wellbeing7 (Станимир Станев)
54 142
27.05.2023 г., 20:39 ч.  

 Душа на Воин (Глава Първа) 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
492 1 3
Произведение от няколко части
10 мин за четене

      Сред безкраен океан от тъмнина имаше присъствие, което съзнаваше себе си и това че съществува. То виждаше красиви игри на светлини и енергия и се чувстваше в екстаз и абсолютен покой, едновременно. Не помнеше какво е или от кога съществува така, но беше сякаш от цяла вечност… В един миг, красивата игра на светлини започна бавно да се сгъстява и да образува сферична сияйна форма. От сиянието прозвуча плътен ехтящ глас, който каза нежно и приятелски:

-Ти си една смела, смела душа Грен…

-Аз съм Грен?-попита съзнанието и разбра че може да говори.

-Беше и все още си до известна степен…

-Аз… мъртъв ли съм?

-Тялото, което имаше е мъртво да…

-Значи ти си Бог?

-Донякъде да! Аз съм едно от божествата! Смелата ти смърт и саможертва те доведоха при мен. Аз се грижа за душите на великите войни.

-Значи съм бил велик войн? Аз… аз нищо не си спомням… - каза душата на Грен объркано.

-Мога да ти покажа ако искаш? Но бъди подготвен, защото историята ти е както красива и героична, така и брутално-жестока!

-Аз… аз искам да знам!

Сиянието от светлина започна да се приближава и да засмуква душата , която вече знаеше, че някога се е казвала Грен.

 

     На високата защитна стена, на планинския манастир, наречен Хилсейнт, стотиците обучени там войни гледаха безмълвно към огромната армия строена на около триста метра от тях, подготвяща се за нападение. Тази армия беше съставена от едри бойци, в тежки стоманени брони и оръжия от всякакъв тип, както и бойни машини и катапулти. Местните хора я бяха нарекли „Желязната армия“ заради нейната сила и безскрупулност, както и заради тежкото снаражение на многобройните мъже които я съставяха. Командира на частта, която се готвеше да нападне сега Хилсейнт, яздеше огромно, люспесто същество, подобно на носорог и крещеше команди на подчинените си на неразбираем език, размахвайки тежък боздуган.

    „Желязната армия“ се беше появила преди няколко седмици по тези земи. Те бяха дошли по море, с огромни кораби от стомана и дърво, в крайбрежното селище Ричпорт и го бяха превзели и опожарили в рамките на часове. Местните хора предполагаха, че нашествениците бяха от друга земя, отвъд океана и че някак бяха успели да построят кораби достатъчно големи и здрави, за да прекосят бурния океан, както и да се предпазят от многожеството морски чудовища, които го обитаваха. След Ричпорт последва и превземането на още три града, като преди два дни и на столицата Готтаун. Сега бяха пратили голям отряд да превземе и планинския манастир , който се намираше на тридесетина километра от столицата в близката планинска верига.

    Манастира Хилсейнт имаше задачата да създава най-добрите и елитни войни по тези земи, като ги подготвяше от малки, както физически, така и психически и духовно. Най-добрите му възпитаници ставаха генерали, пълководци и командири на кралската стража, а някои оставаха в манастира и ставаха учители и съветници на бъдещите войни. Сега обаче пред елитните бойци стоеше тежката задача да се справят със „Желязната армия“ и да защитят крепостта и нехните обитатели.

    На високата защитна стена , двама мъже говореха тихо помежду си и от време на време издаваха заповеди на останалите си въоражени подчинени, които бързо и точно ги изпълняваха. По-възрастният от двамата беше облечен в роба, не в броня и  въпреки ситуацията имаше спокойно, сериозно изражение. Това беше учителя Глау, който ръководеше манастира и заемаше най-високо място в йерархията му. Човекът от негово ляво, с който говореше беше Грен, негов първи съветник и най-близък и доверен подчинен. Той изглеждаше на около четиридесет, със силно развита мускулатура и безстрашно, красиво лице, което излъчваше сила и увереност. Всички бяха чували ужасяващите истории за  „Желязната армия“  и бяха изгубили много братя и възпитаници , от техните мечове и брадви. Сега беше момента да видят в действителност на какво са способни враговете им и да премерят сили с тях, и въпреки че се притесняваше за сигурността на семейството си, което живееше вътре в крепостта, Грен нямаше търпение битката да започне.

