21.08.2018 г., 19:17 ч.

 Двойната корона на злото, глава втора 

  Проза » Повести и романи
539 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
48 мин за четене

САМОТАТА НА СИЛНИТЕ, ЧАСТ ПЕТА, ДВОЙНАТА КОРОНА НА ЗЛОТО        

 

 

 

 

     Глава втора. Голямата кента на Илия Коларов

 Коларов се прибираше пеша в къщи, той поначало рядко ползваше колата си, едно старичко “Рено”. Смяташе, че Пловдив не е чак толкова голям град за да не може да се прекоси пеша от нормален здрав човек. През тази учебна година беше оглавил катедра  в историческия факултет, където работеше от разкриването на специалността в университета. Беше по- скоро среден на ръст, мургав мъж, слаб, с оплешивяващо теме и насмешливи кафяви очи. Винаги изглеждаше леко небръснат и почти целогодишно ходеше с дънки , светли ризи и синьо сако без вратовръзка. Понякога обличаше тънко яке, но по-често го виждаха само по пуловер  и през зимата. Странностите на доцента биха предизвикали смях, ако не беше сериозният му авторитет сред историците . На 48 години Коларов имаше куп публикации, преведени на много езици, два учебника и няколко монографии, посветени на Волжка България.

  И сега, вече в къщи, той събу маратонките , изтегна се в креслото и отвори куфарчето. Там очаквателно лежеше бутилка водка. Поколеба се дали да стане да вземе чаша. Мислеше да се напие кротко и да си легне. Жена му без друго нямаше да си дойде скоро, притисната от делови задачи, за които той и понятие нямаше , а и не искаше да има. Синът му кой знае къде беше. Коларов рядко го виждаше, обикновено скапан и рошав след преминалото действие на Бог знае какви боклуци. А любимата му малка щерка Косара нямаше да се върне от училище до вечерта.

  Все пак, взе чаша и си сипа, не  догоре, макар че половина нямаше да му стигне. Не обичаше препълнените чаши и чинии, не обичаше да пие бързо. Пред очите му попадна старият албум, кой знае как запазен. Кой ли го беше разглеждал? Бяха снимки на баща му, когото почти не помнеше, цял епос от Първата световна война до началото на петдесетте години...Историята на възхода и падението на тютюнотърговеца Илия Коларов.

  Впрочем,  през 1914 година той бил само един наперен млад военен полицай. Строен, висок, тънък, светло кестеняв, с пронизващи сини очи под прави, гъсти, но не и рунтави тъмни вежди. Тънък мустак над насмешлива уста с леко повдигната горна устна. Данаил винаги се беше чудил как така е взел от него само тая устна.

  Някъде из Беломорието, Коларов – старши взел ума на красиво гръцко момиче. Разказал й, че има голяма къща в Габрово. Всъщност, имал две порутени стайчета в едно севлиевско село. Когато завел гъркинчето там, то се разплакало, но не задълго. Мъжът й бил красив и говорел хубаво. Никой там , освен него, не й говорел на родния език и не я разбирал докато научи български. Имал големи планове и тя му вярвала. Родила се дъщеря им, която той искал да нарече Сузана, но попът се възпротивил, името не било от източноправославните. Близките също не били съгласни. Наложило се да я кръстят Димана, на майка му. Впоследствие се разбрало, че бащата бил прав да избере за дъщеря си името на библейската съблазнителка.

  Илия не живял дълго с тъмнооката Афродити. Често я изоставял и гуляел в Севлиево с офицерите от гарнизона, с музиканти от духовата музика и всякаква бохема. Жена му се разболяла от туберкулоза и скоро починала. Димана била на четири години.

 Илия не се чудил дълго. Окото му привлякла скромна учителка, вдовица без деца, чийто мъж загинал на завоя на Черна. Тя му родила дете, което живяло само няколко часа. Близките й я предупреждавали, че полицаят не се ползва с добро име, че е уморил жена си, но тя не ги послушала. Много бил хубав Илия, когато вървял по калдъръма, стегнат в чистата си изгладена униформа, с лъснати ботуши, впечатляващо галантен. Магьосващите му сини очи пронизвали всяка жена и я карали да потръпва, а когато се навеждал да й целуне ръка и пелерината му докосвала севлиевската кал, бедната Ева се чувствала като Мария Терезия.

  Оженили се и с малкото спестени и от двамата пари открили гостилница. Анка напуснала училището и работела в нея. Готвела в кухнята, а Илия посрещал клиентите. Работата се разраснала и взели още една готвачка- отракана парясница от търновските села.

  Един ден Анка и Димана напразно чакали Илия да се прибере. Той избягал с Цена и целият им наличен капитал, изтеглен от местната банка. Жена му продала гостилницата и заживяла с детето. След няколко години мъжът й се върнал, но тя не го приела. Получила развод и Димана отишла да живее с баща си. После Анка се омъжила за диригента на духовия оркестър и имала син от него, известен тромпетист.

  Илия пак се загубил някъде. Зли езици твърдели, че се опитал да насили дъщеря си, но тя го издала и той избягал за да отмине резилът. Димана била ученичка в гимназията, но науките много не я влечели и се омъжила за първия срещнат. Родила син и известно време кротувала в къщи. Била много красива, с тъмна къдрава коса , открито високо чело, тъмни извити вежди, прав гръцки нос и сините дяволити очи на баща си.Тънка в кръста, с дълги закръглени бедра, големи сочни гърди, тя вървяла по севлиевските улици и навсякъде я следвали въздишки и цъкания с език. Разбира се, не стояла мирна. Съблазнила фотографа от фото “Тропикана” и го изоставила  с голите снимки, които й направил. После един банков чиновник, когото обаче не успяла да убеди да вземе пари от касата и да избягат. След него дошъл реда на хрисим учител с голямо семейство, при когото ходела уж да се осведоми за успеха на детето си. Докато решила да зареже мъжа си и да се ожени за друг, петнадесет години по- млад от нея.

 Това не минало без инциденти, имало бурна схватка със свекървата, но Димана не се давала и я поставила на място. Синът й бил вече студент в музикалната академия, приятел и почти връстник на доведения си баща. Не се връщал често, предпочитал да гуляе с балерините от операта където работели двамата.

  А какво станало с баща й? След като Анка отказала да го приеме, той развил бурна дейност, изкупувал парцали по селата, развлачвал ги на дарак , давал ги на селянки да тъкат черги и ги продавал.  На тях давал колкото да не е без хич. Доколко са му стигали парите при неговия начин на живот, не се знае. Сигурното е, че жените с радост му доверявали парите си за някоя уж обща сделка. Сделки наистина имало, но изгодни само за него. Чуло се, че купил няколко тютюневи склада в Пловдив и хванал изкупуването на тютюна в целия район. Находчив, безочлив, чаровен , гъвкав и безскрупулен- такъв бил Илия Коларов. Работел и решавал нещата бързо, плащал веднага и чак когато си заминел, селяните разбирали, че им е дал по- малко от очакваното. Понякога нежно полагал някоя млада работничка върху тютюневите бали, докато една от тях, по- ербап, го излъгала, че е бременна и го принудила да се ожени за нея. После казала, че е пометнала. Забременяла след няколко години, когато вече се чувало за национализация и така се родил Данаил.

