Мама Бети тъкмо се беше запътила да проска прането си на въжетата в двора. Използваше топлия пролетен ден, за да направи първото такова проскане за тази година и за да могат всички съседки да я видят и да последват примера й.

Общо взето мама Бети беше много оптимистична по отношение на времето. Не й се вярваше точно днес да завали, както бе характерно за пролетта - да вали точно когато не ти трябва дъжд. Тя смяташе, че слънцето, толкова игриво и приятно, ще си грее цял ден. Всъщност мама Бети беше познала, но слънцето определено нямаше да грее за нея...

Днес беше специален, но много тъжен ден. Мама Бети се стараеше да не мисли какво се бе случило преди пет години и донякъде, общо взето успяваше. Но спомените бяха все така болезнени. Спомените за любимия съпруг, който си беше отишъл внезапно от живота й. И я беше оставил сама. Толкова сама, че дори присъствието на двете й деца не можеше да запълни липсата му.

Мама Бети вече беше свикнала да бъде предмет на тайни разговори и обект на внимание от страна на съседите. Даже сега си мислеше, че всичко с постоянните погледи е приключило, но дори не можеше и да предполага, че от утре нататък, старата госпожа Блекбъл и дебелият й мъж отново ще надничат през пердетата на прозорците и ще гледат към къщата й някак глупаво. Без да има какво да кажат, ей така - просто защото днес тя щеше да загуби още един член от своето семейство. Тогава хората сигурно щяха да си помислят най-странните неща - може би, че някакво проклятие тегне над къщата на номер дванадесет или че съдбата е прекалено жестока към семейство Дей. Никой не знаеше, че в момента много хора от околните улици говорят помежду си неща от рода: „Да, точно така, днес е навършват пет години, откакто онези типове го гръмнаха" или „Горката Бети Дей, как ли се чувства сега?". И тези думи се казваха с колкото се може повече ирония и лицемерие. Никой от цялата улица не го беше грижа за трагедията у семейство Дей - всеки имаше свои си задължения, които трябваше да изпълни, всеки трябваше да гледа своето семейство, а не чуждото.

А мама Бети просто искаше да просне дрехите си на двора за пръв път тази година. Дори през ум не й минаваше, че само след няколко минути ще изживее най-големия ужас, който може да изпита една любяща майка. Опитваше се да не мисли каква годишнина бе днес, като си тананикаше една песен от радиото, но... опитът й просто беше безуспешен. Все още си спомняше ясно какво се бе случило в късния следобед на втори април деветдесет и пета.

Отново беше пролет. Двадесет и петата от живота на Бети Дей. Дърветата отново бяха цъфнали в бели и розови цветове, а поляните бяха покрити с току-що поникналата зелена трева. Слънцето се канеше да залезе и да отстъпи място на вечерта, когато телефонът звънна и Бети Дей с въздишка стана от фотьойла си. Докато вървеше към телефона не изпускаше от поглед телевизора, където даваха любимия й сериал. Съвсем небрежно вдигна слушалката и след нейното „Ало" си каза, че сигурно е грешка. Но...търсеха нея. И то не кой да е, а самата Барбара Фил - партньорката в работата на съпруга й. Бети никога не беше ревнувала от нея, не само защото вярваше на Боб, но и защото знаеше, че Барбара също като нея има две деца. Барбара говореше забързано, учестено и някак... трагично. Когато Бети я попита какво има, тя с мъка й съобщи най-ужасната новина, която тя можеше да си представи - че скъпият й съпруг, бащата на двете й деца, е прострелян при изпълнение на служебния си дълг и е починал на място. Бети Дей изпусна слушалката и се свлече на пода. Нямаше сили дори да заплаче. Новината я беше съсипала. Толкова внезапно, по такъв ужасен начин... и, Господи, как щеше да каже на децата си? На тези две невинни създания, които нямаха и най-бледа представа какво е смъртта? И то смърт на близък човек?

