Дума срещу дума

     В сряда, в 9 часа Емил Стоев излезе от златарското ателие, затвори вратата и сложи  кутийката с медальона в джоба на сакото си. Със сивия костюм сега беше му добре, защото майското утро бе хладно – синоптиците обещаваха от утре рязко затопляне.

    Стоев бе четиресетгодишен, среден на ръст с кестенява коса и кафяви очи. Доволен бе от живота. Имаше си приятелка, Ани, трийсет и пет годишна, работеше като медицинска сестра при един стоматолог. Харесваха се, разбираха се и от два месеца живееха  заедно в нейния апартамент. Той имаше счетоводна фирма, която се ползваше с добро име в бранша. В 9:30 трябваше да е в офиса, чакаше важен клиент, затова с бързи крачки се отправи към подлеза – бе оставил колата си на паркинга на отсрещната страна на улицата.

    Докато слизаше по стъпалата неволно погледна момичето вляво от себе си – около шестнайсетгодишно, високо и красиво, облечено с дънков костюм. Косата му беше до раменете, права и атрактивно боядисана – лявата половина руса, а дясната – черна, явно имитираше австралийската поп певица Сиа Фърлър, която и той харесваше. Стоев забеляза долу на площадката приятелят на тийнейджърката да я снима с мобилния си телефон. Доста късата ú дънкова пола разкриваше дълги и стройни крака – клипът щеше да стане ефектен.

    Емил се позасмя: „Млади, влюбени!“.

    И докато ги зяпаше усети как младеж го блъсна, шмугна се между двама им с момичето и тичешком продължи надолу по стъпалата.

   „Този бърза повече и от мен“ – помисли си той, залитнал от сблъсъка и успял в последния момент да се хване за перилата.

      В 9:25 часа Емил влезе в офиса, подчинените му вече бяха дошли. Точно в 9:30 посрещна ВИП клиента, почерпи го с кафе, бонбони и бисквити, поговориха, подписаха договора и той изпрати човека до вратата. С облекчение седна на стола до бюрото си и си каза: „Сега ще звънна на Ани и ще я зарадвам с добрата новина.“ Бръкна в левия си джоб и с изненада разбра, че е празен, нямаше ни медальон, ни кутийка. „Сигурно е паднала в колата“ – помисли си той, тичешком излезе навън, провери купето – празно беше.

     „Може кутийката да е паднала по пътя до колата.“ Качи се в пежото и отиде на паркинга, слезе, мина  през подлеза  обратно до златарското ателие, откъдето сутринта взе медальона от поправка заради проблем със закопчаването – нищо не намери.

     Емил изпита силно чувство на вина.  Родителите на Ани бяха загинали при пътен инцидент, когато тя била на шест години, отгледали я бяха баба ú Роза и дядо ú Ангел. Той починал преди пет години, а тя – неотдавна. В един от последните си дни бабата подарила на Ани своя сватбен подарък от бъдещия й съпруг – златен медальон, изработен по  негов дизайн – от едната страна с изобразена стилизирана роза, а от другата – малък ангел.

     Емил беше съкрушен. Как да изкупи вината си?

     Той влезе в ателието, разгледа внимателно всички бижута, хареса комплект златно колие и златни обеци и го купи. Бяха скъпи, но красиви.

Купи и букет цветя, бутилка шампанско и торта.

Реши да не звъни на приятелката си, а да ú обясни всичко вечерта.

       В 18:30 Ани се прибра. Емил я посрещна още на прага:

– Мила, – започна той със свито сърце – стана беля, не знам как се е случило, но изгубих

медальона.

        Поднесе ú цветята.

        – Знам, че за теб бижуто има голяма емоционална стойност, но това е положението.

        Сложи колието на шията ú, подаде ú обеците и я прегърна.

         – Не се тревожи, скъпи, станалото – станало – каза Ани.

        Седнаха на дивана пред телевизора, хапваха торта, пийваха шампанско и гледаха новата версия на мексиканския сериал.