  Национализирали складовете и Коларови се оказали без нищо. Прибрали Илия в някакъв лагер, но го пуснали скоро, не се знае срещу какво. Винаги изрядно облечен, макар и инвалид /отрязали му крака до коляното след злополука/ , той тропал с патериците си по пловдивските тротоари- възрастен джентълмен с тъмен костюм на тънко райе, макар и с един празен крачол. С бяла риза, папийонка и мека шапка, която свалял със замах пред дамите-съседката, пощальонката, която му носела пенсията, чиновничките от всякакви служби. Правел го винаги, въпреки патериците.

  Майката на Данаил се трепеше в кухнята на тютюневия комбинат за жълти стотинки, а Илия продаваше семки на стадиона. Джентълмен и семки, ще кажете,срамота! Ами това е, както е казал един гал: ”Vae victis!”

  Останало в миналото времето, когато с небрежен, котешки скок се мятал на коня, когато водел опасни игри с очи с импозантната съпруга на дребния полковник от севлиевския гарнизон пред погледа на мъжа й...

  Почина, когато Данаил беше на пет години. Отпуснаха пенсия на момчето, което учеше добре, но някак си между другото.  Данаил се усмихна на последната снимка- той и баща му пред паметника на Гюро Михайлов. Беше го нарекъл Данаил за да има още един пророк в семейството....

  Беше преполовил бутилката, а в пепелника догаряше поредната пета цигара.

-Какъвто и да си, голям мъж си!- каза синът- Такива като тебе са оставяли семето си...Гордея се с тебе, отец! Много пъти си се оливал, но винаги си изплувал! Дори когато умря, чак председателят на Отечественият фронт говори и изобщо не те нарече “народен враг”! Наистина пия за тебе, не в твоя памет, а за тебе...

  И тая хубава кучка, сестра му...Помнеше я като презряла над четирдесетгодишна лелка. Беше се изтърсила един ден у тях с младия си съпруг. Данаил беше на шестнадесет години. Подари му риза, чорапи, вратовръзка и цяло кило марципан, донесен от екскурзията в Югославия. Много се радваше на малкото си братче.

  Сестра му заболя от рак на дебелото черво. Оперираха я и живя с анус претер още две години. Десет години минаха от смъртта й...

  Майка му, вече преминала седемдесетте, доскоро започваше всяко изречение с : ”Тоя мошеник,баща ти...”Докато един ден синът, като гледаше около себе си новите мебели, алуминиевите щори и гръцките пердета, не изтрая и я отряза:

-Не мислиш ли, че ни остави добра пенсия? Толкова добра, че всички живеем от придобитото от мошеничествата му?

  Не беше пенсия. Любителят на покера Коларов- младши знаеше, че е по- скоро голяма кента, такава, каквато не се случва при всяка игра.

  Самият Данаил беше особено момче, не обичаше да изпъква, нито да се хвали. Повече мълчеше и чакаше учителите да го попитат. Не се натискаше за олимпиади и кръжоци, нито се състезаваше за нещо. Не напираше за комсомолски активист. Пък и едва ли щяха да го одобрят. Влезе да учи история, защото с правото едва ли щеше да мръдне от юрисконсулт на някоя ТПК заради баща си. Кой знае защо, един от изпитите го препъна. Нещо се разминаха с преподавателя и трябваше да прекъсне. И без друго щеше да ходи в казармата.

 Като издънка на враг на народа го изпратиха в Строителни войски в  малко старозагорско село. Казармата беше олицетворение на всичко, което Данаил презираше- тъпи офицери с едва завършено средно образование, а ЗКПЧ-то беше стигнал до седми клас. Глупави , невероятно неразумни правила, неугледно,  захабено униформено облекло, липса на каквито и да е било хигиенни подобрения от времето, когато е служил баща му...

  Трябваше да се приспособи и той се опита да се свие в някаква безформена, неопределена и нищо не означаваща черупка, откъдето го извади един старши лейтенант, скоро завършил Военното училище. Той го направи артелчик. От Данаил се искаше да внимава в сметките и да не забелязва много- много кой краде от храната на войниците.

  Единственият свесен човек в поделението беше лелката от лавката. Тя забеляза момчето и го взе под свое покровителство, тъй като се имаше с почти всички началства. Нищо не й костваше да го отърве от някое наказание. Данаил й беше благодарен и надълго й разправяше за майка си, за трудния си живот и извън казармата, за вярата си в Бог. Той беше много религиозен, така беше възпитан от малък. Майка му го водеше на църква, сред миризмите на свещи и тамян. Там беше топло и уютно, а от иконите го гледаха очите на добри и могъщи хора. Добротата беше нещо, което Данаил познаваше. Тя беше винаги безпомощна и се появяваше крадешком, набързо и случайно. Историята и книгите, които четеше, му показваха друга доброта – могъща и действена. Добротата на хората, осенени от Божия промисъл...

  Това се мъчеше да разкаже на преждевременно повехналата, отрудена селска жена в лавката. Леля му Иванка имаше две дъщери. Голямата учеше в Английската гимназия в Пловдив и майка й много искаше да ги запознае. Когато това стана, Данаил веднага разбра защо. Момичето беше слабо, средно на ръст и кестеняво, с иронична усмивка на тънките устни, весели пламъчета в зелените очи, красиви като на майка й, оградени от дълги мигли, чип нос. Носеше къса поличка над средата на бедрото, тъмносиня на цвят и червена копринена блузка с къс ръкав и богат набор отпред, вероятно за да прикрие малкия бюст. Нещо странно за ученичка в езикова гимназия, Калина смяташе да учи математика. Мислеше да започне редовно, а след това да се прехвърли задочно и да работи, защото родителите й едва ли можеха да издържат и двете си дъщери едновременно. Можеха да учат заедно в Пловдив, дори можеше да работи нещо там...Данаил щеше да се уволни на другата година и да възстанови студентските си права.

  Срещаха се на няколко пъти в селото, а после в града, докато той беше в отпуска.  Всъщност, преди са отиде в казармата, имаше една приятелка, която учеше за агроном, но нещата се разнесоха от само себе си. Тя изобщо не му дойде на свиждане, а той не обичаше да пише писма. Както и да е, Калина можеше да я замести без много усилия. Беше точна, умна, без предразсъдъци. Той беше първият й мъж. Не се поколеба да се люби с него. Сигурно беше решила, че вече е твърде голяма за да остане девствена.

  Липсваше й вяра. Само възпитанието я спираше да бъде цинична. Беше четири години по- малка от него, четеше много и мразеше почти три четвърти от българската действителност. Подиграваше се на наивниците, които се подлагаха на всяко номенклатурно нищожество за работа или жилище. Беше на мнение , че човек може да продаде себе си за нещо наистина голямо. Той се ужасяваше от тия нейни мисли и се надяваше да са просто поза. Иначе щеше ли да се ориентира към такава неутрална професия, как можеше да придобие нещо наистина голямо една учителка по математика?

