Два живота, две съдби, една любов

                                                          Два живота, 

                                                                                   две съдби, 

                                                                                                           една любов

                                                                                           (трета част)

Люляците отново цъфтят. Пролет е. Небето синьо, а Витоша, обвита в своя теменужен плащ, отново весели душите на софиянци. Птиците се върнаха в небето и тържествено кръжат над градът на Мъдростта. В Борисовата градина влюбени двойки се разхождат хванати ръка в ръка. Децата играят в пясъчниците и строят своите любими кули. 

Из града ходят странни мъже, брадясали и облечени в протрити войнишки бричове и винтяги преживяли десетки години при вехтошарите.  Жени въоръжени с пушки или шмайзери, препасали пистолети, с пилотки на глава, гледат накриво обикновените софиянци. Тези странни хора носят на ръкавите си ленти с букви “О” и “Ф”. ОФ- отечествен фронт! Фронт? Срещу кого? Кой е врагът?  Скоро ще се разбере.

Софиянци, мъжете със  своите бомбета и меки шапки, жените с шапки с воалетки, ги гледат с нескривано любопитство  и малко страх. Въоръжени до зъби  хора, по улиците и площадите на разрушената  и опожарената от бомби Столица, е необикновена гледка. Нещо ново витае във въздуха. Защо толкова злоба и ненавист на лицата на тези странни хора? Питат се софиянци, но няма кой да им обясни. Нищо скоро ще разберат! Същите тези мъже и жени, ще станат съдници, ще се само нарекат “Народен съд” и ще унищожат цветът на нацията. А десет пъти повече ще е броят на изчезналите безследно. Слезлите от планината, изпълзялите от землянките “герои”. Крилите  се из горите и градските канали, необразовани селяни, селски пъдари и ратаи, ще станат елита на България. Горко ти Българийо!

Училищата отвориха отново вратите си. Вече съм ученик във второ отделение на френския колеж “Св. Св. Кирил и Методий”. Новата ми учителка се казва Маргарита Атанасова, а на френско четмо и писмо ни учи фрер  Филип. Фрер  Леон с цигулката,  ни учи на “до, ре, ми, фа, и детски песнички, които пеем в хор.  

Знам да чета и пиша на френски и български. Не искам никакви играчки. Само книги. За рожден или имен ден, за Коледа, Нова година или друг празник, подаръци само книги, книги и пак книги. Приказки български, Ангел Каралийчев, Ран Босилек, Елин Пелин и Дяволчето Фют. Андерсен и Братя Грим, Шарл Перо и “Котаракът в чизми”. Жажда за книги, ненаситна жажда за книги, и чета, чета чета. Даже нощем с фенерче под юргана чета и татко ми се кара.

Научавам нови думи-лозунг, плакат. По реверите се появяват значки-червена петолъчка. Както гущерът си сменя кожата така и София си сменя населението. Постепенно намаляват маститите фабриканти, богатите търговци и елегантните им съпруги и любовници, пиещи кафе и пушейки цигаре “ Кемел” в елегантната кафе-сладкарница “България”. В колите им сега седят довчерашни грабители на мандри, едрогърдести бивши слугини, заели мястото на господарките си, които сега работят в тухларната край гара Искър, или газят калта в някое затънтено Шуменско село, като Дивдядово.

А аз уча уроците по география, история, вероучение и даже по математика наизуст, като стихотворение и пея песничката “il etait un petit navire”.

Дядо Марук ме води на училище, а на обяд се прибирам пак с него.

На 24 Май 1948 година, за пръв път в живота си манифестирам като септемврийче с червена връзка. В Йезуитския колеж вече има организация “Септемврийче”!

След края на учебната  година затварят колежа. Там са ме готвели за шпионин. Не успяха. Немах късмет. И хайде в арменското училище, където ми викат “френски келеш”, злобарчета. Но бързо се интегрирам и вече съм в отбора на класа като футболист и известен актьор.

И това училище напускам и хоп в еврейска машино-електро техническа  гимназия “ОРТ”. И него затвориха. Национализираха го и го преименуваха на  Електротехникум “С.М. Киров” и пак сменям школото. Е,  нямат късмет  с моите училища, щом вляза и хоп затварят ги.

Така през учебната 1951/52 година вече съм курсант в 2-ри “Б” курс на Образцов механо техникум “Сталин”. Старо училище с вековни традиции и солиден учителски екип. Красивата й сграда на улица Найчо Цанов и Опълченска и до днес краси София, макар техникума вече не съществува.

Войната свърши. 872 дневната блокада на Ленинград е вече история. На Невски проспект, главната улица на града на Петър Велики е останал само един надпис. “При артилерийски обстрел, тази страна на улицата е по-опасна!” Емблематичната кафе-сладкарница “Норд” отново е отворила врати. По улица “Милионная” се движат “Москвичи” и “камиончета “ГАЗ 5”. На номер 1   в една от 6-те  стаи на  квартирата  живеят семейство Чернухини. Симеон е получил две стаи от военното комендантство, но отстъпва едната на свой нуждаещ се колега. И с  Нина и двете деца се задоволяват с едната. Ъгловата голяма стая, около 24-25 кв.метра с голям еркер.