 

В миг ударите от тъпаните на „Желязната армия“  станаха ритмични и по-силни. Войните й започнаха да издават бойния си вик в ритъм с тъпаните. Виковете им в далечината бяха свирепи и страховити и след малко  , в редиците им се отвори място , като напред бяха избутани три огромни катапулта. Бойните машини бяха заредени бързо с тежки железни сфери с шипове отстрани. Ударите и виковете спряха и няколко секунди по-късно катапултите стреляха. Трите сферични бомби полетяха към стените на манастира, удариха се в тях с огромна сила и експлодираха. На трите места където катапултите стреляха полетяха тела, камъни и пръст с много викове от болка и шок. Грен беше хвърлен на земята от взривовете,като почти загуби съзнание ,а ушите му пищяха от мощните експлозии. Когато се съвзе и огледа видя пораженията по защитната стена. Тя бе напълно разрушена на местата където мощните бомбите я бяха уцелили, а учителя Глау лежеше на няколко метра неподвижен и няколко от войните му се опитваха да го свестят и върнат в съзнание. Мъжа се затича към своя водач за да види колко тежко е ранен, докато в същото време тъпаните на „Желязната армия“ отново заудряха ритмично и войните й подхванаха ужасяващия си боен вик в ритъм. Те започнаха да маршируват към крепостта, готови да щурмуват през разрушената стена. Още не съвсем на себе си, втория в командването се наведе над учителя си и видя, че той му има голяма рана на главата отстрани, където го беше ударил камък от експлозийта. Сложи глава на гърдите му за да долови дишане или сърдечен ритъм през робата му, но такива нямаше.Глау беше мъртъв ,а Грен нямаше време да мисли, страда или да се опитва да му помогне. Враговете им приближаваха бързо полу-разбитата стена и бяха многократно повече на брой от войните на манастира. Сега той трябваше да поеме командването над хората си в тази  битка, която изглеждаше вече обречена.

 

      Новият командир извика няколко бързи команди на своите хора. Идеята му беше да разположи стрелци, по останалите здрави стени около дупките от експлозиите, които да обсипват от високо многобройните бойците на „Желязната армия“  със стрелите на своите лъкове . При местата където стените бяха напълно разрушени разпореди да застанат мъже с големи, тежки щитове и копия, които да опитат да спрат проникването на враговете вътре. Всичко това трябваше да се случи в рамките на няколко минути, защото "Желязната армия" маршируваше бързо и уверено към тях. Командира на отряда на нападателите, яхнал страховитото си същество,също се движеше към манастира, но по-назад в редиците. Той явно видял каква стратегия имат опонентите им  започна да крещи команди с дрезгавия си ужасяващ глас на непознат  език. Атакуващите войници направиха мигновено бойна формация, като вдигнаха тежките си щитове от стомана и дърво над главите си за да се предпазят от стрелите. Враговете образуваха плътна стена от многобройни щитове около себе си и продължиха да напредват към крепостта, като вече ги деляха десетки метри от разрушените стени и отломки. Командира на защитниците заповяда на стрелците да атакуват. Стрелите им мигновенно политнаха и посипаха първите редици на напредващите бързо едри бойци. Някой от тях паднаха улучени на земята с разярени викове, там където стрелите бяха успели да проникнат случайно между тежките щитове,  но поразените бяха твърде малко. Грен заповяда на войните си по стените да стрелят на воля и слезе бързо по стъпалата на  полуразрушената стена за да се присъедини към братята си при дупките, които бяха строени в готовност там, вдигнали щитове и копия.

    Проправи си път към най-предните редици, докато някои от подчинените му  го потупваха и му кимаха за кураж. Елитният боец застана до своите братя и вдигна и своя щит готов за схватка.  „Желязната армия“ достигна до разрушената стена и заприижда през дупките и те вече бяха  лице в лице с враговете си : едри, тежко бронирани и много на брой. В такава близост вече се виждаха зеленикавата кожа на лицата под шлемовете, кривите жълти зъби и черните като катран очи на тези варвари. Те се биеха свирепо и сякаш нямаха страх от копията на мъжете срещу тях, нито страх от  болка, рана или смърт. Грен беше един от най-добрите бойци по тези земи. Притежаваше както огромна физическа сила, така и бързина, ловкост и гъвкавост, които бяха почти нечовешки. Беше участвал в многобройни боеве и беше трениран от малък. В схватката успя да прониже с копието си десетки от варварите, като получи само дребни наранявания и порезни рани. Но „Желязната армия “ беше твърде многобройна и през разрушените стени влизаха още и още войни.Там където паднеше враг бързо се появяваше нов и въпреки че  войните на Хилсейнт бяха елит, битката изглеждаше непосилна. Много от братята падаха сразени или ранени борейки се на предела на силите си в  касапницата която продължаваше вече около половин час.

