ДВЕ СЪДБИ

        Празник. Шум, гълчава. Площад.

В единия ъгъл, на импровизиран подиум – духов оркестър. Свири валсове, танга, хора, после… И така нататък – целия следобед.

 После група певци и певици се наредиха пред оркестъра. Местният хор. И всичко това под диригентството на уважавания от всички господин Петков – учител по пеене в местното училище. –  Не по пеене, а по музика, щяха да ви поправят всички, които имат лично впечатление от неговото мнение по въпроса. Да допълня, че господин Петков беше дълбоко и искрено уважаван от всички като композитор с местно значение. Пенсиониран отдавна, също толкова отдавна останал вдовец. Хората даже вече не си спомнят има ли или няма деца господин Учителят, както почтително го наричаха всички. Знаеха обаче, че той живее сам, съвсем сам. Почти до централния площад на града, в една къща, която на времето е била хубава, „богаташка” – както я характеризираха бабите от местната Агенция „Клю-Клю”. А сега – не ми се говори. Не беше нужно някой да ти казва преди колко десетилетия там е правен ремонт. То просто си личеше. Пропукани стени, оголена  мазилка, провиснали конзоли или там както се казват стърчащите извън керемидите дървени части. А покрива, какво да го описвам. Пропаднал, издънен, изпочупени керемиди. Прозорци, врати – отдавна небоядисвани. Стъкла тук-там изпочупени. Въобще – тъжна гледка. Много тъжна.

        Когато за първи път видях къщата, си помислих: Боже! Кой ли живее тук? (аз не съм от града) Колко ли нещастни трябва да са стопаните на този дом? Но каква изненада предизвика в мен дворът. Подреден, прекопан, засаден, пълен с цветя. А перденцата зад прозорците изпрани, накипрени, белнали се зад остарелите прозорци.

        Та ето, стопанинът на този дом водеше тази вечер музикантите, които  даряваха радост и удоволствие на хората от площада. Облечен в старомоден фрак, с безупречно чиста бяла риза, и папионка, висок, слаб, строен за годините си, с побеляла коса – артистично обгърнала главата му.. Поставил дясната си длан върху гърдите – там, където тупти сърцето му. Привежда се в лек поклон. Лек, пълен с достойнство. Изправя се, обръща се с вдигнати в диригентска поза ръце и в миг над главите на хората се понася нежна музика, буен валс или любима песен. После след всяка мелодия бурни аплодисменти, които дълго не стихват.

 След концерта десетки, десетки ръце се протягаха да докоснат ръцете на Учителя. А той – усмивката не слизаше от лицето му. Той беше щастлив. Този концерт му даде сила, за да прибави още време в календара на живота си.

        В това време в другия край на площада, на малка масичка, пред някакво заведение – баничарница ли беше, пицария или нещо такова седеше мъж. Млад мъж. Млад на години, но по непраната му риза, по провисналите джобове на  нещото, което трябваше да бъде яке, и по омачканите панталони, той приличаше по-скоро на стар, зарязан от приятели и роднини, останал без семейство  старец – отхвърлен от живота.

        Когато го видях за първи път, аз се стреснах. Поразпитах този-онзи и  ето какво разбрах.

        Петър, както ми казаха, че е името му, произхожда от добро семейство. Под добро там разбират:  хора, които не се свързват със скандали, с разправии. Работят. Не създават проблеми. Не хленчат и не се оплакват. Родили, отгледали децата си. Изучили ги. Родителите на Петър даже му бяха дали къща. Свой дом да създаде. Ремонтирали и обзавели старата къща на един от дядовците. Настанили се в нея и му отстъпили своята – нова, добре поддържана и скоро преобзавеждана. Къща, на която не малко от съгражданите поглеждаха с лека завист. Когато му я даваха, си казаха, че мечтаят  Пепи да влезе в нея под ръка с млада булка. Да се развърти, деца да създаде, да ги отгледат с булката за радост на баби и дядовци.

       Е да, ама не! – както казваше на времето един известен българин.

        Не му вървеше на момчето. Още от малък си беше един такъв… по-различен. Заиграят се с децата на улицата, а той все ще намери нещо да се изрепчи. Веднъж изрепчен, втори път, а на третия – групата го изгони.

        – Върви с другите да се заяждаш. Ти винаги всичко знаеш. Ти никого не слушаш. Дървен философ.

        Днес така, утре така и наш Петърчо спря да търси детски компании. И наистина, защо да ходи при тези, които не го искаха.

Родителите виждаха това и се косяха. Нощем в леглото бащата протегне ръка да погали майката.

         – Жена, а да си направим още едно. А?

        – Друго дете? Никога! Ние с един не можем да се оправим, та с две ли?

        – Виждаш го какъв е самораслек.

       – Ще се оправи. За какво са му другарите? Да го научат да пуши, че и да пие. Виждаш, вече почват рано-рано.

       А нейният Петърчо и да пуши започна рано, че и с пиенето бързо се сприятели. Започна с бира. Седи сам до прозореца,  гледа навън с бутилка в ръка. Отпива бавно и си мисли:

       – За какво са ми приятели? Да им търпя капризите? И да деля с тях последиците от издънките им.

       В училище му вървеше. За добри оценки даскалите не търсят колко приятели имаш. Отиде в университет. Природата си казваше думата и той на два-три пъти се опита „да пусне ръка” на момичета от групата. Не беше грозен, а и глупав не беше, но той не знаеше как да го направи, или поне той така оправдаваше неуспехите си. А и как да го харесат момичетата. Седи сам на последната банка. С никого не контактува. А как му се иска да е с другите. Иска му се, та даже му се крещи. Но рече ли да каже нещо –  винаги все на критика го избива... Я забележка, я подигравка. Днес така, утре така. Мина студентското време. И като че ли изведнъж се отзова в големия живот. Сред работещите, сред хората с много ангажименти. Никой не се интересуваше от него. И той не се интересуваше  от никого. Беше изпълнителен, но не инициативен. Изпълняваше всичко възложено, но не беше работлив. И през всичкото време беше сам. Ето и сега. На площад, пълен със стотици веселящи се млади и стари,  възрастни и деца, пеещи, танцуващи, дошли да се повеселят, да разтоварят малко от грижите на нелекото ежедневие. Един площад, пълен с живот. А той е сам. На малка масичка в края на  площада. Масичка с натрупани върху нея бутилки. Вече празни бутилки. И той – сам. Седнал на стола с поредната почти празна бутилка в ръка. Погледна я, усмихна  се, като че ли видя лицето на любимата жена. Доближи я до устата си. Надигна я. На един дъх изпи последните капки. Ръката му се отпусна. Той завъртя очи. Огледа веселящите се около него хора и… се строполи под масата.

         Никой не му обърна внимание. Всички бяха вперили погледи към сцената. Викаха БРАВО! Ръкопляскаха и се радваха на Учителя, който с поклон приемаше аплодисментите за поредното изпълнение.

         Учителят беше щастлив. Радостта на хората му даваше сила да понесе самотата, която го чакаше в старата къща.