        На другия ден, в четвъртък след работа Ани отиде в мола, за да купи нещо за вечеря. Докато се изкачваше с ескалатора нагоре тя погледна наляво и преживя истински шок – със съседната лента надолу слизаше млада девойка, около двайсетгодишна. Вече беше горещо, облечена бе с рокля с голямо деколте, а на шията ú Ани с потрес видя своя медальон.

        Щом стигна до площадката, тя веднага се спусна с лентата обратно долу, настигна девойката и ядосано ú рече:

        – Откъде имате този медальон, той е мой, изработен е по дизайн на моя дядо?

        – Ако ще да е по дизайн и на Вашия прадядо, дума Ви давам, че ми е подарен от моя приятел, а кой е той не съм длъжна да обяснявам – каза непознатата, врътна се и си замина.

        Сякаш буца заседна в гърлото на Ани и очите ú се насълзиха. „Така значи, Емил си е намерил по-млада, а се гъбарка с мен, че е изгубил бижуто.“

        Вечерта вкъщи му спретна скандал:

        – Тя даде дума, че бижуто е от приятеля ú, то беше в теб, значи ти си този приятел! Ако искаш, още утре върви при нея!

         – Ани, кълна ти се, че не я познавам. Давам ти дума, че няма друга жена, повярвай ми, истина ти казвам!

         – Така ли? Значи дума срещу дума – твоята срещу нейната! Да, обаче психолозите съветват да не вярваме на хора, които се кълнат и използват думи като „истина ти казвам“ и  „повярвай ми“. Тази нощ ще спиш на дивана в хола, нощес ще реша какво ще правим.

         Нито той, нито тя можаха да мигнат до сутринта. „Познаваме се отскоро, но чувствам, че Емил е добър и почтен човек“ – мислеше си Ани. – „Сигурно има някакво обстоятелство, за

което не знаем.“ „Щом отсега не ми вярва, как ще я караме през годините и дали да не се разделим още сега, макар че много я обичам?“ – казваше си той.

         Сутринта Емил стана рано, приготви закуска, направи кафе и зачака присъдата.

         В петък, в шест часа Ани влезе в кухнята, сипа си в чашата кафе, отпи една глътка, помълча и рече:

          – Емо, премислих. Не знам какво е станало, но ти се доверявам.

          Той облекчено въздъхна. Стана и включи кабеларката. Световните новини бяха тревожни, а тези от страната – безнадеждни, бяха „ала - бала“, не се очертаваше да има правителство.

           – А сега – каза водещият, – ще ви покажем клип, изпратен ни от наш редовен зрител. Внимавайте при сблъсъка.

           На екрана показаха кадри от подлез. По стъпалата слизаха четиресетгодишен мъж и младо момиче. След тях вървеше младеж. Изведнъж той се шмугна между двамата, блъсна мъжа, в същия момент ловко бръкна в левия джоб на сакото му, извади малка кутийка, пъхна я в джоба на якето си и затича по стъпалата надолу. Мъжът се олюля и се хвана за перилата, момичето нищо не разбра, слизаше спокойно, гледаше надолу и се усмихваше някому.

           – Клипът е заснет от приятеля на момичето – поясни водещият.

           Емил и Ани изненадано се спогледаха, набързо изпиха кафетата си, посетиха близкото управление на МВР, обясниха случая, описаха медальона, подадоха жалба и отидоха на работа.

          Още предиобед дежурният полицай им се обади. През обедната почивка и двамата отидоха в полицията. Оказа се, че и девойката е гледала клипа, убедила приятеля си да върнат бижуто. Младежът обяснил, че в сряда тя имала рожден ден, той бил безработен, а много искал да я впечатли. Затова застанал близо да златарското ателие, после последвал Емил в подлеза. Сега върнал бижуто и се извинил, казал, че извършил престъплението от обич.

           Емил и Ани взеха медальона. Когато излязоха на улицата, той го постави на шията ú и промълви:

           – Благодаря ти, мила, че сутринта и без доказатества ми повярва и ми се довери.

           И я прегърна. От обич.