14.01.2018 г., 14:29 ч.

Дядо Иван 

  Проза » Разкази
757 0 0
4 мин за четене

Дядо Иван

                Иван Рашков беше пълничък човек с побеляла коса, но винаги с усмивка на уста. И двамата ми дядовци го познаваха – с единия бяха работили заедно, а с другия се знаеха откакто баба и дядо се бяха нанесли в този блок, в който живеем и до днес. Та така, покрай тях, с бай Иван и аз се запознах.

                Дядо Иван беше управител на входа – събираше месечните такси.  Но той не правеше само това, както повечето хора с тази длъжност, осмивани чудесно от комиците. Ако не се досещате, аз говоря за онзи господин който казва „Извинете, аз живея в 16-ти апартамент“, изигран от Ненчо Илчев и персонажа Друмев(управителя на входа)на Христо Гърбов, който събира парите само за лична облага. E, дядо Иван не беше такъв  –  той се грижеше за входа повече от добре.

               Той направи график за чистенето и миенето на стълбите, за почистването пред входа пак той се зае. А и той мислеше за хората! По негово време смениха старата врата с нова, отваряща се по-лесно – с чип. Но за да няма сърдити опцията ключ също остана. Отново той забеляза, че хората святкат лампите когато им падне, а после му се мусят, че им искал много пари. Затова дядо Иван смени системата. Новите лампи, които сложи, светкаха само ако засечаха човешко присъствие, а после спираха, като спестяваха бая ток.  И още, не на последно място – заемаше се да ни почиства лайната. Без майтап Уили, в буквалния смисъл говоря – в нашия вход често се запушваха тръбите, защото всеки изхвърляше какво ли не в тоалетната, а после целият вход  засмърдяваше на кенеф.  Но бай Иван не позволяваше това да ни притеснява. Той даваше всичко от себе си и използвайки някакви връзки, Лайнянката беше веднага при нас. И излизаха от нея две яки мургави момчета, слизаха в мазето и изпомпваха всичките лайна от входа, с което си отиваше и вонята.

                За мен дядо Иван беше много добър човек. За съжаление не всички бяха на моето мнение, най-вече тримата от запаса на етаж седем, които рядко си плащаха. А Муравейски нито веднъж не плати и с бай Иван така и не се сдобри.

                 Иван Рашков обичаше да дава съвети. И не просто ей така, имаше истина в неговите слова. Веднъж се връщах от училище и го срещнах пред входа.

- О,Божанчо, здравей! – поздрави ме той.

- Здравей, дядо Иване! – отвърнах още по-радушно аз.

- Какво става с това пусто училище, Божко?

- Добре е, справям се доста добре! – не пропуснах да се похваля аз.

- Супер Божо, ама я ми кажи, учат ли ви на нещо свястно в това училище.

- Че как, разбира се!  МГ-то е най-доброто училище в Пловдив с най-квалифицираните учители...

- Аз не говоря за Математика, Химия и Физика, а за истините от живота!

- Не разбирам! – отвърнах объркан аз.

- Ще разбереш скоро, Божанчо, а до тогава запомни от мен – дори на нищо свястно  да не ви учат в училище, пак си струва да се ходи заради гадженцата, нали ме разбираш. – закачи ме дядо Иван и аз слезнах от асансьора на моя етаж.

                Преди няколко дни отново срещнах дядо Иван. Този път той не беше сам – с него беше малкото му кученце Линда, с което явно се връщаха от разходка. Той ме поздрави усмихнат както обичайно и заедно влязохме във входа. Докато изкачвахме първите стълби, за да се  доберем  до  асансьора, аз забелязах, че кученцето му изостава, бави се и го попитах дали е добре.

- Не знам, Божанчо!  Нещо не иска да върви много- много.

- Да не е болно животинчето, заведи го на лекар! – дадох му съвет аз.

- Не мисля, че е от това! – отвърна той. Линдичка остарява, не я гледай, че е малка, тя ми е верна другарка от години... – не довърши той и ние се разделихме на моя етаж.

                Беше топъл летен юлски ден. Всички хора бяха забегнали на някъде – едни на почивка, други вкъщи, а трети горките бачкаха. Аз си седях в хола на климатиче и от време на време, щом чуех асансьора  да се приближава, се заслушвах дали това не е дядо, с топло хлебче в ръка и пълна с ботилчици млекце торба. Най-после той дойде, но още на вратата ми се видя зле.  Дядо ми влезе, остави покупките, заключи вратата  и каза:

- Боби, дядо ти Иван починал! Синът му е дошъл да вземе тялото. – допълни дядо и се замисли.

- Но как...   – попитах и не овърших аз.

- В съня си, Бобче, в съня си. – повтори дядо и се запъти към кухнята за да свари млякото.

А останах като препариран няколко секунди в коридора. Как така, защо, та този човек нямаше седемдесет години,  даже се притесняваше за кученцето си, да не би да идва последния му час. А той го изпревари...

                И така дядо Иван си отиде от този свят. Но той остави след себе си много добрини, а колко ли още можеше да направи... Съдбата обаче реши от този живот да го избави. Във входа много хора се натъжиха, но не всички. Баща ми ми каза, че някакъв  човек даже се поусмихнал, като видял некролога.  Какви безчувствени същества. Но дори и те, все пак ще си спомнят с добро за дядо Иван, щом във входа отново замирише на лайна. И този път няма да има кой да почисти след нас, няма да има, кой да извика Лайнянката.

© Божидар Манджуков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??