  Можеха да бъдат заедно и Данаил изобщо не предполагаше, че има и друг вариант. Но тя беше приета  и в София и предпочете да отиде там, без да дава обяснения защо. При него проблемите със следването се уредиха и завърши безпроблемно с почти отлична диплома. Получи работа в основно училище близо до града и след няколко месеца разбра, че не може да остане там. Можеше да се яви на конкурс за преподавател в университета например.

  Докато разчистваше едно от училищните мазета от стари книги и списания , попадна на историческо списание от преди почти петдесет години. Няколко дни се рови в броевете и почти по криминален начин го отнесе в Пловдив. Чудеше се кой се беше интересувал от публикациите на “Българската орда” в малкото селско училище, което впрочем, беше на повече от сто години.

  Данаил разбра, че единственото което иска и може да работи, е истинска, стойностна академична работа. Чиста случайност. Ако го бяха назначили в някоя градска гимназия, никой нямаше да го остави да се рови в стари списания в съмнителни мазета. Той нямаше и да помисли да се махне оттам и историческата наука щеше да изгуби един блестящ учен. И така се стигна до конкурса, който той спечели убедително. Не му се мислеше как го допуснаха с неговата биография. Или може би точно тогава нямаше набелязан връзкар за мястото.

  Беше на двадесет и седем години и още не беше се оженил. В учителските среди бъкаше от млади, остроезични и копнеещи да се омъжат млади дами, но той не прояви интерес към никоя.

  Като разбра, че е спечелил първия конкурс , на който се яви и то единствения, на който мислеше изобщо да се явява, Данаил не можа да измисли нищо друго, освен да се отбие в “Тримонциум”и да обърне две водки. Докато правеше това, с безсмислено втренчен през прозореца поглед, почти вярваше, че може да превърне мечтата си в действителност. Да види написана и подредена историята на България преди Кубрат и всичките й разклонения по пътя към Балканите...Не знаеше как може да стане това и кой ще му позволи да издаде такъв труд. Надигна се бавно, плати и тръгна без цел, все още обсебен от тая мисъл. Реши,че може да пие още едно и влезе в попътно капанче, близо до входа на панаирното градче.

  И ето, на първата маса до бара, сама, Калина съсредоточено гледаше в изпитата чаша кафе. Той я приближи и каза:

-Хайде да се оженим.

  Не знаеше защо го каза, можеше да избере и друго, например ”Здравей”, ”Къде се губиш?” или “Познаваме ли се с вас?” Тя не помръдна и той помисли, че не го е чула.

  - Хайде да се оженим и да станеш госпожа Коларова. Предложението не е за изпускане, как мислиш?

  - Седни. Чуй какво ще ти кажа и ако потретиш предложението си, ще го приема. Ако не, просто си тръгни.

   Каза му, че от есента работела в основно училище в Раднево и учела задочно.Запознала се с един шеф от номенклатурата на “Марица изток”, женен, естествено. Харесвал я. Не ставало въпрос за развод, просто искал дете от нея. Тя била бременна четвърти месец. Пак не ставало въпрос за развод. Тя искала детето, но не знаела дали иска него. Той рискувал положението си с връзката помежду им. Но тя не отдавала значение на това. Той я обичал, тя не знаела дали и с нея е така. Глезел я, угаждал й, едва избягала от него. Казала, че отива на очни в София. А слязла тук, в Пловдив. Чудела се къде ще роди. Можела и сама да издържа детето.

 - Свърши ли?- попита я Данаил и след като тя кимна, продължи: Тогава да се оженим!

 - Съгласна съм.

 Това беше. Заведе я в къщи и я представи на майка си. Казаха, че искали да се оженят, когато тя завърши, но детето дошло и...

-Какво толкова, каза майка му, не сте малки! А бебето и аз мога да го гледам, докато учи Калинка. Щом майка й е млада и работи, на мене се пада.

  На другия ден Данаил отиде в Раднево и без да чука, влезе в кабинета на Георги Сакарски.

-Аз съм съпругът на Калина, представи се той. Другият щеше да падне.- Нека се разберем. Ако се опитате да досаждате на жена ми или на детето ни, да разказвате за бащинството си, ще ви убия. Може би ще ме осъдят, ще ме разстрелят, но и вие няма да сте жив. Ясно ли е? Вие никога не сте познавали Калина Стоева, никога не сте се срещали с нея. Нямате нищо общо с нея и живота й.

   Тъй като мъжът все още не казваше и дума, Данаил се приближи до него, опря ръце на бюрото и го погледна в очите:

  • Имам човек в ЦК. Ще ви изтирят за нула време.

    Блъфираше, но кой можеше да го докаже? Знаеше ли някой тогава с какви връзки разполага другият?

    Обърна се и след петнадесет минути вече пътуваше в автобуса за Стара Загора

    - Къде  беше?-попита го майка му.

    - Имах работа с документите за брака.

 Вкара Калина в АГ клиника за няколко дни и с помощта на приятел лекар й осигури болнични до края на бременността, все едно, че има усложнения. Никога нямаше да я пусне сама, докато Сакарски е в този град. Майка й идваше на гости и беше много доволна. Данаил можеше да се закълне, че тъща му не знае нищо за връзката на дъщеря си с голямото началство. Беше разбрал, че след петнадесет годишен брак, той нямаше собствени деца и осиновил едно момиче, сега на седем години. Не знаеше защо е искал дете от жена му. Може би за да й го отнеме?

  Майка му не можеше да се нахвали със снаха си. Калина беше добра домакиня. Не ходеше никъде, освен да купи нещо за в къщи, беше си поставила за цел да научи всички готварски тайни на Пенка Коларова.

  Преслав се роди в края на септември, малко слабичък, кротък, със зелените очи на майка си. Почти с нищо не напомняше за биологичния си баща. Калина го гледа до една година и след това го поеха бабите, а тя започна работа като учителка. Междувременно Данаил подготвяше за печат една монография за Волжка България. Беше си осигурил стабилен покровител, беше времето на Людмила Живкова и историците можеха да поемат глътка въздух, ако работят по теми от преди хиляда години.

  Когато Преслав беше на четири години, се роди Косара- мило момиче със странни сини очи, които баба й оприличи на дядовите й. Калина беше безупречна майка, домът й блестеше от чистота, правеше невъзможното да се снабди с някой нов мебел, щори или килим. И тя,и майка му искаха да го изненадат, а той не забелязваше нищо.

  Косара беше на две години, когато майка й реши да учи второ висше икономика. Данаил се изненада, че е променила интересите си, но тя прояви нечовешка упоритост, учеше по цели нощи и завърши предсрочно. А той четеше забутани документи и отдавна забравени публикации, отваряше бутилка водка и пепелникът се пълнеше с угарки. Не мислеше, че е алкохолик и никой не го казваше. Но спиртът сякаш отправяше мисълта му в дълбините на българските съдби като шаманско заклинание и му пречеше да се отчае от липсата на история в сегашно време. В една специална служба в досието му се трупаха нови и нови страници и ако можеше да надникне в него, щеше да бъде много изненадан. Не от това,което пишеше за баща му, а че не ходел никога на съботници и манифестации, а на събрание в института гласувал против предложения за секретар на Комсомола...Че има приятел в Мюнхен и често говори с него по телефона.Че жена му е внучка на мелничар, засегнат от мероприятията на народната власт. Че не участвал в политическата учебна година. Че казал за времето на Живков, че е исторически вакуум. Трябваше да мине много време, докато научи всичко това за себе си.

