Из цикъла " Тя, другата"

– Айде , бе братче, докога ще чакаме! Може ли такова нещо, с дете сме! Габи, престани да блъскаш масата! Айде, ела, три пъти двойка кебапчета, поне си запиши, че после пак ще чакаме! – мъж  на средна възраст  нервничеше припряно, но глъчка от деца и шумотевица от другите маси, го заглушаваха.

– Габриела, ти нарочно ли го правиш? Веднага престани! – свирепо я погледна баща й.

Габи с още по-голямо усърдие продължи да си люлее краченцата и втренчи в него равнодушен поглед.

– Виж, направи поне един път и ти нещо, не стой така, че ще я плесна! – обърна се мъжът към жена си.

Тя се наведе и прошепна в ушенцето на дъщеря си: ” Недей, миличка, за тати днес е специален ден, нали знаеш!”

Мъжът  скочи от масата, мърморейки колко нетърпимо е всичко това и заплашително се насочи към келнерите.

– Мамо, аз не искам кебапчета. Искам там – Габи показа с ръчичка към дансинга. – Искам при другите деца!

– Ще отидеш, само да се нахраним – отговори майка й успокояващо.

– Но нали знаеш, че не обичам кебапчета – сбърчи  челце  Габи.

Жената погледна някъде встрани притеснено.

– Мамо, мамо, виж – Габи забоде  ръчичка във въздуха. – Познаваш ли тази жена? Виж как ни гледа?
Жената  се обърна и изтръпна – беше Тя. Сама на маса. Пушеше цигара и отпиваше бяло вино.

– Недей така да сочиш, не е прилично! Не я познавам!

– Тогава защо ни гледа? Само нас?

– Не знам.

Като видя, че баща й се връща, Габи започна  отново да блъска масата.

Мъжът дръпна стола, извади носна кърпа и  избърса запотените стъкла на очилата си.

– Казах им, сега ще донесат. Всичко се оправя, ама все с разправии. Няма да се оправи тая държава!

– Тате, виж онази жена, познаваш ли я? Гледа ни постоянно? – Габи пак изстреля ръчичката си с насочено пръстче, като не отместваше очи от дамата.

Той се обърна и не повярва на очите си! Камелия! Какво прави тук, нали знаеше, че тази вечер е за семейството му!

– Сега, Габи, нека да видя леличката, колежка е от работа!

Майка й  се изчерви и сведе очи, като че ли беше направила нещо срамно. Габи се загледа в баща си. Той говореше много разпалено и ръкомахаше, а жената  го гледаше уморено. След малко се върна.

– Така, сега трябва да донесат и кебапченцата – той се усмихна насила и хвана ръката на жена си, но тя  я издърпа  бавно.

Сервираха им. Двойка кебапчета с  гарнитура - лъжичка лютеница и три кръгчета  необелена краставица.

Габриела се загледа апатично в децата, които се гонеха. Поглеждаше баща си как яде и майка си, която се опитваше да преглъща. Тя зарея пак поглед към децата .

– Габи, защо не ядеш? Специална покана ли искаш? – в гласа на баща й прозвуча заплашителна нотка.

– Студени са, а и  не обичам кебапчета!

– Какво?! – възмути се баща й – Знаеш ли колко деца мечтаят за едно мъничко кебапче, ти сега – фасони, какво става?

Майка й пак й зашепна, но този път тя не се подчини. Дори се извърна настрани демонстративно и подпря глава на лакътя си. Загледа се пак в оная жена, която не откъсваше очи от тях.

В този миг пред очите й светна светкавица и първо чу, а после усети силен плесник.

– Когато ти говоря, ще ме слушаш, разбра ли? Само седмица ме нямаше и веднага майка ти те е разхайтила! Не те е срам! Какво искаш да покажеш, а? Кажи, какво? – разкрещя се мъжът.

Майка й занемя, а Габриела стискаше очи, да скрие сълзите си.

– Ставайте! Страхотна вечеря ми поднесохте и двете, няма що! Тръгваме!

Жена му стана и тръгна бавно след него. Габи изтича до масата на жената и като впери в нея  плувналите си в сълзи  очи, запита:

– Вие имате ли деца?

Жената се стресна. Поклати леко глава.

– Тогава да знаете, че децата не се бият! Никога! Дори и когато не искат кебапчета!