Душата не си тръгва сама

Вечно все тя ме преследва, не ми дава покой, вижда ме, чува ме, мрази ме, обича ме. ТЯ! Повелителката на световете. Тя държи света в ръцете си, тя му се присмива, а ние не я виждаме, не знаем, че същестува, храним я със сълзите си и нещастието си, а ТЯ става все по- голяма, със все по- големи и остри нокти, със все по-гъсти коси, душащи бедните ни гърла. Сега мене преследва, и ще го прави, докато не изпие всяка капка любов и щастие от мен, докато не получи младостта ми. ТЯ - многооката вещица, с черна душа и черна усмивка, щастлива от тъгата и от дъжда.... всяка  нощ тя идва - точно в 3... и ми разкъсва сърцето, държи го със своите нокти, впива ги в него, а то кърви. И всеки ден раните стават все по-дълбоки, все по-болезнени, а кръвта все по-силно тече. И няма да спре, защото тя обича да я пие, обича соления й вкус, обича яркия й цвят, обича моята болка. И се смее. Много се смее. Смеха й чуват децата й, а те искат да се хранят, да се хранят с човешка плът, искат да чуват детски викове... И го правят. И все повече хора попадат под тяхната власт. И все повече безкрайни ръце разкъсват горящата плът и ние не ги виждаме. Но аз разбрах, че те са тук, усещам ледения им дъх, ледения им поглед и горещите пръсти, напоени с детска кръв. Сега съм аз поредната жертва, не мога да се спася, знам, че ще ме изпият и ще остане само ТО, моето друго аз и ще живее, но живот ли ще е това... „ПО-  МОЩ!!!” – всички се смеят, „Помощ”- никой не чува, „п о м о щ” - но вече даже и аз не се чувам, и аз не си вярвам, „помогнете... махнете ги!!! не ги ли виждате?! Изпиват ме, сърцето ми, не го усещам, сухо е, не кърви, не тупти, защо не ми повярвахте....”