    В разгара на битката командира не бе усетил, че е тежко ранен. Беше получил рана в коремната област но не усещаше болка и се чувстваше все още силен. Един от войните до него обаче забеляза раната, която беше получил в стомаха и започна да вика, че  е смъртоносно ранен. Няколко от другите мъже около Грен го хванаха и започнаха да го дърпат назад, докато той яростно повтаряше да го оставят и че нищо му няма. Един от мъжете му каза докато го влачиха назад:

-Командире, вървете вътре при семейството си за да се сбогувате! Няма да издържим още дълго! Идете при семейството си!

Грен погледна младежа в очите за няколко секунди и разбра че той е прав. Манастира Хилсейнт щеше да падне тази нощ и всички вътре щяха да умрат или да бъдат поробени.  После го прегърна с една ръка и го потупа отзад по гърба на кожената му броня. Нямаше нужда от повече убеждаване, обърна се накуцвайки и тръгна вече немощен по една улица към вътрешността на крепостта, за да се сбогува със семейството си а звуците от битката бавно ставаха по -слаби и по-слаби, както и самия той…

 

Споменът започна да избледнява и изчезва, като се превръщаше отново в безкрайно море от тъмнина, докато не изчезна напълно и Грен се върна при яркото сияние.

- Стига толкова за сега!- каза познатия плътен глас. – Мисля, че разбра ситуацията…

- Но чакай! Исках да видя семейството си! Върни ме! Моля те, върни ме за да ги видя! Те оцеляват ли? Моля те не ми казвай че…. – душата на Грен не можа да довърши защото сиянието каза:

-Съжалявам! И ти и семейството ти загивате в онази нощ! Ще имаш още възможности да си спомниш всичко. Засега това е достатъчно. Няма много време затова слушай внимателно!

-Чакай, какво имаш в предвид, като казваш още възможности? Какво се случва тук? Ти искаш нещо от мен ли? – учуди се душата.

-Да!- каза гласът на божеството тържествено. – Искам да участваш в надпревара! Надпревара, която аз самия съм създал за душите на най-великите войни. Искам да премериш сили с бойци от други светове, да преминеш през всички препядствия и да спечелиш защото си достоен да представляваш човешкия вид. Ако успееш  и наистина се докажеш и победиш ще заемеш моето място за да се грижиш за душите на всички същества и войни след смъртта им, докато не решиш, че е време да намериш свой достоен заместник, както искам и аз сега.

-Надпревара? Но каква е тази надпревара? – попита развълнувана душата на война. Беше го страх да пита какво ще стане ако откажеше.

-Надпревара ,която ще тества всяка страна на духа за да спечели най-силният и достоен войн, който ще ме наследи! Ще имаш малко време да решиш! Ако искаш да се включиш вземи гривната. Ако решиш да откажеш… е тогава дори и аз не съм сигурен какво ще стане…

-Гривната ли? Каква гривна…. – промълви обърканата душа.

Грен усети как започва да се материализира бавно . Усети познатото чувство да бъде в собственото си силно тяло, а сиянието, с което бе говорил досега започна да се смалява докато не разкри вътре в себе си дебела златна, красиво украсена гривна с няколко синьо зелени камъка, които светеха примамливо. Грен се поколеба за секунда после реши че иска пак да бъде жив и се протегна и грабна ловко бижуто с ръката която вече бе усетил че има. В един миг всичко изчезна и мъжа загуби съзнание.

Войнът усети, че лежи полугол на земята, като усещаше и влажната трева под него, върху кожата си, както и нейния странен аромат. Някой го буташе трескаво с нежни , но истинали от страх ръце  да се събуди и чу уплашен женски глас който почти проплака:

-Моля те, събуди се! Те идват! Помогни ми, те идват!

» следваща част...

© Станимир Станев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Засега захапвам стръвта.
    В този жанр обаче съм много придерчив и ще видим дали ще дочета...
    Виждам, че нямаш проблем при правенето на някои забележки и уточнения, затова ще се отбележа и аз.
    При битката при рухналата стена защита само със стрели звучи леко комично.
    Първо, поне камъни не липсват, да не говорим, че има и течни запалителни вещества, които с щит не се спират...
    Продължавам към следващата част.
    Поздравявам те.
  • Добре започва. Продължавам с четенето.
  • Интригуващо начало.
Предложения
: ??:??