17.12.2015 г., 18:40 ч.

Двама 

  Проза » Разкази
1056 0 7
7 мин за четене

ДВАМА

 

В крайна сметка той не е толкова лош човек, каза си тя и отиде да се гримира. Сложи пудра на нослето, една малка пъпчица бе тръгнала да набъбва, не му беше сега времето да я изстисква, въпреки че желанието я човъркаше отвътре, намаза я с крем, после с пудра, после пак с крем. Направи това още няколко пъти и със задоволство установи, че пъпката е изчезнала напълно. И лошите му качества ще изчезнат така, просто трябва повече усилие, последователност и стремеж към съвършенство, отчете тя и се огледа. Изглеждаше превъзходно: лицето й бе напълно бяло, като на японска мома отпреди десетина века, тъмният грим контрастираше и придаваше зловещ вид на очите, а миглите, обърнати нагоре, се вплитаха в косата – перхидролен водопад върху ниското й чело.

- Ослепителна съм! – възкликна, този път на глас, и се врътна.

Беше време да излиза.

Времето бе мрачно, канеше се да вали. Взе си чадъра за всеки случай, но го сложи в чантата, за да не изглежда суетна. Знаеше, че мъжете не обичат суетните жени и затова все за тях се женят. Тя искаше той да я хареса такава, каквато е – без пъпки, без излишна суета, дори и без претенции, ако изключим финансовите. Естествена и жизнена като плевел: такава копнееше да изглежда в очите на мъжа, който ще я обикне и ще посвети живота си на нея, както и другото, което трябва да има. В края на краищата това би го направило нелош човек.

Той я чакаше на ъгъла, до изоставен павилион, който отдавна служеше само за разлепване на некролози и лозунги на политически партии. Понеже тя закъсняваше вече половин час, той успя да прочете и некролозите, и лозунгите; и тъй като не видя разлика в тях, помените мязаха на по-тъжни призиви, отегчи се и започна да чопли една счупена тротоарна плочка с върха на обувките си. Първо разпра левия чепик, после десния. Обърса ги без да се навежда с опакото на крачола и вече бе съвсем доволен от вида си. Макар и скъсани, обувките му бяха пределно чисти, особено отпред, приличаха на него. Той бе разкъсан от чувства към нежното същество, което очакваше, но в същото време бе чист като ръкав преди кихане, откровен и съвсем богат, готов да мечтае.

- Ще я помоля или да се върне при мен, или да ме вземе със себе си – съобщи той на глас намерението си на един тъжен образ, залепен на снимката на некролог. – Не че точно теб това те интересува...

Замисли се и погледна злобно снимката.

- Теб нищо не те интересува, май! Какво ме гледаш, а? Не ти пука за нищо, досадно ти е, затова си умрял! От мен да го знаеш!

Начумери се и затова отново започна да чопли счупената плочка.

В същото време тя се отби в един магазин, за да попита дали там има тоалетна. Доста време измина пеша, може би трябваше да вземе такси, но понеже не обичаше да влиза в разходи, които по принцип трябваше да бъдат поемани от силния пол, предпочете да походи.

- Има ли тоалетна в магазина? – попита тя надуто продавачката и я изгледа отдолу нагоре.

Момичето зад щанда се притесни, като я видя такава бяла и черна едновременно, реши, че вероятно вече е пътница за някъде, затова побърза да я заведе в отсека, където има нещо като клекало.

- Ама това е клозет! – възмути се бялата госпожица, която беше ослепителна. – Искам баня с мивка и огледало!

- Нямаме баня, госпожо – извини се момичето и си представи нещо съвсем лошо. – Съжалявам.

- Къде ще се освежа тогава? Имам важна среща, а вървя пеш повече от половин час из кулоарите на този град и все не стигам до мястото. Чувствам се омърсена, трябва ми огледало...

Огледало се намери, тя започна да се пудри отново, седна на едно канапе, после стана, запали цигара, ядоса се, че я помолиха да излезе навън, скри се при клекалото, допуши фаса там и неточно го хвърли към дупката. Установи, че магазинът не е толкова лош и има хубави парцалки.

Мъжът с разпрани, но чисти обувки мълчеше ядосано, но не смееше да крещи, както обикновено правеше в подобни моменти. Зачете се в един лозунг пред него. „Бъдете с нас и ние ще бъдем с вас! Само с нас ще отрежем...” Не се четеше какво ще се реже, защото нечий тъжен помен бе заличил остатъка от изречението.