  След осемдесет и девета година беше един от редовно печатаните автори в специализираната периодика, канеха го в радиото и местната телевизия. Беше доволен, защото вярваше в ползата от разкриването на историческата истина и се трудеше да запознае с нея младите хора.

 Неочаквано Коларов забогатя. Върнаха складовете на баща му и две позападнали сгради в идеалния център на града. Докато се чудеше какво да ги прави, един предприемач предложи да ги превърне в магазини и офиси. Калина каза:

-Остави на мене.Тебе ще те излъжат.

 Не знаеше как го постигна , но стана съдружничка на предприемача и го убеди, че е незаменима за бизнеса му. Вече беше дипломиран счетоводител, а той обикновен строителен техник. Скоро взе нещата в свои ръце. Играта й не винаги беше много чиста, но Данаил вече знаеше какво има предвид когато казва,че иска да постигне нещо голямо.Тя умееше да обезврежда скрупулите му.

  От едната къща направиха цял палат с офиси и магазини за строителни материали на партера, два етажа и тавански полуетаж. Фирмата вече се казваше “Дом Калина” и строеше на все повече и все по- привлекателни терени. Съдружникът й получи два инфаркта един след друг и тя изкупи делът му за сто хиляди долара. Когато разбра за тая сума, Данаил се запита как я е намерила, но само се запита. Тук не ставаше въпрос за спечелените първоначално пари с нелегалната продажба на няколко тона захар, алкохол и олио, които жена му беше стоварила в апартамента и продаваше от терасата. Времената бяха такива. Не знаеше, че за да ги купи, беше заложила къщата на майка си на село, нещо на което нямаше никакво право, тъй като имаше сестра.

  Преслав беше студент по право за първа година, когато родителите му разбраха, че е наркоман. Беше започнал още на шестнадесет с хапчета за да стигне до долнокачествен хероин, от който едва не умря. На няколко пъти се лекува в клиника, веднъж дори и в чужбина. Майка му похарчи луди пари за метадон, но беше само въпрос на време да започне отново. Намираха го безпаметен и унесен в стаята му или зад стената, сборище на наркомани в двора на изоставена къща близо до Марица. Там се боцкаха, пушеха трева, продаваха всякаква дрога. Полицията правеше хайки един- два пъти седмично и хващаше някоя дребна риба, но я пускаха когато се намесеха шефовете от двете страни.

   Когато не беше друсан, Преслав не говореше с родителите си, нито със сестра си. Никой от тях не знаеше с кого изобщо общува. Веднъж Данаил за малко не се спъна в дребно, кльощаво момче, което спеше в недовършения тавански етаж. Изглежда току- що се събуждаше.

   Коларов тънеше в догадки дали все пак Сакарски не е стигнал до сина си, дали не е говорил с него и това да е причината. Но не можеше да попита момчето. Ако не беше така, какво обяснение щеше да му даде? Впрочем, вече двадесет години не беше чувал нищо за Сакарски. Може да не беше жив, и тогава не беше в първа младост. Дори и да беше, наближаваше седемдесетте. Трудно подвижен и бавно съобразяващ пенсионер , един от твърдия електорат на комунистите, не че Данаил харесваше демократите.

  Той никога не беше гласувал. Смяташе го като посегателство над свободната си воля. Понякога му се струваше, че Преслав все пак има право на избор, какъвто и да е той, дори да се убива бавно. Та нали и той търсеше някакъв смисъл в поредната бутилка...Не го беше казал на жена си. Щеше да се вбеси и да сметне, че не му пука защото не е негов син и си измисля оправдания за пасивното поведение.

  Това не беше вярно. Беше приел Преслав още преди раждането му, воюва за него с биологичния му баща, никога не правеше разлика между децата си. Преслав за първи път го беше накарал да се почувства като глава на семейство още преди да се ожени за майка му. Докато заплашваше Сакарски с мнимите си връзки в ЦК, той беше като пещерен човек пред каменния вход, който мята камъни към врага си.

  Но децата му бяха вече големи и той се отнасяше с уважение към техния избор. Да посегне на него след като ги е оставил да го направят, беше чист деспотизъм. Те нямаха нужда от закрила или съвети или поне не му ги искаха. Как можеше да знае дали Преслав иска да остане в тоя свят, който и баща му не харесваше? И ако не иска, защо да живее като обитателите му? Как можеше да го мери със собствения си аршин, та той беше страхливец, който се задоволява с половинка менте! Менте... като целия му живот.

  Когато прочете книгата на Сияна Янева , Данаил изпита чувство на негодувание. Защо той не беше написал такава книга? Защо не беше написал нищо, преди да му кажат, че може, че е позволено?

  Заради такива като него културолозите твърдяха, че в България не се раждат творци с глобално мислене или ако се родят, не творят тук.

  Познаваше сина на Янева, той също правеше впечатление с вида си. Живо превъплъщение на Жулиен Сорел, по-точно, на Жерар Филип. Само дето не изпитваше никакво възхищение от себе си. Беше много сериозен, а сините му очи сепваха несвикналия с прозрачното си ледено излъчване. Движеше се с едно момиче, идваха двамата с неговата кола, понякога тя караше. Сядаха един до друг, тя пишеше лекции, той само слушаше. В почивките девойката излизаше и се връщаше с кроасани и сок за двамата. Понякога той преглъщаше таблетки със сока. Дали не беше  като сина му? Но веднъж, докато пушеше до прозореца, момичето го приближи и тихо помоли да не пуши, защото приятелят й имал астма и току- що се оправял от сериозен пристъп. Молеше го също да не казва на Евгени за разговора им. Коларов бързо загаси цигарата. Боже, колко красиво е това девойче! Научи името й, дори как й казват за по- кратко.Попита я дали знае коя е Джини Менахем. Имаше предвид известната пловдивска художничка, вече мъртва.

  - На нея съм кръстена, отговори тя.- Избор на баща ми.

  - Нестандартен избор.

  - Баща ми не е стандартна личност. А може би и аз, ако не звучи като самохвалство...дори и защото хаосът не е стандартен.

   Постепенно се сближи с младата двойка и разбра за голямото им приятелство. След лятната сесия им съобщи голямата новина:

-Получих малко пари да работя в Казан няколко месеца по моята тема. Мога за взема няколко млади сътрудници.Например вас. Двамата, знам, че вървите в комплект. Искам да сте полезни, а полезен е комплектът. Какво ще кажете?

  Бяха съгласни. Евгени прецени, че ако тръгне с няколко опаковки  от лекарството си, може и да забрави за астмата. Доцентът се чудеше дали е взел нещо от богатия духовен свят на майка си. Нямаше добро мнение за баща му. Дали желанието да учи история не е само временно и страстта към парите рано или късно ще надделее?