Е, Бети Дей все някак се справи. На двегодишния Брайън не се наложи да се обяснява кой знае какво. Но на малката Джейн... тогава тя бе на пет годинки и още в деня след погребението, за което тя не знаеше, започна да задава въпроси защо любимият й татко не се връща от работа. Тя искаше да му покаже най-новата си рисунка - тази на тяхното семейство. Тогава мама Бети й каза, че тази вечер татко няма да се върне от работа, защото е отишъл на едно много по-добро място от земята. Джейн попита кога татко ще се върне, за да бъде отново с тях, а мама отвърна, че малкото й момиче ще го види едва когато също отиде на това място. А после се качи в празната спалня и плака до полунощ.

Дори сега очите на мама Бети бяха насълзени. Как можа така да излъже детето си! Добре поне, че днес поправи грешката си и на Джейн, и на Брайън каза цялата истина. Тогава Джейн й призна една своя мечта - че винаги е вярвала, че отново ще види баща си на онова място. Бети не знаеше какво друго да каже, освен най-логичното - че такова място няма. Джейн замълча и след минута обяви, че ще отиде да се разходи.

И ето че сега мама Бети чакаше дъщеря си да се върне от разходката. Не я беше спряла - да научиш, че баща ти е починал при такъв ужасен инцидент, не беше лесно. Не я беше спряла...но по-добре да го беше направила. Точно когато закачи и последната дреха на простора, Бети чу силен звук от спирачки, после някакъв тъп удар и писък на една жена. Сърцето й се разтуптя и тя се затича към вратата на двора, за да види какво става отвън. Явно бяха блъснали някакъв човек и той със сигурност се нуждаеше от помощ, а когато видя какво всъщност е станало, едвам не припадна. По средата на пътя стоеше собственото й дете! С викове и крясъци мама Бети се хвърли към Джейн, но...беше вече късно. Дългите руси коси на десетгодишното момиченце сега бяха оцапани с кръвта, която се стичаше от главичката му. Бети Дей не беше способна да повярва. Не можеше да е истина! Не можеше на петата годишнина от смъртта на съпруга си тя да загуби едното си дете. Нямаше ли кой да извика линейка? Може би имаше шанс Джейн да е още жива, може би имаше още една слаба надежда...С обляно в сълзи лице мама Бети се огледа наоколо и видя тълпа от хора. Един човек говореше по телефона - да, той викаше линейка, която да дойде и да помогне на детето й. После съзря ужасения шофьор и почти в несвяст му се развика, че е убиец на малки момиченца. Бети стоеше над детето си, безсилна срещу всичко и плачеше ли, плачеше. Линейката не идваше, може би щяха да пропуснат единствения шанс Джейн да е още жива... Тогава някой я дръпна от тялото на дъщеря й и тя видя, че това е брат й, който живееше на две преки оттук.

- Бети, ела... - ужасено каза той.

- Не! - развика се майката. - Остави ме! Трябва да помогна на Джейн, иначе ще умре!

- Тя вече е мъртва, Бети... нищо не можеш да направиш... съжалявам...

Мама Бети отново се хвърли върху безжизненото тяло на малката дъщеричка. Не можеше да е истина! Не можеше да загуби Джейн! Не би била способна да преживее и тази загуба. По-добре тя да беше умряла, защото всичко трябваше да случва с близките й? На съпругът, на детето й...Въпросите идваха един след друг и тя така и не намираше отговор.

Не можеше да разбере защо това се беше случило дори седмици след погребението на малката Джейн. С какво дъщеря й беше заслужила да умре едва на десет години? Животът тепърва беше пред нея. Защо Бог беше позволил Джейн да си отиде толкова рано? Защо Бог не беше взел нея, която без съпруга си едва ли имаше какво да прави на тази земя? Та след неговата смърт тя бе неспособна да се справи с каквото и да било. Дори възпитанието на децата й беше трудна работа без него.

Мама Бети пусна пердето. Не можеше да понася гледката навън. А тя съвсем не беше ужасна - децата на съседите си играеха по поляните, тичаха, смееха се, докато родителите им стояха на пейките и наблюдаваха да не им се случи нещо. Дали тя беше постъпила грешно, след като беше пуснала Джейн да се разхожда сама? Дали тя не бе добър родител, само защото не беше направила така, както другите родители правеха сега?

Мама Бети избърса една сълза от лицето си. Как само й се искаше сега и нейната малка Джейн да беше сред децата и да се радва на живота. Но не, вместо това тялото на детето й беше заровено на три метра под земята и не можеше да се радва на никакъв си живот! А дали тази огромна болка, която Бети Дей не беше спирала да изпитва от пет години насам, можеше да се нарече живот, само един Господ знаеше.

