Душа за прозорци

ДУША   ЗА   ПРОЗОРЦИ

Никола потропваше от време на време и  поглеждаше часовника на телефона си. Скоро щяха да тръгнат като всеки ден. Току вдигаше глава и обгръщаше с поглед прозорците на последния етаж на съседния блок. Там живееше. А те – прозорците, го гледаха отвисоко, но не високомерно, а много тъжно.

Чудно, как прозорците можеха да говорят? Никола си  мислеше отскоро за това, от момента, в който съседите от долния етаж смениха дограмата и под неговите прозорци се изперчиха три нови прозореца от  пвц.

Всъщност това не стана изведнъж, военният отдолу каза, че три години сменял по един, най-накрая ги  сменил, а  Никола не го забеляза, въпреки че от  три години всяка сутрин чакаше и гледаше отдолу.

Може би, едва сега неговите прозорци бяха изгубили в опита да се скрият измежду другите, да са в кюпа на останалите, но сега всичко лъсна. Те останаха сами!!!

Оголени, остъргани, сякаш не само боята им, сякаш от тях годините бяха  смъкнали и последния пласт от прозоречната им кожа и сега стояха на вятъра и дъжда, безпомощни и ранени.

Никола стисна зъби и се извърна от своя блок. Където и да погледнеше, виждаше само прозорци.

И както казват, че кучетата и техните стопани с времето започват да си приличат, така и това сякаш се отнасяше за прозорците и техните собственици.

Всички бяха различни, особено сега, когато след идването на демокрацията бе разрешено всеки да преустройва и сменя всичко по свое усмотрение.

Личеше, където в момента има пари – прозорците блестяха, в повечето случаи от  алуминий – с термо-мост. Никола си мислеше, че такива си поръчват само хора със студенина в сърцата си, с мост – всъщност термо-мостът вместо да предпазва от студа, ги отделяше от онази човешка топлина, която стопяваше леда по прозорците, правеше от снежинките красиви рисунки и човешката топлина се появяваше в картина от суетене и усмивки по терасите.

Не ги приемаше тези с термо-моста. За Никола мостовете трябваше да сближават, да свързват, да събират, а тук  термо-мостът разделяше. Чудно решение.

Имаше и  други – дървени. Личеше качеството. Дървото бе по-меко и като излъчване, и като резултат. С тях жилищата някак си  носталгично напомняха за предишните къщурки, сякаш взети с два пръста и  вместени в тези огромни бетонни квадрати на блоковете.

Те топлеха. Спомни си, че немецът, при който бе работил, му каза, че между двете стъкла трябва да минава котка, така било най-добре изолирано. Запомни го, когато си тръгна. Нашите не бяха толкова широки, но грееха, а ги имаха хора, които бяха последователни и домошари, които отделяха всяка година по два дни от  отпуската си да ги боядисат  и почистят, да сменят маджуна по стъклата и когато го направят, да изпият някоя бира с още бели от боята ръце – за пречистване, щото боята бе изсушила дробовете им.

Никола не бе от тях. Не обичаше тази последователност, педантичност и ежегодна ритуалност. Той  всъщност  за петнадесет години нито веднъж не ги боядиса. Не че не можеше – можеше, не че нямаше  време или пари за няколко кутии с боя. Не искаше!!!

Искаше да ги смени нацяло, не само прозорците, искаше да смени това, което виждаше, не мястото и гледката, искаше да смени същността на  това как виждаше.

Като  ходи на очен лекар, човек иска да вижда по-добре. Да може да се движи, чете, шофира, да гледа телевизия, отново да се чувства част от живота и света, да коригира  онова, което му пречи да се чувства добре.

Никола знаеше: прозорците на неговия дом имаха нужда от лекар, който да ги прегледа, да коригира нужното и да направи така, че те отново да погледнат света, след период на светлосенки, сумрак и опушеност.

Неговият дом имаше нужда от нови очи, а той самият - от нов шанс и бъдеще.

Много бяха тези къщи, тези жилища, които предпочетоха пластмасовите прозорци, бърза смяна, сравнително евтини, ”обещаващи” живот без последващи ангажименти, бели, като алуминиевите и с намек за топлина като тези от дърво. Нещо  по средата. Те бяха решението в момента, тук и сега. Никола ги приемаше, не само че му бяха връстници, а  предпочиташе пластмасата пред студения алуминий. Алергичен бе към неговата метална студенина. И ето как съдбата му даде  шанс за три години и половина, гледайки ги отдолу и всеки ден правейки прозорци за другите, да се  осмели да погледне  своя дом право в очите – в прозорците. Така днес той реши, че е време и че не му трябва друг лекар за очите на  неговия дом. Бе дошъл моментът сам да ги излекува. Готов бе да го направи!!!

И не само тях. Той вярваше, че с това щеше да излекува и себе си, че със старите прозорци щяха да си отидат  и куп други неща.

Неговият предишен поглед – това да се налага и иска всички да виждат неговите истини, това – да бъде и да иска да бъде винаги център на внимание, сякаш въздухът през отворения прозорец бе само за него, а  не и за най-близките му.

Никола трябваше да излекува очите на своя дом, защото така щеше да излекува и душата си.

Какво е душата на човека без очите, които да я покажат?

И той днес ги направи, нови, бели и топли – каквито искаше да станат -

ТРИ  ПРОЗОРЕЦА С ДУШАТА НА НИКОЛА!!!

Идваше Коледа и той искаше семейството му да види новата година през новите  прозорци на душата му.