  Калина още не се прибираше и той не се учудваше. От няколко години пътищата им се пресичаха рядко и съвсем не задължително в спалнята. Отначало тя му разказваше всичко, търсеше съвети, които той не можеше да й даде. После някак затихна. Знаеше, че напоследък има проблеми с един терен близо до “Четвъртък пазар”, който й измъкнали под носа. Бил заложен срещу заем в “Амалтея”, престанали да плащат вноските и банката си го прибрала. Сега цената щеше да е непосилно висока. Калина се чудеше защо плаща на една кукла в общината и в нотариата, когато нищо не научаваше навреме. Вече се беше набутала с една два пъти ипотекирана съборетина, чийто собственик живееше в чужбина и я беше продал чрез адвоката си. Оказа се, че имотът бил заложен два пъти в различни банки срещу заем, който никой не връщал. Не можаха да открият извършителите, били с фалшиви документи и вероятно вече са напуснали страната. Такава беше хипотезата на полицията и сигурно беше вярна.

  Казваше, че напоследък изглежда, че всички я мамят. Нищо не се изпълнявало точно, губели се писма, оферти се проваляли в последния момент. Опитвала се да не бъде мнителна, но при всичките тези провали й било трудно.

  И за кой ли път му разказваше как се почувствала предадена като ученичка. От младата математичка, която винаги кимала с одобрение, когато я изпитвала, защото момичето беше блестящо по предмета и понякога имаше и повече от едно решение на най- трудните задачи. Беше се получило съвсем банално. Учителския съвет решил да намали поведението на Калина за банална простъпка и младата учителка не се застъпила изобщо за нея. Мълчала през цялото време. Калина го знаеше от Сияна, която присъствала на съвета като член на Учкома. Сияна не беше голям любител на математиката, но харесваше учителката.  Сега беше възмутена и говореше на висок тон:

 - Не знаех, че е толкова подла! Направо се отвратих, та тя знае, че не си виновна! И те харесва, винаги те хвали! Защо не направи нищо? Как сега ще влизам в часовете й?

 - Няма нищо- каза Калина.- Ще стане като с Ясен, ще ме оправят накрая.

  А ето какво се беше случило тогава. Ако не беше то, Калина нямаше да познава Деян Велков... 

  Беше на екскурзия в Балкана с класа, на една хижа близо до Дряновския манастир. Никой не искаше да се катери по скалите освен нея. Изпопадаха по леглата и отвориха торбите с ядене. Калина се ядоса и излезе навън.Там я заговори едно момче. Работел в хижата.Тя му каза какво иска да направи и той предложи да тръгнат двамата. Не било трудно, работа за няколко часа. Тя се смяташе за добре тренирана, напредваха бързо и скоро стигнаха на билото.

  Не се страхуваше да остане с Деян, така се казваше новият й познат. Държеше се добре, изобщо не я сваляше. Просто й помагаше да изпълни желанието си. Каза, че той самият често идвал тук.

  - Защо?- попита го Калина, докато си почиваха на високото- Тук няма нищо, много е голо...

  - Още не се е раззеленило...тогава е друго.

  - Дори и да се раззелени...Колко ли е високо?

  - Не знам, не съм мислил.

  - Какво правиш, когато дойдеш тук? За какво мислиш?

  - Представям си...Може да се построи нещо тук.

  - Тук? И кой ще живее тук? Аз не бих се навила. Само исках да се изкача.

  - Знам. Момичетата затова идват. Да покорят върха. Ако се запали огън, ще се вижда надалеч...Може и някой да дойде.

  - Не го разбирам. Струва ли си да бягаш от хората чак тук, а да очакваш някого?

  - Ако е дошъл дотук, значи е било заради мене...заради моята къща и моя огън...

  Тя беше очарована от тая проста истина.

  - Прав си. Ето, аз дойдох, защото ти си тук.

  - Е...не е точно така. Ти дойде, за да си на върха...

  Мълчаха дълго. Не беше, защото се бяха уморили.

  - Откога работиш тук?

  - От есента, върнах се от казармата и започнах. Нямам проблем с квартирата, засега и живея тук...Може да не съм ти казал, аз съм израсъл в дом. Сирак съм. Не знам дали изобщо съм имал родители или са се отказали от мене. Не съм питал.

   През зимата ще бъда планински спасител, карам курсове...Нали знаеш, когато има лавини и  изобщо, когато някой закъса...

   - Искаш ли да те целуна?

   - Не. Ще го направиш, защото съм сам, нали? Не заради мене, заради тези, които са ме изоставили...И защото те доведох тук. Не те питам прав ли съм.

    Тя мълчеше.

-Може би и защото си добра...когато бях в дома, идваха разни жени. Казваха ни,че си търсели деца и ние се надявахме...гледахме се едни други с подозрение и ревност...Мразехме се, мразехме тези, които ги осиновяваха...Сигурно щяхме тайно да мразим и осиновителите си, ако бяхме от избраните...

   Не знаеш колко омраза има там... Никога не остава празно пространство. Където няма любов...

   Едно момче го върнаха. Напикавал се нощем. Взеха го и го върнаха просто така, като некачествен котлон или телевизор... Ние му се подигравахме. Затворихме го в едно мазе...пуснахме вътре една котка... тя мяукаше, а той плачеше...Искахме да ни се моли! Подигравахме му се, за да скрием страха си. Може би и нас щяха да ни върнат...

  - Но защо го правехте?

  - Не знам, казах ти, няма празно пространство...В казармата бях младши сержант. Едно момче много го тормозеха, беше дребно, свито и не можеше да се защитава. Аз не им попречих. Оставях ги да се гаврят с него...После майка му дойде на свиждане и той ме извика при тях. Разбрала, че съм сирак. Нахрани ме... сладки, грозде, печено пиле...Заседнаха ми на гърлото. Дали й беше казал какво става вечер в помещенията? Беше ми адски кофти, исках да се скрия от нея, разбираш ли?

 - Може и да ти е дала милостиня. Или е разбрала, че от тебе зависи да не тормозят сина й и те е подкупвала...

 - Не,не беше така...Покани ме да отида у тях през отпуската. Добре, че се случи когато правеха ремонт и можех да им помогна, завършил съм строителен техникум...

 - Може би са искали да те използват...

 - Не, какво говориш, платиха ми много добре.

 - И после?

 - После нищо. Ще бъда спасител, ще видиш!

  Вече слизаха надолу.

-Знаеш ли какво, искам да ме целунеш,  когато те спася. Мисля, че непременно ще те спася някога...

  Ето, за това й намалиха поведението. Тя нищо не направи, не протестира дори и пред приятелките си. Стисна зъби и се затвори в себе си. Не забрави, нито прости. Пишеше на Деян редовно, прескачаше стената на общежитието, за да пуска писмата си в пощата , а той й отговаряше до нейното село.

  Наистина стана планински спасител и отиде да работи в Пирин. Канеше я да отиде при него и да се научи да кара ски...И тя отиде през зимната ваканция. Сложиха на земята един дюшек , Деян спа на него, а тя на  леглото му. Пиха чай с бисквити и със сладките, които тя донесе. Момчето и колегата му много ги харесаха. Тя не се издаде колко тесто похаби докато ги докара на вид и вкус.

