Дронът

Първите вечери бяха само игра.

Дрон с мигащи лампи се появяваше над имението — демонстративно, нагло. Първата вечер го зяпаха безмълвно. Втората — вече обикаляха района като бесни, търсеха пилота. Нямаше никого.
На третата нощ включиха прожектори и вдигнаха тревога, но машината изчезна в мрака.
В деня преди четвъртата вечер шефът на охраната реши да вземе нещата в свои ръце. Донесе ловджийската карабина куршум я свали. На земята намериха играчка — евтин дрон, облепен с лепенки на малко популярен ютюбър, печално известен с радикалните си идеи.

Калин Песливеда отсъстваше — бе заминал да празнува новия клип на Цветелина в Дубай. Очакваха се да се приберат едва след десетина дни. Шефът на охраната предпочете да не споменава нищо за сваления дрон. Още помнеше случая с онзи папарак, дръзнал да снима кортежа в двора на парламента — човекът сега мъчително се учеше да ходи наново в немска клиника. Втори подобен инцидент щеше да тежи и на неговата съвест, макар и косвено.
А и истината бе, че самият той тайно следеше канала на блогъра от лепенките — радикален, нагъл, но понякога болезнено точен. А и вътрешно му беше ясно — Калин имаше прекалено много врагове. Дългове към чеченския клан, стари сметки, които рано или късно щяха да се съберат.

Истинската работа започна две седмици по-късно.

Този път нямаше светлини, нямаше звук. Само малка сянка, която се спусна отгоре и кацна върху кашпа на втория етаж. Огромните листа на монстерата я скриха като капан. И зачака. Оттук той имаше идеален изглед към отворения прозорец на господаря на къщата.

Калин обичаше да спи на свеж въздух.
Камериерката вече бе подготвила стаята: излъскан под, оправено легло, баня заредена с тоалетни принадлежности. Напълни каната с вода и я остави на шкафчето до леглото, заедно с две чаши. Знаеше от опит — сутрините му след тежки нощи бяха бурни, избухливи, но чаша вода облекчаваше гнева му, макар и съвсем малко.

Тридесет минути по-късно миниатюрният дрон оживя. Плавно се плъзна през прозореца, зависна над нощното шкафче и внимателно освободи товара си в каната с вода. Бавно се завъртя, излезе през прозореца и ускорено започна да се издига. Перките бяха безшумни, точно както предишния му украйнския собственик обещаваше.

Калин се прибра към два след полунощ — залитайки, пропит от алкохол и нашмъркан. Русокосото момиче бе наполовина на годините му и едва една трета от теглото му.

Сексът бе по-скоро болезнен. Шамарът му почти я повали в безсъзнание. Задъхана, тя се бореше за въздух под тежестта на тялото му, докато пръстите му стискаха крехкия ѝ врат.

И тогава той свърши...

Настъпи тишина, прекъсната само от нейното пресечено дишане — хриптене като на удавник, който отдавна е изгубил кислорода си. Лежеше на пода, безсилна да помръдне. В съзнанието ѝ проблясна мисъл за майка ѝ: къде ли е сега, дали се тревожи? Не се бяха чували от месец. Последните думи към нея още горчаха в устата й: „Не ме занимавай с твоите селски простотии.“
А колко силно искаше сега да е на село, при мама.

Нищо не струваше този живот. Нито парите, нито мнимата власт. Очите ѝ се насълзиха. Тихо, почти незабележимо, тя се надигна. Облече прашките, а сутиенът, разкъсан, го остави да лежи до вратата. Взе роклята и обувките си в едната ръка. С другата вдигна пачката — сто банкноти по сто евро. Издърпа една — за такси. Останалите остави на леглото, като мълчаливо отричане.
После отвори вратата и се изниза в коридора.

Охранителят я изгледа първо с изненада, после с похотлив блясък. Но погледът му застина, превърна се в нещо друго — шок, жал, състрадание, безсилие и едва прикрит гняв. Той направи крачка назад, за да ѝ даде път.

Тръгна надолу по стълбите.

В хола Цветелина бе заспала на дивана пред огромния телевизор. На екрана безкрайно се въртеше последният ѝ клип. От три седмици беше качен, а броячът бе застинал на жалките 213 гледания.

