Беше вечер и ярки звезди и три луни светеха на тъмно-синьото, почти черно небе. Слънцето бе залязло преди часове и единствената силна светлина идваше от малкия лагерен огън, който Гравин бе запалил, на полянката ,на която той и Грен бяха решили да лагеруват. Чуваше се слаб звук от течаща вода, от тясна рекичка на двайсетина метра, от лагера на двамата войни. Бяха избрали това място да спрат да нощуват, след като цял ден се придвижваха колкото бързо можеха по главния път, който водеше на изток към града Толхаус.
Зад седналите край огъня мъже беше спряна дървена каруца, натоварена с багажа и принадлежностите им. Провизии, инструменти, дрехи и кожи, както и бронята и мечът на Грен, които той бе получил като подарък за смелостта си от командир Брънт и хората от селото Ивънуел. Добре скрита в каруцата беше и една торба със скъпоценности и монети, които Грен беше взел от пещерата Дийпхол, в нощта на голямата битка, когато бе убил гущера Макгорн. За каруцата беше вързан тъмно кафяв якс и конят, който бе подарен на Грен от неговия приятел и управник на Ивънуел, мистър Толбърн. Двете животни пасяха спокойно и си почиваха от дългия им път през деня, а красивият кон, който така бе впечатлил Грен, пръхтеше и разтърсваше леко грива от време на време.
Двамата другари стояха мълчаливо с вперени погледи един в друг, на светлината от огъня и след няколко минути Грен каза с учудена усмивка:
- Голи горски охльови, леко сварени... Това е любимата ти храна, Гравин? Звучи отвратително!
-Браво, сър! Отново познахте! – каза Гравин доволен. – Ако продължавате да тренирате това умение, скоро ще виждате в мислите на всеки когото пожелаете, а това е силно оръжие!
След като бе убил Макгорн, Грен бе взел част от неговата сила и умения. Кожата на война бе станала изключително твърда и жилава и щом прокараше пръст по нея, можеше да усети малки люспички, които не бяха забележими на пръв поглед, както го бе успокоил птицевидният му помощник. Другото умение което бе взел от гущера бе телепатия. Можеше да чете мислите на съществата около себе си, макар тази сила да бе все още слабо развита и изискваща време и силна концентрация. Това бе и причината Гравин да настоява да правят упражнения, в които Грен се опитваше да познае и прочете мислите на своя спътник. Тези тренировки изтощаваха съзнанието на воина и понякога му причиняваха главоболия и дискомфорт, но Грен упорито продължаваше да се опитва, защото бе съгласен че ще му бъде адски полезно оръжие за опасния път който им предстоеше. Сега обаче, след повече от час на телепатични упражнения мъжът вече искаше почивка. Тъкмо щеше да каже на Гравин, че мисли че е време да поспят, когато спътникът му го попита, с леко притеснение:
-Сър... вие... вие прочетохте ли писмото от Тамида?
В мислите на Грен изплуваха насълзените, красиви, сини очи на момичето, като и нейното нежно лице и дълги, гъсти, кестеняви коси. Тамида, която той бе оставил съкрушена в Ивънуел, въпреки че тя бе признала, че го обича и че той е единствен за нея. Тя му бе оставила писмо, което сега бе до гърдите на мъжа, във вътрешния джоб на дрехата му и той неволно посегна към това място и го докосна. После погледна към Гравин и каза:
-Не, още не съм! Не мога да си позволя, да мисля за това, Гравин! Знаеш какво ни предстои, знаеш на къде сме тръгнали... Тамида е прекрасна жена, но ние имаме мисия, която не ми позволява да се обвързвам с друг освен с теб за момента! Само ти знаеш цялата истина, или поне това, което знам и аз! Не мисля , че ще видя отново Тамида, някога! Ще е най-добре за нея, да забрави че сме се срещали и че ме е познавала... Не мисля, че има смисъл да повдигаш отново темата... Кажи ми по-добре колко път има още до Толхаус.