  Срещна го много години по- късно,в София, когато вървеше по “Мария Луиза”, нехайно, разсеяна. Току що беше оставила Преслав в клиниката за поредния неуспешен курс на лечение. Някой силно я дръпна настрана, а покрай нея профуча кола.

-Не се ли познаваме?- беше Деян. Позна я, да не би нарочно да я е следил в търсене на причини да я спасява? Попита го дали е така.

  Той се засмя. Може би, но не бил сигурен. Пиха кафе, после я поведе към синьо “Рено-5”. Искал да й покажа нещо.

  Нещото беше спретнат хотел в Драгалевци. Вече не бил спасител.

-Много си спечелил...- Калина оцени хотел в шестцифрена сума в долари. Бил в Кувейт. Това беше неговата легенда. По- романтична от нейното олио и захар от терасата...

  Настани нея и дъщеря й в най- хубавия апартамент. Прекараха нощта заедно. Жена му била на някакъв благотворителен концерт в НДК и щяла да спи в апартамента им в “Емил Марков”. Впрочем, те май и не спяха заедно или така й се струваше?

  - Помниш ли как искаше да си на върха...

  - А ти- да построиш дом на високото и огънят да се вижда...

  - Направих го. Идват много хора...

  Откъде можеше да знае, че година след това щяха да показват снимката му с окървавен бинт на главата по всички световни телевизии и вестници? Януарските събития през 97 година пред парламента бяха засегнали и Деян Велков. Беше слязъл от високото, за да спаси някого...

  Калина никога не разказа на Данаил за тази нова среща със стария си приятел. Спомняше си за нея докато караше към Стената. Синът й не беше се прибрал и тя отиваше на едно от вероятните му скривалища...

   Хрумна й жестоката мисъл, че ако преди двадесет години беше решила да остави момчето в дом за сираци, ако не беше срещнала Данаил, може би нямаше да стане наркоман, може би борбата за живота щеше да го кали или да го срине окончателно и изпрати на дъното...Най-вероятно тогава истинският му баща щеше да го издири и осинови и тя никога нямаше да го види. Щеше да носи фамилията Сакарски и тя нямаше да може да направи нищо за него...дори и да се нуждаеше  от помощта й.

 Все още се чудеше, че Сакарски така лесно се отказа от борбата. Не знаеше за разговора на мъжа си с него. Мислеше, че е преценил, че така е по-удобно за него. Проявил е обичайният егоизъм и безотговорност, както правят повечето хора в такива условия...Отказал се е от една детска душа...

  Жената не изпитваше никаква вина, че беше натоварила мъжа си с чуждото дете. Той сам го беше предложил. Но защо беше това пасивно поведение от негова страна? Защо сякаш не го вълнуваше порокът на Преслав? Дали не му беше все едно какво ще стане с момчето?

  Не беше права. Тя не знаеше,че между двамата има повече общи неща, отколкото между нея и сина й. Но беше стигнала до самопризнанието, че не познава сина си, че и понятие няма защо е посегнал към дрогата. Някога беше решила, че може да го отгледа и сама. Не че баща му не искаше да й помогне. Тя не го искаше. Може би и прекалено бързо реши, че иска дете. Може и да не е била готова и сега това й се връщаше. Беше избягала от един неудобен мъж, беше се събрала с най- удобния. Затова беше дошла тогава в Пловдив. Без да го съзнава, търсеше Данаил.

  Не знаеше дали го обича, нито си въобразяваше, че той изгаря от любов към нея. Просто се виждаха да живеят заедно и това беше важното. Виждаха как четат , всеки своята книга, на широката старомодна спалня, под слабата светлина на аплика, облегнати на няколко възглавници, а отвън трепкат светлини, пречупени от дъжда. Как сутрин пият заедно кафе, дори го обичат приготвено по един и същ начин, с едно и също количество захар...как си говорят дълго по телефона, как си разказват всичко, как си подаряват книги или картини, как си сменят пуловерите и якетата...

  Когато го видя, предположи, че вече е женен. Може би оная глупачка, предишната му приятелка, го е потърсила и той се е подчинил на желанието й за брак. Бяха минали четири години , а те дори не бяха си говорили по телефона...

  И дали изобщо щеше да я забележи?

  Забеляза я и предложи да се оженят. Беше велико.

  Но тя започна да му разказва живота си. Не искаше да крие нищо от него. Трябваше да бъде точна и да постави всичко на мястото му, преди да го извади на показ. Не беше красноречива и изглеждаше, че в момента няма изход. Решението щеше да е негово, редно беше да е така .Можеше да му обещае много неща. Да благодари, да му угажда във всичко...Той потрети предложението си и не я докосна, докато не минаха няколко месеца от раждането на Преслав.

  Тя мислеше, че е заради другия мъж,който й беше направил детето. Но не беше така. Просто Данаил не можеше да докосне бременна жена. Не можеше да мисли за нея като за сексуален обект. Беше като че ли крадеше от някого, като че ли беше наблюдаван. Смяташе, че тя сигурно се чувства застрашена от секса с него точно в този период. Не го сподели, не знаеше как ще го приеме в състоянието, в което се намираше.

  Венчаха се в Бачковския манастир. Тогава кръстиха и Преслав. Майка му много се радваше на внука си, та нали беше нейната първа буква. Разнасяше го гордо, завит в красивата пелена, изплетена на една кука от майката на снаха й.Тя беше много доволна от съвместния живот на младото семейство, от това, че Калина живо се интересува от проучванията на сина й, помага му, прави извадки и ги преписва на машина.Чудеше се кога успява и да работи като учителка, да се връща в къщи с цели камари тетрадки за преглеждане, да гледа две деца,защото Косара се беше родила три години след Преслав, да глади и пере почти маниакално често...

  Данаил също недоумяваше откъде толкова издръжливост в това слабо, почти момичешко тяло. Наблюдаваше я как върши нещо, докато той почива на фотьойла с чаша в ръка. Опитваше се да открие умора в очите й, неприязън или недоволство от неговата съзерцателност. Напразно. Учудването му премина в изумление, когато тя по мъглявите указания на майка му издири всички документи за правото на собственост на наследниците на Илия Коларов върху няколко стари сгради, когато се споразумя със сина на сестра му на колко вноски ще изплати дяла му. Данаил нямаше представа откъде ще вземат толкова пари, но тя ги намери и не му даде обяснение. Той и не настоява. Просто жена му имаше вроден талант да прави пари, да усеща откъде може да спечели и в кой момент, беше решителна, бърза и умееше да преценява хората, с които работи. Премина през няколко етапа и никога не се върна на предшестващото ниво.

  Вървеше напред непоколебимо и не се притесняваше от провинциалното рекъл- казал. Майка му съвсем ахна, когато след продажбите от балкона, магазините за дрехи и обувки , премина към откриване на обменни бюра и особено към завладяване на нови и нови терени за строителство. Като че ли тя беше истинската потомка на покойния Остап Бендер от габровските колиби. Беше дарена с размах, пресметливост и можеше търпеливо да пристъпва бавно и опипом, но винаги напред.