Зданието е било дворецът на някакъв граф или барон. След революцията през 1917 година, аристократичният  дворец е превърнат в комунална квартира и във всяка стая  е настанено  по едно семейство. Обща  баня, тоалетна и кухня в която са намерили място няколко маси, и 2-3 готварски печки.

Еркерът е ‘царството” на Лена. Тук е масичката на която пише домашните си и държи учебници и тетрадки.

Сградата се намира на ъгъл, отпред е историческото Марсово поле, а в ляво известната Лятна градина с необикновено красивата си ограда от ковано желязо, архитектурен шедьовър. И днес посетителите на безсмъртният Санкт Петербург, мога да се наслаждават на красотата й.

Заболял от язва,  Симеон  Чернухин, напуска този свят през 1953 година, не прехвърлил  45 годишна възраст, оставяйки съпругата си Нина с две невръстни деца.

Живота на семейството става тежък.  Учителската заплата  е малка, недостатъчна даже за едно скромно съществувание.

Сева расте като красиво момче. Момичетата, съученички на сестра му Лена, се надпреварват да му пращат бележници с невинни юношески излияния. Пощальонът е сестричката му Лена. Но посредничеството не е безплатно. Лена иска бонбонче за да предаде бележката на брат си. 

Тя ми разказваше това, когато я укорявах, че няма търговско чувство и че,  корупцията й е напълно чужда.  Докато аз започнах да обожавам корупцията в много по-зряла възраст. Особено след 1989 година когато ни връхлетя тъй наречената “демокрация”.

Всеки път, когато питаха Лена от къде е, и чуваха отговорът от Санкт Петербург”, реакцията беше една и съща: Ооооооооооо!( с възхищение). Един не сбърка да реагира по друг начин.

На 8 септември 1941 година, немците обсаждат Ленинград. Хитлер заповядва нито един немски войник  да не влезе в този град. Ленинград трябва да бъде напълно унищожен с бомбардировки и артилерийски обстрел.

Това е началото на най-жестоката блокада в историята на Човечеството! 872 дни! Загиват два и половина милиона. Над града са изсипани 107 хиляди бомби и 150 хил. снаряда.

Първоначално дневната дажба е 600 грама хляб за инжинерите и работниците, 400 грама за останалите и 300 грама за децата.  Постепенно дажбите се намаляват, и през Ноември и Декември 1941-а, стават 250 и 125 грама. А след това? Глад! Нечуван и невиждан глад! Всичко що мърда от животинския свят е изядено. В града няма жива твар, няма кучета, котки, плъхове, за коне и други по- едри животни да не говорим. Варят туткал с дафинов лист, ядат земя, червеи.  Даже врабците емигрират. И започва людоедството. Майки си режат вените и хранят бебетата със  своята кръв, убиват едно от децата за да хранят останалите. Криминалните елемент-крадци, убийци,  мародери, се развихрят, продават човешко месо. Картината е апокалиптична. Спасение няма! Пътят на “свободата” е по заледеното Ладожско езеро. Хиляди поели пътя на спасението загиват в ледените  му води. Само през декември 1941 са загинали 50 хиляди ленинградчани.

Лена с майка си и брат си, о време,  са намерили спасение в Омск.

Войната е свършила. Парадът на Победата на 9 май 1945 година се е състоят на Червения площад.

Лека полека, много бавно  живота в града герой се нормализира. Училищата отварят врати.  Лена е в 9 клас, когато баща й напуска този свят през 1953 година. Само няколко месеца след  Сталин “бащата на народите”.

Лена играе тенис доста успешно, но поради отдалечеността на залата, се налага да се откаже.

След смъртта на баща й, за семейството настъпват тежки дни. Заплатата на учителката по география не стига  за да издържа двете деца. Те растат, с тях растат и нуждите им. А пари няма. 

Едва завършила гимназия, Лена започва работа като дружинна ръководителка в пионерската организация на едно училище. Големите момчета- пионери, са даже по-големи на ръст от дружинната си ръководителка и не се стесняват да се закачат. Успоредно с работата, Лена учи география в Висшия педагогически институт. Готви се да усвои професията на своята майка.

Работата й в пионерската организация е оценена много високо. Привличат я на работа в районния  дом на пионерите, а след това и в Двореца на пионерите, като главен методист.

Често се налага да замества и директорката на Двореца. Само еврейският й произход пречи за да направи сериозна кариера в организацията. Не е тайна, че в Русия антисемитизмът е многовековно явление, още от времето на Империята. В съветския период не е по-различно.

Разкошната й кестенява коса е сплетена в дълга плитка. С годините става все по-красива. Има изящна фигура, като на балерина. 

През 2022 година почивахме в Павел баня. След вечеря седяхме в парка на хотел “Севтополис” на сладки приказки. Непозната жена дойде при нас, обърна се към Лена и я попита дали е балерина. Лена беше на прага на 86-те си години.

С първата си заплата, Лена  си  купува плат за рокля. Когато, радостна  се прибира у дома и показва покупката на майка си. Нина казва “добре, утре на обяд на масата ще сложим плата”. Сурова жена е  била майка й.