Сън… Реалност…
Тая нощ сънят дойде във вид на говедо…Не, не някое от поляната с жълтите павета, а истинско. Такова – сиво, кротко, безрого, И ми вика /ама това на сън, бе! Алюзия, както ни учеше другарката Андреева навремето/:
- Хората? Какво сте вие, хората? Двуноги с проблеми. А ние, говедата, сме по-добре от вас. Постигнали сме отдавна мечтаното равновесие и желание.
Не сме там някакви пърхащи врабчета, нито влачещи се след историята гущери.
А сериозни, задълбочени, разбиращи важността на живота, същества. Може да се разчита на нас, на нашата стабилност - ние бавно вървим, но далеч стигаме. И най-важното - това не е от ден, два и не е за ден, два. От векове поддържаме тая стабилност - биологически, исторически, психически, социално.
Наскоро някакъв си, в желанието си да ни укори и обиди за нежеланието ни да се подлагаме на революционните непредвидимости, ни нарече висши, но животни. А ние убедено му отговорихме: „Животни, но висши!”. И този епитет е най-важното нещо в живота ни, защото ние наистина вече сме стигнали до върха на цивилизацията.
И знаете ли какво е той? Да живееш добре и осигурено, без да се замисляш за утрешния евентуален ден.
Вярно, векове хората ни отглеждат в обори, мятат ни тежък ярем, влачим рало, но това е част от цивилизацията, нали? И ние заемаме достойно място в нея, затова и подлагаме покорно врат - на господаря да му е по-удобно ярема да сложи.
Е, някои са се опитали да насочат насреща му рогата си, но ние, здравомислещите, сме ги смушквали бързо в ребрата. Защото оборът си е обор, но е топъл, на завет сме от житейските и природни бури.
А и друго си е някой да поеме отговорност за решенията, да не си ти, да не блъскаш глава. Така или иначе, нали сме мъдри, знаем едно - ще стане.
Пък и зоологията и социологията ясно ни казват: „Не мислете! Вашата задача е ясна и проста - мъжките да орат, женските да бъдат доени, после - в кланицата. Защото месо е необходимо, а и от кожите стават чудесни седалки за лимузини”.
Затова и ние тръгваме покорно по означения път. Казаха, че трябва - значи трябва! Какво ще се правим на оригинални?
Е, някои разправят, че сме имали братя в пампасите, прериите и саваните, живеещи без пастири и колячи. Дори лъвовете се замисляли, преди да тръгнат на лов за тях.
Но какво ли не се разправя в легендите? Нали трябва с нещо да се приспиваме вечер в обора, за да сме здрави и бодри на другия ден.
Защото доброто говедо тихо оре, хубаво мляко дава, а малко мучи...
Свободните кокошки
Ние сме свободни кокошки. Вече...
Имаме широоооооко хале, в което можем всичко. Да ходим, да се разхождаме, да вървим, да подскачаме, да се разминаваме...
Освен това можем да кудкудякаме, да разперваме крила, дори да подскачаме на немислими висоти – чаааак до коленете на гледачката.
Хранят ни навреме, мерят ни, пускат вода редовно, даже почистват след нас...
И в знак на благодарност ние снасяме яйца – малка отплата за големите грижи...
От време на време някои от нас изчезват...
Вечер, заспивайки по прекрасните, природосъобразни пръти, ние си говорим и обсъждаме къде ли са...
Дали са изпратени на временна почивка в летните лагери за заслужили носачки?
Дали са издигнати по върховете на кокошата йерархия и вече не си късат задниците, а насочват и контролират работата ни?
Дали просто не са събрани в един великолепен хор, който ежедневно кудкудяка химни и прослави на Него...
Да, и Той е тук...
Разбира се – всички се грижат за нас, под ръководството на Големия човек, нашият вожд и господар, нашият благодетел, нашият хранител, поител, осветител, дезинфектатор, закрилник...
Всеки ден Той идва при нас, застава напреде ни и ни обяснява колко добре и свободно живеем...
От него разбрахме колко зле сме били преди – клетки, вода и храна, разнасяни от време на време, липса на място да се носим напред-назад...
Ограничавани, заробени, сковани зад телени мрежи...
А сега...
Свободни кокошки!
Как звучи, а?
Свободни...
© Георги Коновски Всички права запазени
Но така си е - народът постепенно влиза в обора или кокошарника. И се чувства като в гьол. Утрешната тема...