  Пред семейството си тя мълчеше за тайните на занаята, но мъжът й знаеше, че е в комбина с една охранителна фирма и може би легализира приходите от техния не много законен бизнес под форма на заеми с нищожна лихва.Това, което му беше неизвестно, беше,че шефът на фирмата , бивше ченге, от ДС беше предлагал брак на съпругата му, но тогава тя вече била компрометирана с връзката си със Сакарски и неподходяща за целта. Разубедили го началникът и баща му, а и самата Калина не приела.

  В началото дамата наистина разчиташе на Боянов. До момента, когато в бюрото влязоха двама маскирани,застреляха момичето и момчето, които работеха там, прибраха парите и потънаха. От Боянов се искаше да ги намери, но той се провали и Калина се отърва от него. Данаил не мислеше, че е наела някой да го очисти, но факт е, че го намериха изгорял в колата му в една пропаст в Родопите.

   Тя вече не правеше извадки на мъжа си. Стигаше и това, че беше му осигурила възможност да работи свободно и да не се притеснява от дребните препънки на битието. Дискретно подпомагаше проучванията му и издаването на монографиите, финансираше задграничните му пътувания. Може да се каже, че беше меценат на историческата наука покрай него. Не се притесняваше, че всъщност започна с неговото наследство. Тя беше спечелила парите, те бяха нейни и тя ги разпределяше както намери за добре.

  Както споменахме, той работеше върху историята и културата на волжките българи, превеждаше на наш език един спорен епос от 11 век . Калина не познаваше Евгени и Джини, за които мъжът й говореше само със суперлативи. А и защо ли да се интересува от чужди деца, когато нейното отново потъва...За първи път разбра за проблема му, когато в училище в последния клас, с още две момичета и две момчета, бяха паднали в коридора, натъпкани с транквиланти. Не било за първи път, понякога в часовете били като в аквариум. Но учителите не реагирали. Или не забелязвали. Като нея.

 Попита го защо го прави. Банален въпрос, но тя наистина искаше да знае. Правел го отдавна, но се криел. Защо?

 - Така е поносимо. Ти не разбираш, не е от любопитство...

 - Тогава ми обясни!

  Мълчеше. И тогава, и сега...

- Това не може да продължава, ще намеря хора да ти помогнат...Мога да платя и за скъпо лечение...

- Млъкни- каза момчето- Парите са си твои. Не разбираш ли, не искам да ми помагат. Няма нужда.

 След това беше монолог. Каза всички баналности, които казват майките. Плака, може ли без сълзи? Знаеше, че говори ненужни, дори вредни неща, че влошава положението, че той изобщо не й вярва... че дори е изключил и не я слуша. Психиатърът й каза, че не може да стигне до причината, че момчето не иска да го пусне. Трябвало да чакат. Това я ужаси.

  Чудеше се откъде взема пари. Не искаше от нея, дори не крадеше от къщи. Това, което научи от човека, който го проследи, я вледени. Синът й беше бисексуален, общуваше с чужденци и те му плащаха за услугите. Но дозите растяха и това вече не му стигаше...

  Какво можеше да направи? Паркира колата близо до свърталището на наркоманите и взе фенерчето. С него осветяваше лицата, защото беше пълен мрак, а и можеше да се спъне в нещо. Ненадейно забеляза друга кола. Не беше полиция. Дали да се върне в своята? Напипа пистолета в джоба си, напоследък ходеше въоръжена, макар че не можеше добре да стреля. Другият я беше осветил, може и да я познаваше.

-Не бойте се, госпожо,- стресна я младежки глас- мога ли да ви помогна?

 От сянката излезе къдрокос младеж.

 - Обикновено се справям сама...Търся сина си.

 - Аз съм Евгени, не ме ли познахте?

 - Евгени? Боже, не съм те виждала от дете!

  Съобрази да не каже “от смъртта на майка ти”, но той го усети.

 - Ще ви придружа, не е безопасно...

 - Ако не ти представлява трудност... Търсиш ли някого?

 - Не, но може да помогна...не се ли страхуваш, може да те нападнат, да те ограбят или...

 - Не, не, не ми се е случвало досега. А ти? Този пръстен, например...колата...Тебе също могат да те нападнат. Слушай, ти да не би да вземаш нещо?

 - Стигат ми и лекарствата за астмата.

- Боже мой, мислех, че си я израснал!  Повечето деца се оправят след седмата си година...

- Не е толкова ужасно.

  Калина не познаваше сина й. Бяха връстници с нейния, но не бяха учили заедно, не бяха се срещали.

- Ако е друсан, няма да можеш сама...Ще ти помогна.

- Мъкнала съм го. Не питай как.

 Миришеше на урина, на повърнато и, много странно, на джоджен. Как ли беше се насял в тоя тъмен вътрешен двор? Някой го беше смачкал.

-Внимавай!- прошепна тя, защото момчето за малко щеше да се спъне в захвърлена стара чанта. Слабата светлина на фенерчето пробягваше по мръсни хартии, памуци, кофички от кисело мляко, използвани спринцовки, изпражнения. Чуваха се странни гласове, като от подземие. Евгени можеше да се закълне, че не бяха от тоя свят...Нещо като хъркане, тънки писъци като на прилепи...Сякаш бяха сред мъртъвци, още не преминали в отвъдното. Наистина тези, които бяха там, бяха на границата между световете. Мълчаха. Лъчът блесна в очите на някого, широко отворени и стъклени...

 “Само да не получа пристъп, помисли си Евгени и напипа в джоба си инхалатора.  Жената обръщаше лицата към светлината и понякога се чуваха псувни, на които не реагираше. Някаква птица изкрещя, някакво животно притича и събори звънтящи, навярно метални предмети.

 “Какво ще стане,ако се натъкнем на пласьори, мислеше си момчето, едва ли ще минем за клиенти...”

 - Ето го- каза Калина. Преслав беше облегнат на стената, джобовете на якето му бяха обърнати с хастара навън. Евгени предположи, че е ограбен. После разбра от друг наркоман, че така правели, за да покажат, че нямат пари и да не ги закачат...Обувките му липсваха.

 - Маратонки за петдесет долара, машинално обясни майка му.

 Тя пъхна ръцете си зад него и преметна неговата през рамото си. Евгени го хвана от другата страна. Не тежеше много, но как ли го е мъкнала сама?

  Трябваше да се върнат в тъмното, фенерчето угасна, навярно батериите бяха изтощени. Една тухла се откъсна и падна точно пред тях. Калина тихо въздъхна. Настаниха го на задната седалка.

  - Ще карам след тебе, каза Евгени и изведнъж почувства силен задух. Пристъпът все пак беше дошъл. Изводи фликсотида.По дяволите, беше забравил спейсъра! Отвори устата си и пръсна няколко пъти.

  - Не си добре, защо не се качиш при мене да те закарам?- предложи жената.

  - Ще се оправя- тя стоеше и чакаше- Мога да се прибера...- вече се успокояваше.

  Калина се измъчваше като го гледаше. Още помнеше как Сияна постоянно носеше в чантата си ампули и спринцовки когато беше малък. Да можеше да му помогне...

  - Не знам как да ти благодаря. Много ми помогна. Досега никой не го е правил.