Бети с разтреперани ръце запали цигара. Сега се безпокоеше и за вече седемгодишния Брайън, който откакто научи трагичната новина за сестра си, не бе излизал навън, за да отиде на училище или да поиграе с приятели. Мама Бети не му се караше - самата тя чувстваше още по-голяма празнота. В тази къща вече липсваха двама - скъпият й съпруг Боб и малката й дъщеричка Джейн.

- Мамо... - чу тя откъм вратата, а след като се обърна, видя, че на прага стои синът й Брайън.

- Как си, миличък?

- Пак ли пушиш, мамо?

Тогава мама Бети се сети за най-големия си порок - цигарите. Опитваше се да ги откаже, но така и не се получаваше.

- Извинявай, скъпи - тя веднага угаси цигарата и я хвърли в коша. - Кажи ми, как си?

- Добре - Брайън отиде до хладилника, взе прясното мляко и си сипа в една голяма чаша.

- Искаш л ида ти го стопля? Или да му сложим какао?-попита Бети.-А да ти приготвя нещо за ядене?

- Не, мамо, благодаря.

Напоследък Бети трудно общуваше със сина си. Загубата на Джейн го беше направила много затворен в себе си и той почти не говореше. Имаше дни, в които даже не ядеше. Тя страдаше и заради него - опитваше се по някакъв начин да го накара да се примири с обстоятелствата, като го накара поне за миг да забрави. Предлагаше му да играят на любимите му игри или пък да отидат да видят баба, но той винаги казваше „Не, мамо, благодаря".

Както беше отговорил и преди малко. Мама Бети просто не знаеше какво да каже или направи. Не искаше да гледа как и синът й страда и да вижда как го боли. Нейната болка й стигаше.

- Искаш ли да ти направя кейк за следобеда? Може да поиграем и на шах... - отново се обади тя, но този път Брайън дори не си направи труда да отговаря. Безмълвен седна на стола и изпи млякото на един дъх.

- Не искаш ли да ти купя нещо? Дъвки? Сладкиш? Бонбони? Някоя нова играчка? - каза тя с мъка, тъй като след погребението беше излизала един-два пъти, но всичко се повтаряше отново - внимание, погледи, онзи злобен шепот...

- Не, мамо, благодаря.

Тогава мама Бети се свлече на един стол и тихичко зарида. Защо Боб я беше оставил сама? Защо вече нямаше да може да се радва на собственото си дете?! С какво беше заслужила такава ужасна съдба? С това, че просто искаше да създаде семейство и след като го направи, се грижеше за него до безкрай?

- Мамо? - обади се Брайън. - Мамо, добре ли си?

Мама Бети повдигна глава и бързо избърса сълзите си. Как можа да плаче пред най-малкото си дете! И вече единствено.

- Нищо, миличък, извинявай...

Брайън дойде и я прегръна.

- Аз трябва да ти се извиня, мамо! След погребението на Джейн се държах ужасно с теб  - тя усети, че малкото й момче се разплаква. - Много съжалявам, обещавам, че повече няма да се повтори...

Мама Бети прегърна Брайън силно.

- Няма нищо, скъпи. За нищо не си длъжен да ми се извиняваш. Разбирам как се чувстваш...

Двамата просто стояха и плачеха. За пръв път от много време насам мама Бети почувства, че някой я обича. За миг Брайън почти беше успял да запълни онази огромна дупка в душата й. В този момент тя почувства, че не само синът й я прегръща. Знаеше, че на другите два стола са седнали и Джейн, и Боб и макар да не ги виждаше, тя вярваше, че са там. Нима тази сутрин цялото семейство Дей не се беше събрало в тази малка кухня?

- Брайън - каза след малко Бети - стига, Брайън! Моля те, не плачи!

Брайън избърса сълзите си.

- Може ли сега аз да ти предложа нещо, мамо? - попита той.

- Каквото пожелаеш, миличък.

- Искаш ли довечера да гледаме звездите?

Мама Бети го погледна учудено.

- Да гледаме звездите ли? Но защо?

- Джейн ми каза, че ни наблюдава от звездите.

- Какво? Кога ти е казала това, Брайън?

