Древната царица

Живяло отдавна, много отдавна едно племе. То населявало прекрасна ниска планина, която имала диви гори изпълнени с живот и обширни поля, огрени от слънцето, които раждали много жито. Племето се чувствало богато и щастливо. Хората били трудолюбиви и будни и природата щедро ги дарявала за техния труд и дух.

Това племе си имало своя ред и закон на живота предавани от поколение на поколение чрез поведението на хората. Също така племето имало цар и царица. Царят водил воините, когато трябвало да защитят земята си или да завоюват нови територии. Царицата се грижила за живота вътре в племето - заедно с другите жени се занимавали с възпитанието и израстването на децата, шиели дрехи и приготвяли храна за всички.

Царят и царицата били млади, все още нямали деца. Един ден царицата казала на царя:

- Искам дете... Мисля, че сега е момента...

И така тя забременяла. Всички искали детето да бъде момче, за да продължи мисията на баща си. Но природата решила друго. Родило се момиче. Майката починала при раждането. Царят останал сам. Това променило живота на племето.

Царят обичал истински жена си, но като я загубил започнал от мъка да пие. Започнал да се забавлява с различни жени. Подтиквал хората да бъдат като него и да се развращават. Това противоречало на живота на племето и всички започнали да страдат и да се измъчват от противоречията. Дошли болестите. Детето на царя растяло отглеждано от жените на племето и виждало всичко това. Когато станало момиче воините решили да го обучат на самоотбрана. Така момичето растяло и станало със силно тяло, справяло се отлично с военните упражнения. Воините го обичали истински и се гордеели с него. И така докато момичето станало млада жена-воин.

Постепенно царят прехвърлил задълженията си към дъщеря си. Той се отдал на виното и разгула. Дъщеря му водила воините, когато воювали. Грижила се за вътрешния живот заедно с другите жени от племето. Понякога за да се разтовари и отпусне тя отивала на разходки в гората съвсем сама. Тя не се страхувала от дивите животни, защото можела да ги опитомява с поглед само. Мечката я гушкала през зимата, а вълкът й пеел песни през нощта. Чувствала в себе си хармонията на природата и разказвала за нея на всички, за да спаси хората от разгула на баща си. Тя говорила с него много пъти, но той не спирал да съсипва живота на племето и да се погубва от мъка.

Всички хора станали много зле. Воините се разболели. Тогава младата жена-воин решила да убие баща си. Дълго време мислела и чувствала, но я зовял дълга й към живота на племето. Тя измислила специална кама, с която да го прободе в сърцето. Камата съчетавала два метала с отровен канал между тях. Тя казала на ковача да го изработи и той й се подчинил безпрекословно.

Тя започнала да планира това действие, което щяло да спаси живота на племето. Често се усамотявала със своята кама, която носила на врата си и мислела с тъга за баща си. Но една вечер прибирайки се от гората, тя го видяла отново с неговите жени, с които пиел и се забавлявал. Нещо прекипяло в нея. Разгонила жените. Останала насаме с баща си. Той вече спял упоен от виното върху земята край огъня. Тя се приближила до него и седнала на колене. После тихо му казала:

- Татко...

Той в полусън леко вдигнал ръка и с жест и показал да си отиде от него и да го остави.

Тогава тя извадила камата, която носила върху сърцето си. Допряла върха й до сърцето на баща си. той се размърдал леко. В този момент тя хладнокръвно и силно забила ножа в сърцето му. Отровата се вляла в кръвта му. Постепенно живота в него си отишъл. Тя допряла глава в земята и й казала:

- Майко, прости...

В този момент тя станала царицата на племето. Постепенно животът в племето се възобновил. Хората се лекували при своя знахар. Всички се стремили към доброто. Това ги върнало в правия път и те отново открили щастието, радостта и любовта помежду си.