Вчера тя разбра, че вече не е сама. Двама са. Тя и бъдещето ù дете. Беше шокирана. Очакваше дете. Не знаеше дали е подготвена за това. Беше голяма крачка. Детето беше направено с много любов, но не беше планирано. Това я объркваше. Беше още малка. Току-що разделила се с приятеля, който не я обичаше, а само я използваше.

   Тя погледна към небето. Беше станало късно. Знаеше, че нямаше да го запази и това я измъчваше. А как ù се искаше да го запази и, дори толкова млада, да има бебе от любовта на живота си: ''Ако той го искаше и ме обичаше, щях да го запазя. Щяхме да бъдем щастливи 3-ма или може би 4-ма. Какво ли щеше да бъде? Момиче, момче... Близнаци...?'' 

   Никой не знаеше, не можеше да причини това на никого. Най-вече на семейството си или на бъдещето си детенце. По-добре да го убие, отколкото да живее без баща и без сигурност.

   Не можеше да заспи... Но беше сигурна, че няма да го запази. Това я убиваше.