Остана си за мен една илюзия,     

                                 метафора жестока и голяма.

                                 От ветрове и цигани, и музики.

                                 От всичкото, което днес го няма...

                                                     Из стих."Сливен"

                                                     Дамян Дамянов

                                                                                                                                                  

    В този слънчев юнски ден реших за пореден път да се разходя до местността "Свети Георги" край Сливен. Боровата гора ме посрещна, както винаги с прекрасен въздух и аромат на диви цветя. Отвисоко погледнах към прохода. Трите високи комина на старите фабрики бяха образували нещо като редица, права линия, която сякаш указваше някаква посока. Дефилето прорязано от Асеновска река, се промушваше

между огромни скалисти ридове и се насочваше към вътрешността на планината и пр."Железни врата". Старият асфалтов път към "Свети

Георги" обаче, бе непроменен от социализма, тесен и приличащ повече на пешеходна алея.Тук-там по него се виждаха метални фрагменти

от машините, с които е бил асфалтиран пътя навремето. Навлизайки в боровата гора, забелязах, че дори в този сравнително ранен час,

сянката е оскъдна. Боровете, макар и високи, бяха раззеленени чак към върховете си и по много от тях се забелязваха изсъхнали ръждиви

кичури и цели клони. Постепенно излизах на южния склон на стръмния баир и слънцето започна да притиска с жега.Все пак лекият ветрец,

винаги появяващ се по високото, разхлаждаше донякъде. Нямах търпение да достигна чешмата при манастирчето. Далече в небето проехтя

характерен грак на планинска гарга. Успях да видя огромната птица, летяща към върха. Въпреки чудното време, чистия въздух и съботния

ден, тук не идват много хора. И сега беше пусто. Понякога, но предимно вечер, се качват младежи с коли, чоплят семки и пият енергийни напитки, седнали на бетонните руини, високо над самия град. Най после съм до чешмата с чиста планинска вода, която обаче вече не тече от меден чучур, а от ПВЦ- тръба половин цол. Минава плътно до оградата на новопостроената църква, изгоряла до основи при пожар

още през 90-те години. Вътре храмът е на груб строеж и само няколко икони в рамки стоят по тухлените парапети. Тук на Гергьов ден

навремето се организираха големи празненства. От старата църква е останала само северната каменна стена, слята с планинския склон.

    Малко по-нагоре са други руини -- на ресторантчето "Свети Георги".Отново навлизам в борова гора с рехава сянка. Изкачвам калдъръма,

който не е мръднал, заобиколен съм от импровизирани огнища, разпилени, вдясно има скована маса с един стол, направен от гуми и кръгла

дъска върху тях, ресторантчето-механа е разрушено до основи и на неговото място стърчат стотици борови издънки, високи около 3-4 метра, намерили благоприятна калцирана почва в развалините,  

над него има тоалетна, скована безразборно от дъски и с висящ плътен брезент вместо стени, а подът с триъгълен отвор е също дъсчен,

върху стар иманярски ров; встрани като грамада има купчина тухли, камъни и керемиди. От хубавата бяла варосана ограда няма и помен,

вижда се само малко от каменната й основа. Големият двор на тераси обаче си е още тук, макар и без плочник от градешки камък и зарит

с борови иглички и пръснати парчета от тухли и керемиди. Кашпите, ограждащи боровете като каменни саксии са си същите, така че 

лесно намерих мястото, където преди много години седяхме с Данчето, моята любима, на една маса с битова покривка, досами бялата 

ограда и започвахме нашата приказка. Прегърнах бора, който бе най-близо до нас през онази далечна вечер. В основата му, на широкия ръб на каменната саксия видях две шишарки, сравнително малки, като шахматни фигури, добре разтворени, едната малко по-голяма

от другата. Седнах и опрях гръб о бора. Дълго разглеждах двете шишарки, вплитах връхчетата им, съзерцавах ги -- красота; чувах птиците

от дълбините на леса, шума на вятъра в стеблата и минорното жужене на един бръмбар. Поставих ги внимателно на същите им места -- те трябваше да останат, тук е техният дом. Може би след

време от тях ще поникнат млади, силни борове и гората ще е гъста, многолистна и силна, може би ресторантчето отново ще заработи, за

да има къде да идват младите хора и да рисуват своето бъдеще, може би ще дойде ден, в който ще се помисли за хората -- как да понасят

по-леко и достойно този тежък живот, изпълнен с много работа и в същото време с лишения, обществено бездушие и нравствена нищета, запазвайки малките радости, малките неща, от 

които всички се нуждаем. И когато тук отново дойдат едно момче и едно момиче, в някоя априлска вечер и пристъпят през старата порта в

широкия бял двор на ресторанта, тогава нашата красива любов с Данчето ще разпери крила и щастливо ще отлети в дълбините на времето.

                                                                                                                                 8. юни 2024 г.

                                                                                                                                 гр. Сливен