- Вие, политиците, само режете! – озъби се и погледна лявата си обувка. – Ако имах по-здрави обувки, така щях да ви ритна, че да изскочите извън земната орбита! Няма място за вас на тая планета, бичкии такива! Това от мен да го знаете! Само за рязане мислят...

Скришом се изплези на лозунга, огледа се, установи, че няма никой и започна бавно да чопли с палец края на плаката. Хартията леко, на ресни, се отлепяше, това го насърчи и действията му постепенно станаха решителни и убедително безумни.

- Това как ми стои? – попита ослепителната дама с бялото лице.

- Ослепителна сте! – каза продавачката.

- Това го знам! – озъби се бялото лице. – Питам те как ми стои?

- Просто превъзходно! Точно по мярка. А и цветовете така ви отиват! Сякаш е шита за вас, госпожо!

Тя се огледа, доволна остана.

- И това ще стане, момиче, съвсем скоро ще шият за мен, само за мен. Дори и модно студио ще си купя или направо ще го създам. Само да се омъжа, империя ще изградя, модна династия, или поне един моден комбинат ще спретна, с високи комини... А теб, като те гледам, може да назнача за дизайнер или дори за чистачка. Какво ще кажеш?

- Предпочитам да бъда дизайнер, ако може.

- Да, по-добре ще си платена вероятно. Но да минем по същество. Запиши и тази рокля на сметката на бъдещия ми съпруг.

- Но вече написахме три рокли, два шала и едни бикини... Всъщност ние не продаваме на вересия, няма как да ви ги продам. Мислех, че очаквате бъдещия си съпруг тук, за да плати, останах с впечатлението, че всеки момент ще дойде, затова...

- Ама че си некомпетентна! – фръцна се бялата лейди. – Мъжът ми е толкова известен, че само ако чуеш името му, ще настръхнеш и ще ме молиш да си купя нещо от тази бакалница за дрехи, ще тичаш след мен вероятно, но аз дори няма да се обърна!

- Съжалявам, госпожо.

- И има за какво!

Тя излезе от магазина и решително тръгна. Правеше това почти всеки ден през последните десетина години, откакто се пенсионира. Чувстваше се млада, жена на разкошна възраст, дама в очакване, пълноценна и ослепителна, пълна с живот. Може би това я държеше жива.

В другия край на града, до олющен павилион, седеше на земята, притихнал и отчаян, възрастен господин с разпрани обувки, целият увит с хартиени ленти от разкъсани плакати. Беше станало хладно, есенният вятър проникваше през раздърпаното му палто, нахлуваше през бархетната риза и го караше да зъзне. Не му се ставаше, вкъщи никой не го чакаше. Вече десетина години, откакто се беше пенсионирал, все при този павилион идваше, оттук си купуваше навремето вестник, когато тръгваше на работа рано сутрин, слагаше го в чантата при сандвичите, жена му правеше най-хубавите сандвичи на света; на обяд, когато всички ще ругаят наум готвача в стола, той ще отвори чантата си, ще извади бялата носна кърпичка, ще отхапе от сиренето и типовия хляб, ще чете вестника, доволен, щастлив и сит. А вечерта ще си говори с децата...

Децата. Политиците, като тези от плакатите, с лозунгите, дето накъса, ги изгониха в чужбина; некрологът на майка им доскоро също висеше до тези омразни плакати... Децата. Те вече едва ли си спомнят за тези вечери, когато се смееха до студените радиатори в апартамента, как ще си спомнят, други са им сигурно мислите, нали не са си идвали в България повече от десет години, откакто жена му си отиде. Нея чакаше тук, до спомените, до павилиона; покрай този павилион изгряваше преди време денят му – бодър и смислен. Искаше му се там и да свърши.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Харесвам стила на този разказ, а и самия разказ - бих казал, че е написан на асемблер от най-ниско ниво, който ти разказва много повече отколкото по каквито и други начини ... прекалено много пряка реч и препинателни знаци, но поставям оценка 'жестоко' ако има такава
  • Браво!!!
  • И на мен ми хареса!
  • Много ми хареса!
  • Още снощи го прочетох и много ми хареса!
  • Не майсторче, а голям майстор.
  • Много хубав разказ!
Предложения
: ??:??