 - Какво ще правиш с него?

 - Ще взема по пътя една лекарка...

  Качиха се на колите и потеглиха под ситния дъждец.

  Евгени й беше помогнал. Синът на Сияна. Като че ли беше вчера...Красивото лице, което първо запомни в класа...Искаше да бъдат приятелки, всички искаха да бъдат приятели на Сияна. Тя нямаше нищо против. Нежна, услужлива, много старателна. Пишеше красиви, едри букви. Тетрадките й бяха подредени, учебниците чисти , като че ли изобщо не ги разгръщаше...Усмихваше се някак боязливо, меко, като че ли търсеше извинение за съвършенството си.

 “Ако аз бях като нея, казваше си Калина, всички щяха да разберат, че трябва да ми служат!”

  Не си правеше илюзии. Светът се градеше на служенето. Имаше определена стълба и тя знаеше, че не може да се изкачи на стъпалото на Сияна. Не завиждаше, по- скоро се опитваше да й покаже какво може да има, как да се възползва от влиянието и чара си, но Сияна отклоняваше съветите й. Тя имаше очи само за Ясен. Бяха все заедно, дори се чувстваше неудобно, че не може да отдели повече внимание и на приятелката си. Знаеше, че има нужда от нея.

  “Светът има нужда от Сияна, мислеше си Калина, Боже, светът винаги ще има нужда от нея...”

 

За кой ли път осъзна колко я боли за младата жена. Толкова се обичаха с Ясен, толкова малко живяха заедно...Той живееше заради нея, учеше заради нея, промени се заради нея. Калина не се засягаше, че момчето почти не й обръща внимание. Само й помагаше да прескочи стената. Това не я дразнеше, като че ли предчувстваше какво ще се случи.

  Възходът на Ясен не я учудваше. Познаваше възможностите му, мощната енергия, която преливаше в него. Нямаше да пропусне да вземе своето. Но едно беше безспорно, той много трудно понасяше отсъствието на Сияна. Като че ли дори от сина си не се интересуваше много...На Калина й стана неприятно от тази мисъл. Дано да не беше права, дано да са се сближили както се полага на две осиротели души.

  Парите работеха за Боров със завидна скорост. Може би, след като дяволът не му беше помогнал да спаси жена си, се реваншираше по този начин...Играта го беше увлякла. Създаването на банка ”Амалтея”  беше обвито в полуистини, догадки, недомлъвки и интриги. Вероятно стана, за да се вкара в употреба в страната мита за честния и лоялен банкер с чисти капитали. Няколко държавни банки, една немска и няколко дружества, които може би боравеха с пари от изчезналите държавни заеми я основаха, но тя остана в сянка, докато от Австрия се включи Ясен Боров, най- удобният директор, най-подходящият мениджър. Той представляваше немската банка, формално с малко повече от двадесет процента. Но Калина беше чула от сигурен източник, че чрез подставени фирми участието на директора било много по- голямо, а вложеният капитал- с впечатляващи за нашата действителност размери. В никакъв случай не бяха на бившия й съученик.

  Общоизвестно беше, че банката борави преди всичко с раздаване на кредити в областта на селското стопанство, хотелиерството и търговията. Клиенти й бяха строителни предприемачи, фирми от хранителната промишленост,  които търсеха пари за разширяване на производството. С една дума, привидно беше както във всяка нормална финансова система. И всичко това работеше много успешно.

  Калина беше изненадана, че Евгени не проявява интерес към банковото дело, където можеше да получи най- добрата възможна школа. Той видимо не притежаваше енергията на баща си, нито омагьосващия чар на майка си. Той беше от друг свят, но не като света на Преслав- дъното и клоаката, а свят на духовните стойности, където витаеше и мъжът й. Колко добре щеше да е, ако можеше да помогне на сина й. Правеше си безпочвени планове...

  Всъщност, те се срещнаха скоро след това, Преслав потърси Евгени.

  - Казаха ми, че си помогнал на майка ми оня ден...

  - Тя и сама щеше да се справи.

  - Беше излишно да ме търси. И сам щях да се замъкна някак си.

  - Ти си знаеш.- Евгени понечи да си тръгне.

  - Не мога да стопля защо си бил там. Затова дойдох, да те попитам.

  - Не е задължително да знаеш- Не му се обясняваше.

  - Казаха ми, че нямаш приятели. Там ли ги търсеше?

  - Излъгали са те. Може да си дошъл да ми благодариш и просто забрави да го направиш.

   Нещо в Преслав страшно го отблъскваше. Как може толкова духовен и точен човек като Коларов да има за син подобна отрепка!

  - Не съм забравил. Чудех се дали сме се познавали по- рано, майките ни били приятелки.

  -Ако питаш дали сме играли заедно като малки, не сме.

  - Мацето с хубавата коса приятелка ли ти е?

  - Какво те интересува?

  - Казаха ми, че движи с баща ти...Ако ти трябва нещо...

  - Какво по- точно?

  - Знам ли...трудно се понася баща ти да ти вземе гаджето...

  - Не ми е била гадже. Като сестра ми е.

  - Да бе! Ти си от добрите момчета и постъпваш винаги правилно.

   Евгени мълчаливо тръгна. Защо ли му беше да общува с този боклук? Но откъде знаеше за баща му и Джини?

  - Може да пием по нещо, помага във всички случаи.

  - Не ти вярвам. Не пия алкохол.

  - Тогава да излезем заедно, на дискотека,например...

   Защо Преслав търсеше близостта му?

-Рядко ходя на дискотека...Имам астма. Виж, ако искаш, обади ми се друг път, сега бързам.

  Даде му телефона си, написан набързо на малко листче. Надяваше се майка му да го вкара пак в някоя клиника. Чудеше се на себе си. За пръв път беше толкова неотзивчив. Винаги предлагаше да помогне. Но този тук...щеше да получи пристъп от него. Не беше от това, че се друса, че се мъкне из хотелите като мъжка проститутка...Евгени имаше приятели наркомани, познаваше и проститутки.

  Като че ли от очите на Преслав надничаше библейския демон, който го беше обсебил и гърчеше душата и тялото му... Беше убеден, че от много време Преслав е загубил истинската си душа...

  Прибираше се сам, Джини щеше да обядва с баща му. Имаше и още едно добро нещо във връзката им. Баща му искаше да я вижда по-често и се хранеше почти редовно. Евгени много се притесняваше за здравето на Ясен. Разбира се, той не знаеше за страховете на сина си. Пък и защо ли...Самото момче го смяташе за глупост.

  Наглостта на порока...Това се виждаше в погледа на Преслав. Тя беше демонът, който момчето не можеше да прогони и затова казваше, че не иска помощ... Срамуваше се от слабостта си и се правеше, че това е неговият избор...

  Не получи пристъп. Седна пред видеото с чиния сандвичи и чаша натурален сок. Беше напълнил пералнята с дрехи и чакаше да свърши. От екрана го гледаше нереално красивият Брад Пит в “Интервю с вампир”. Историята го завладя и той скоро забрави за неприятната среща...

 

 

» следваща част...

© Neli Kaneva Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??