Гравин сякаш разбрал да не упорства за писмото се замисли за секунда и после каза:
- Сър, мисля че ако и утре пътуваме със същото темпо, привечер ще сме пристигнали в града! Ако имаме късмет и действаме умно ще минем незабелязани измежду другите пътуващи и преминаващи. Не ми се мисли какво ще става ако ни забележат... Градската стража със сигурност е известена! Кайсен и Евъруел са говорили на дълго и широко, а управникът е страшно умен мъж и съм сигурен че знае какво е станало и с кого си има работа.
-Добре , Гравин! Ако пристигнем привечер, тъмнината ще е допълнително предимство за нас. Ще опитаме да минем бързо и незабелязано и да продължим към блатата, които каза че са в земите на изток. Ти трябва да си покриеш добре оперението щом приближим към града, защото биеш много на очи, а аз ще крия гривната и лицето си – каза Грен и погледна към тежката златна гривна със синьо зелени камъни на дясната си ръка. Гривната дадена му от божеството, щом бе приел да се включи в надпреварата.- Надявам се че конят ми няма да ни издаде, но разбирам че в града те не са такава рядкост?
- Да... мисля че конят няма да е проблем... дано всичко мине по план... – рече Гравин замислено и с леко напрежение.
Двамата спътници потънаха в мълчание и Грен се загледа в огъня за кратко преди помощникът му отново да заговори:
-Сър... вие имате ли план, ако стигнем живи до блатата? Историите , които чух... ужасяващи са... толкова ужасяващи че хората не вярват! Местните племена, който живеят на изток в блатистите земи разправяли за живи мъртъвци... Многобройни ходещи трупове... Появявали се и завличали живи хора и едри животни далеч на изток, дълбоко в мочурищата ...
-Ако успеем да минем през града, ще говорим с тези местни племена. Ако трябва ще поискаме помощ... Ще намеря другия избран войн и ще го убия и ще сложа край на този ужас! – рече Грен уверено, въпреки че не знаеше точно как ще направи това, което обещаваше.
-А вие ако го убиете... ще вземете и неговата силa и тогава ще можете и вие... и вие да вдигате мъртвите... – рече Гравин и погледна спътника си разтревожено.
-Ако убия другия избран войн, този ужас ще спре, кълна ти се, Гравин! Не мисля да командвам армия от мъртъвци за да спечеля надпреварата! Мисля че ме познаваш достатъчно добре... Няма да се превърна в чудовище... – отвърна Грен докато гледаше птицевидния си другар в очите.
Сякаш по-спокоен Гравин каза объркано:
-Просто не знам как е възможно... някой да съживи мъртвец и да го контролира.
-Скоро ще разберем, Гравин! Скоро ще разберем, приятелю...
Двамата помълчаха известно време загледани в огъня. „Колко ли още неща щеше да види, които никой не смяташе за възможни?“ мислеше си Грен. После каза на спътника си:
-Хайде! Трябва да поспим! Дълъг път ни чака утре!
-Добре, сър! Аз ще се погрижа за огъня! – рече Гравин, стана и тръгна към каруцата. Взе от нея няколко тежки кожи и ги постели на земята. Грен стана и отиде до едната постеля, легна на нея и се уви с дебелата, тежка кожа готов да заспива, докато гледаше как помощникът му взе една дървена кофа и изчезна за минута от поглед. След малко Гравин се върна с напълнена с вода кофа от рекичката, в близост до лагера им и заля огъня. Настана почти пълна тъмнина, като светеха само звездите и трите странни луни, с които Грен бе вече свикнал. Младия му помощник легна на няколко метра от него и също се уви добре, готов за сън.
-Спокойна нощ , сър! – промълви тихо Гравин и въздъхна.
-Спокойна нощ! – отвърна и Грен и се загледа в небето, мислейки за Гравин с надеждата, че младият му приятел ще преживее невредим това, което предстоеше.
© Станимир Станев Всички права запазени