- Снощи.

- Снощи?!

Мама Бети едвам не се разплака пак. Какво ли си мислеше нейният малък син?

Тя го прегърна.

- Разкажи ми, как стана това? - мило попита тя.

- Сънувах я. Бяхме на поляните. Тогава тя ми каза, че иска всяка вечер поне по един път да гледаме към небето и да си спомняме за нея. Тя ще бъде най-малката звезда. А татко...ще бъде до нея.

Бети Дей взе в прегръдките си Брайън. Милият й син! А тя си мислеше, че в момента Боб и Джейн са на столовете до тях.

-Добре, скъпи - съгласи се тя. - Довечера ще погледаме небето.

Брайън засия.

- Наистина ли?

- Разбира се, мили, разбира се - тя го погледна усмихната. Усмихваше се за пръв път от няколко седмици насам. - А сега искаш ли да ти направя вкусен сладкиш и после да играем на някоя игра?

- А с боровинки ли ще бъде сладкиша?

-Аха.

- Разбира се, мамо! Отивам да избера игра.

Брайън се изтръгна от прегръдките й и весело заподскача от стаята си.

А мама Бети отново се усмихна.

Вечерта беше топла и приятна. На Бети Дей почти не й беше до наблюдаване на звездите - знаеше, че нищо няма да види. Вместо това, докато занасяше два стола до масата на двора, тя си мислеше колко хубаво щеше да бъде сега, ако вечеряше с Боб в някой изискан ресторант. Тя просто се чудеше как бе издържала вече цели пет години без тези така любими вечерни излизания. Боб й липсваше не само като характер, думи и жестове, но и физически. От пет години тя копнееше празното място в спалнята й да се запълни. Но това така или иначе беше невъзможно.

- Мамо, готова ли си? - чу се откъм къщата.

- Да, скъпи, идвай!

Мама Бети се обърна наляво и видя, че старата госпожа Блекбъл отново наднича иззад пердето на прозореца си. Щом видя, че госпожа Дей я гледа, веднага се скри.

- Е, мамо, как изглеждам? - чу се иззад Бети.

Тя се обърна и онемя. Брайън беше облякъл малкия си смокинг, който самата тя му беше купила за едно представление в училище. Изглеждаше толкова достолепен и толкова пораснал! Нямаше и следа от онзи малък Брайън, който питаше как да си служи с дистанционното на телевизора или как работи уличната лампа.

- Миличък... - на мама Бети й се бяха насълзили очите. - Прекрасен си! Но... защо си го сложил?

- Искам Джейн да ме види красив, защото все ми повтаряше, че имам много занемарен вид.

Мама Бети се усмихна през сълзи. Малкият й син нямаше никаква вина за тези забележки - единствената виновница беше само тя!

- Хубаво си се сетил, детето ми. Сигурна съм, че Джейн ще бъде много доволна.

Брайън я дари с широка усмивка. Колко хубаво беше да видиш детето си щастливо!

Тя отиде до него и клекна.

- Ааа...Брайън? - тя оправи папионката му. - Наистина ли смяташ, че тази вечер ще видим Джейн?

- Разбира се, мамо! Нима вече не искаш да гледаме звездите?

Брайън беше толкова щастлив! Тя не можеше да попречи на собственото си дете да бъде щастливо.

- Не, детето ми. Просто исках да бъде сигурна дали ти все още искаш.

Синът й отиде до единия стол и седна.

- Хайде, мамо, какво още чакаш? - подкани я той.

Мама Бети се изправи, отиде и седна на другия стол. Погледна към небето, но видя само една тъмносиня бездна осеяна с хиляди светлинки.

- А... какво беше казала Джейн, скъпи? - уж нехайно попита Бети. - Че ще бъде най-малката звезда?

- Да, мамо и татко ще е там! Какво щастие, че ще ги видим отново, нали?

Бети Дей не искаше да проваля надеждата на сина си. Затова отново погледна към небето, като се молеше това да свърши колкото се може по-бързо. Беше прекалено мъчително да знаеш, че детето ти вярва, че ще види баща си и сестра си в една звезда.

Но тогава...

- Мамо! Ето я! Ето я, мамо! Виждаш ли я? - Брайън сочеше нагоре. Но мама Бети не можа да проследи накъде точно.

