„Уважаеми пътници, остават още 17 километра”

Искам да махна всичкия този мрак - както чистачките измиват стъклото. Дъждът упорито продължава да се сипе и да го залива, но те съсредоточено, в такт с бурния Вагнер, звучащ в ушите ми, чистят ли, чистят.

А иначе капките са толкова красиви, като стъклени - непорочни и беззащитни, а всъщност така устойчиви и... сякаш събрали целия свят в себе си. Падат устремени капките, с определена цел и мисия. Идват на земята, за да я изпълнят и отлитат. Незнайно накъде. Но нанякъде.

Де да можеха и онези, моите капки, да си тръгнат така бързо, просто да се излеят... нанякъде. Да ми донесат същото облекчение, което носят и на небето. Де да можеха да ме пречистят по същия този начин, по който пречистват света. Де да можеха да сторят малко място за слънце... съвсем малко, колкото да поогрее тази забравена, скрита дълбоко вътре душа. Душа, оставена на stand by, но за твърде дълго. Уморена, изтощена, скована от студ душа, забравила да функционира. Да, душа, невиждала слънце, там затъмнението бе продължило повече от необходимото.

Уви, моите капки не са такива. Те упорито капят в металната кофа и сякаш нарочно, зловещо се удрят в студените безчувствени стени. А кофата изглежда е бездънна. И как няма - слъзните ми канали сигурно са ми сърдити,  трябва да им плащам извънреден труд. Е, някой ден ще им купя нова кофа. Но сега не - аз спирам да плача. А за капките... вие ги наричате сълзи. За мен са просто капчици - като онези отвън, които впрочем, още барабанят по стъклото. И те не знаят докога...

На моите краят им се вижда - да, аз ще ги спра. Ще си хвана слънцето само за мен, да изсуши тази тежка, коварна влага, за да превключи душата на on. Да, аз ще махна всичкия този мрак - както чистачките измиват стъклото.

„Уважаеми пътници, пристигнахме.”

Кофата преля.