По соцвреме учениците и студентите бяха пращани на летни и есенни бригади. През есента се прибираше реколтата, а през лятото освен събирането на картофи трудовата активност можеше да включва даже и така наречената бригада КАТ – слагат на всеки подземен пешеходен преход по един бригадир или бригадирка със свирка. Когато несъзнателен гражданин реши да пресече пътното платно, вместо да се гмурне в подлеза, свирката му напомня, че са го хванали в крачка. Ако на другия край на свирката е същество от женски пол, а неправилно пресичащият си пада малко зевзек, то отговорът на свиренето би могъл да гласи: «Я надуй, моме, кавала.»
Макар трудът да беше основната цел на бригадите, властта народна не можеше да пропусне случая да ги използва и като прелюдия към военната служба на момчетата. Синята униформа и вдигането на знамето сутрин бяха задължителни атрибути на летните бригади, допълвани от преглед на строевата подготовка и маршова песен. Заради този преглед някои командири на бригади (те най-често бяха студенти) се натягаха и караха подчинените им ученици да маршируват и пеят през времето, незаето от работа. Йерархията пък беше обозначена чрез малки червени пагончета, носени на гърдите, с три звездички за командир, с две – за помощник-командир или комендант и с една – за отдельонен командир.
През лятото след девети клас ме пратиха на бригада Паркстрой с палатков лагер в главния парк на града. Бяха ни водили една вечер на културен отдих в Летния театър (сигурно концерт ще да е било) и след него комендантът ни накара да се върнем в лагера с песен през парка. В края на всяка музикална фраза момичетата не знам защо забързваха с пеенето и ние, момчетата, оставахме да се чуваме, че пеем, когато те вече са млъкнали. Комендантът, който ни водеше, явно не ще да е бил много гъст с музиката, защото изкара нас виновни. Пусна момичетата да ходят да спят, а на нас каза да го чакаме на една алея, за да маршируваме с песен.
Възмутени до дъното на душата от тази несправедливост, ние се наговорихме да не пеем. И ето, той дойде и изкомандва: «Равнис! Мирно! Дай тон за песен! С песен ходум – марршшш!» (за да звучи по-страховито). Този, който даде тон за песен, явно забравил за уговорката ни, изпя в соло две-три ноти и млъкна сконфузен. Последва «Стой!» и пак «Дай тон за песен! С песен ходум – марршшш!».
Този път всички без изключение се придържахме към максимата, че мълчанието е злато. Той направи още два напразни опита да ни накара да изпълним нещо различно от марша на глухонемите, когато се появи мъж на средна възраст с несигурна градусова походка, който без предисловие започна: «Няма да пеете, а? Коскоджамити мъжаги сте станали, само за е**не мислите. О-о-ох, като ни дойдете след някоя друга година в казармата, че като ви опънем да марширувате по плаца, докато краката ви станат на сомуни хляб ...»
Цветистата му речуга, за щастие, не продължи дълго и той се запиля нанякъде. А комендантът, дали защото се почувства неудобно или понеже му се приспа, ни върна в лагера. Под строй, но без песен.
След две години от същия този Летен театър нас, бъдещите новобранци, ни откараха с камиони до поделенията, в които щяхме да посветим две години от живота си на родната казарма (а които извадеха късмет да служат във флота – три години). Някои щяха да постъпят с конкурс в средни сержантски или във висши военни училища. Понеже сред последните се случваха и връзкари, казваха, че «ВНВАУ» (Висше народно военно артилерийско училище, ако не се лъжа) значело всъщност «Влизай направо, вуйчовото, аз уредих».
За правилното протичане на службата се грижеха два важни нормативни документа, първият от които се наричаше Устав вътрешна служба. В него, в частност, се изброяваха и наказанията, които можеха да бъдат налагани на военнослужещия за евентуалните му «издънки». Още помня как разказваха за един курсант от Военноморското училище във Варна следното. След като се натаралянкал по време на градски отпуск и усетил, че ще закъснее да се прибере в училището, се качил на градски автобус и с кортика си заплашил шофьора, принуждавайки го да кара право към Военноморското. Шофьорът, обаче, подкарал към депото, успял да избяга и да извика милиция. А на следващия ден началникът на училището заявил пред строя: «Бях чувал за морско и за въздушно пиратство, но за автопиратство чувам за първи път.» Какво уставът и началниците са направили след това със злополучния курсант, това не знам.
Вторият регламентиращ документ се наричаше Строеви устав. Той ни предписваше в какъв формат да се придвижваме. Още в самото начало той казваше така: «Строй е установено от устава подреждане на подразделенията, частите и съединенията в пеши строй или на машини.»
Получаваше се нещо като двоен порочен кръг. Първо, защото думата «строй» фигурираше в определението за такъв. И второ, понеже текстът казваше, че определението се дава точно в това изречение, което ти в момента четеш. Какви ли интелектуални усилия са били положени, за да се измъти този бисер на логиката!
Сещам се в тази връзка за един случай, станал с курсантите от не помня кое висше народно училище. Трябвало да репетират полагането на клетвата и маршировката определено не вървяла – ентусиазъм ли липсвал или стройност, кой да знае. Заместник-командирът по политическата част решил да се заеме с тази работа, та строил курсантите и им рекъл: «Хайде сега да си говорим прямо, по мъжки. Кажете какво ви липсва, та все да не можем да оправим тая маршировка.»
Някой от строя се обадил: «Салам.» Човекът явно си казал, че щом краката му ще трябва да стават на сомуни хляб, то поне към хляба да има и колбас.
Заместник-командирът взел чутото на сериозно и от следващата сутрин на закуска курсантите получавали, освен останалото, и по едно прилично парче салам. И маршировката, не щеш ли, потръгнала.
Оттогава сред народа възпитаниците на това училище станаха известни с прозвището «саламите».
© Владимир Костов Всички права запазени