- Къде е тя, Брайън? - сърцето й се беше разтуптяло. Макар да знаеше, че повече няма да види нито Боб, нито Джейн, тя като че ли имаше малка надежда Брайън да говори само истина.

- Не я ли виждаш, мамо?

- Не, миличък! Не мога да я видя! Звездите са толкова много... кажи ми какво да направя, за да я видя.

- Повярвай, мамо. Просто повярвай!

Бети Дей несъзнателно затвори очи като в съзнанието й непрестанно плуваше усмихнатото лице на Джейн. Когато го отвори, тя видя, една съвсем мъничка явно светеща звездичка, която макар с микроскопични размери, съвсем ясно се отличаваше от другите със своята светлина.

За миг на мама Бети й се стори, че вижда две усмихнати лица.

Мама Бети примигна, но те не изчезнаха. Тя съвсем ясно виждаше Боб и Джейн Дей, зстанли един до друг, в тази мъничка звезда. Погледна към Брайън, който щастливо гледаше към същата тази звезда и махаше. Махаше и със сълзи на очи се усмихваше широко.

- Виждаш ли ги, мамо? - попита той щастливо.

- Да... призна си мама Бети.- Ти беше прав, миличък. Виждам ги! А... мога ли да им кажа нещо?

- Не, мамо. Те са много далеч. Те са едно много по-добро място от земята. Няма да те чуят.

Мама Бети реши и д не опитва. Беше толкова щастлива, че вижда семейството си отново, че сърцето й щеше да изхвръкне. Тя плахо вдигна ръка и лекичко махна на съпруга и детето си. Те от своя страна закимаха и започнаха да махат към нея. Бяха толкова близо и толкова далеч. Как само й се искаше да протегне ръка и да ги прегърне. Но те бяха там горе - на небето, осеяно с хиляди и хиляди звезди. И бяха толкова мънички и далечни, че едва ли би могла да го направи.

Но важното бе, че мама Бети повярва в чудесата. Нима точно в този момент не се бе изпълнила една нейна мечта? Кой ли й беше казал, че сбъднатите мечти са нейните най-истинските чудеса? Не можеше да се сети точно в този момент, а и едва ли щеше да й остане време да размишлява - сега нейното семейство беше пълно, макар и разделено от толкова много неща. Онази черна дупка в душата на мама Бети за миг се запълни. Сега вече никой не й липсваше, в този момент всички, които обичаше най-много бяха до нея. Скъпият й Боб и малката Джейн горе на небето, а единственото й останало дете - в прегръдките й. Какво повече можеше да иска от живота?

Мама Бети не искаше този момент да свършва. Искаше да може да стои цяла нощ и да наблюдава семейството си.

И така и стана. Бети Дей от радост не можа да забележи, но колкото повече наближаваше изгрева на слънцето, толкова по-малки ставаха образите на Джейн и Боб. Те неуморимо й махаха и й се усмихваха, а тя им отвръщаше с такова голямо желание, че би заменила всичко на този свят, само и само за да може да стои тук. За цяла вечност!

В хладното пролетно утро, слънчевите лъчи осветиха дворовете по улица „Бексън Стрийт". Няколко врабчета сладко изчуруликаха като радост, че е дошъл нов ден. Ден, който всички се надяваха да бъде по-добър от вчерашния. Хората станаха с усмивки на лицата, започнаха да се приготвят за работа, кой сега си правеше кафе, кой закуска, кой сутрешните си упражнения. Съседските деца станаха и без особено желание стегнаха раниците си за училище. Животът в този нов ден беше толкова еднакъв и толкова различен от предишния. Същият, защото хората отново и отново правеха редовните неща преди да излязат от домовете си. И различен, защото никой не можеше да знае, че една тъгуваща млада жена цяла вечер бе със своето семейство. И странно...на двора. Дори старата госпожа Блекбъл не успя да узнае какво чудо се беше случило в двора на къщата на номер дванадесет. Само двама човека бяха успели да видят какво бе станало и да почувстват щастието от това отново да видят баща, съпруга си, сестра си, дъщеря си. Само двама човека бяха запълнили липсата си от обич и грижи.

И тази среща с най-малката звезда от нощното небе ги бе направила по-близки от всякога.