Момичето се спъна в холната маса. Бутилката с недопито уиски закачи роклята ѝ и се стовари с трясък върху мраморния под. Цветелина отвори очи, надигна се и със съскащ глас изрече:
— Изчезвай оттук, боклук. Една курва му е достатъчна.

Слънцето печеше безмилостно, жегата превръщаше въздуха в тежък, лепкав саван. Балконската врата беше отворена и климатикът не можеше да тръгне. Калин се размърда в леглото, потта се стичаше по гърдите му. Последното денонощие беше изчезнало от паметта му.

Посегна към нощното шкафче. Каната с вода го чакаше. Изля си чаша и я изпи на едри глътки. Водата се стече по пресъхналото му гърло, даде му кратка илюзия за живот. Наля още една – и пак я преглътна алчно, сякаш утоляваше пустиня в себе си.

Погледът му падна върху сутиена захвърлен до вратата. Усмихна се похотливо. Обичаше такива жени – крехки отвън, но достатъчно яки, за да издържат ударите. Не като онези, дето се напикаваха от първия шамар. Мисълта да я види пак го загложди, но след седмица – когато й минат синините, а и вече ще е издухала парите. После видя пачката на пода. „Евтина курва!“, изсумтя с презрение.

Огладнял за друго, извади от чекмеджето златната си дубайска кредитна карта, огледалото и едър пакет кокаин. Подреди три бели линии, наведе се и дръпна първата.

Ударът беше жесток. Твърде жесток. Зениците му застинаха, клепачите отказаха да се затворят. Пръстите се свиха в неестествен гръч, сякаш тялото му само се предаваше. След миг вече лежеше до леглото, свит в ембрионална поза – като карикатура на онова, което някога е бил.

Цветелина имаше концерт – първия от три месеца. Беше се наточила като за награди: прическа, грим, рокля, токове, всичко блестеше. Само че той още го нямаше, а вече закъсняваха. Почука два пъти, после трети – гробна тишина. Стисна зъби, пое въздух и с риск да си изяде шамара, открехна вратата.

Той лежеше неподвижен. Цялото му 160-килограмово туловище се беше свило като скапано мъртвородено теле. Пот, слюнка и нещо като пяна по устата. Гледката беше по-отвратителна от махмурлук след три бутилки уиски.

Цветелина пристъпи бавно, без грам паника в очите. Видя пачката евро на пода, наведе се, прибра я с лека усмивка. Вече беше тръгнала да излиза, когато погледът ѝ падна върху пакета кокаин на масичката. Замръзна за секунда, после се обърна, грабна го и го напъха в марковата си чанта.

– Да не отиде зян – прошепна през зъби.

Обърна гръб на мършата и излезе. Концертът я чакаше, а сцената ѝ липсваше повече от всичко. Качи се в червения кабриолет, натисна газта и отпраши към „Плаза“. Докато вятърът й развяваше косата, набра Коджеков.

– Имаме едни фурми за доставка – каза тя с ледено спокойствие. – След полунощ, аз ще съм на VIP-а.

И затвори.

Пет минути след полунощ частният самолет се откъсна от пистата и потъна в нощното небе. Малко по-късно телефонът на шефа на охраната иззвъня.

– Отиди в стаята му – гласът на Цветелина беше равен и студен. – Не си ме виждал. Ако не си мълчиш… ще те намеря.

Пристигналите лекари официално констатираха смъртта като свръхдоза – „типичен случай“, както мърмореше дежурният съдебен. На следващия ден камериерката почисти стаята за последен път: изхвърли боклука, прибра дрехите, изми пода. Старателно изми и каната, и чашите – сякаш никога не бяха стояли там.

Погребението беше насрочено след три дни. Но още преди ковчегът да стигне до гробищата, по улиците се усещаше друго настроение – не траур, а празник. Хората се поздравяваха, шушукаха по ъглите, сякаш от тях беше паднал някакъв огромен, задушаващ камък. Смъртта му се усещаше не като загуба, а като национален празник.

Кита беше бесен!

Ако харесвате, следвайте ме за следваща глава