Две евро био демократични приказки

Сън… Реалност…

Тая нощ сънят дойде във вид на говедо…Не, не някое от поляната с жълтите павета, а истинско. Такова – сиво, кротко, безрого, И ми вика /ама това на сън, бе! Алюзия, както ни учеше другарката Андреева навремето/:

- Хората? Какво сте вие, хората? Двуноги с проблеми. А ние, говедата, сме по-добре от вас. Постигнали сме отдавна мечтаното равновесие и желание.

Не сме там някакви пърхащи врабчета, нито влачещи се след историята гущери.

А сериозни, задълбочени, разбиращи важността на живота, същества. Може да се разчита на нас, на нашата стабилност - ние бавно вървим, но далеч стигаме. И най-важното - това не е от ден, два  и не е за ден, два. От векове поддържаме тая стабилност - биологически, исторически, психически, социално.

Наскоро някакъв си, в желанието си да ни укори и обиди за нежеланието ни да се подлагаме на революционните непредвидимости, ни нарече висши, но животни. А ние убедено му отговорихме: „Животни, но висши!”. И този епитет е най-важното нещо в живота ни, защото ние наистина вече сме стигнали до върха на цивилизацията.

И знаете ли какво е той? Да живееш добре и осигурено, без да се замисляш за утрешния евентуален ден.

Вярно, векове хората ни отглеждат в обори, мятат ни тежък ярем, влачим рало, но това е част от цивилизацията, нали? И ние заемаме достойно място в нея, затова и подлагаме покорно врат - на господаря да му  е по-удобно ярема да сложи.

Е, някои са се опитали да насочат насреща му рогата си, но ние, здравомислещите, сме ги смушквали бързо в ребрата. Защото оборът си е обор, но е топъл, на завет сме от житейските и природни бури.

А и друго си е някой да поеме отговорност за решенията, да не си ти, да не блъскаш глава. Така или иначе, нали сме мъдри, знаем едно - ще стане.

Пък и зоологията и социологията ясно ни казват: „Не мислете! Вашата задача е ясна и проста - мъжките да орат, женските да бъдат доени, после - в кланицата. Защото месо е необходимо, а и от кожите стават чудесни седалки за лимузини”.

Затова и ние  тръгваме покорно по означения път. Казаха, че трябва - значи трябва! Какво ще се правим на оригинални?

Е, някои разправят, че сме имали братя в пампасите, прериите и саваните, живеещи без пастири и колячи. Дори лъвовете се замисляли, преди да тръгнат на лов за тях.

Но какво ли не се разправя в легендите? Нали трябва с нещо да се приспиваме вечер в обора, за да сме здрави и бодри на другия ден.

Защото доброто говедо тихо оре, хубаво мляко дава, а малко мучи...

Свободните кокошки

Ние сме свободни кокошки. Вече...

Имаме широоооооко хале, в което можем всичко. Да ходим, да се разхождаме, да вървим, да подскачаме, да се разминаваме...

Освен това можем да кудкудякаме, да разперваме крила, дори да подскачаме на немислими висоти – чаааак до коленете на гледачката.

Хранят ни навреме, мерят ни, пускат вода редовно, даже почистват след нас...

И в знак на благодарност ние снасяме яйца – малка отплата за големите грижи...

От време на време някои от нас изчезват...

Вечер, заспивайки по прекрасните, природосъобразни пръти, ние си говорим и обсъждаме къде ли са...

Дали са изпратени на временна почивка в летните лагери за заслужили носачки?

Дали са издигнати по върховете на кокошата йерархия и вече не си късат задниците, а насочват и контролират работата ни?

Дали просто не са събрани в един великолепен хор, който ежедневно кудкудяка химни и прослави на Него...

Да, и Той е тук...

Разбира се – всички се грижат за нас, под ръководството на Големия човек, нашият вожд и господар, нашият благодетел, нашият хранител, поител, осветител, дезинфектатор, закрилник...

Всеки ден Той идва при нас, застава напреде ни и ни обяснява колко добре и свободно живеем...

От него разбрахме колко зле сме били преди – клетки, вода и храна, разнасяни от време на време, липса на място да се носим напред-назад...

Ограничавани, заробени, сковани зад телени мрежи...

А сега...

Свободни кокошки!

Как звучи, а?

Свободни...