Точно дядо Кольо измисли на Мирчо Рибката  прякора, ама туй е друга история.

Те по чувство за хумор винаги бяха един вид във съревнование. Кой от кой е по-по! А не се първа младост. Мирчо на седемдесет и седем а Кольо прехвърлил осемдесeтте. Дядо Кольо Клисаря всъщност докато не умря беше и най възрастния човек в село. Преди  години го гледам на събора как бодро оглежда наоколо всички  с грамадните си пенджерки(1)  та  се приближих  и съвсем почтително го попитах.

-          Дядо Кольо ти на колко години си?

              А той като се смръщи срещу мен и като ме почна:

            - И ти ли бе чапкънино! И ти ли...? Кой..дядя ти  Мирча ли те подкокороса да ме питаш ? А?  Не ви ли писна бре...всеки втори се на колко, та на колко... се това питат...!!!

              Добре, че не ползваше бастун защото положително ще ши да ме замери с него. Стар беше ама и жилка голяма. Както казах, няма бастуни, няма тояги за него. Слаб кат щиглец (че по-слаб и от мен) но пък  със слух, кат на бухал. На тънкото си  вратле  дет му крепеше главата винаги се мъдреше един вехт тъмно син  каскет. Само в очите го нямаше никакъв. Без очилата си не можеше различи овца от коза начи! Ама му изписаха внуците едни пенджерки с тъмно кафяви рамки и с едно големи стъкла та очите му станаха едни таквиз огромни, кръгли, че като го видиш  ше кайш се едно те гледа през дъното на бирени шишета. Ако пък  се загледа човек ще види една цепнатина, като косъм през стъклата.

                   Двойна работа!

                   Долната част за четене, горната за гледане.

 По-важното е, че си знае човека и требника и календара. Знае какво се готви на Петров ден и какво се носи на гробищата по черешова задушница.

                   А глас – синигерче!

                   Баба ми разказваше как  в един есенен, ръмлив и ветровит ден била  на   погребение и решила да се заслуша в пеенето на Кольо и на тогавашния ни поп Славейчо.

                   -МииИиир и  берекет на таААзи къъъЪЪЪъъЪЪща ! – цириликал Кольо

                   - Упомози бог нам грешнииий...не там КооООООоооольо а на 45-та страница даааААААай. Господи помилуй, господи помилуй, господи помилиИИиииИИлуй!

                   Пък той:

                  - Защотоазсъмпътяистината и живооОооооОота немаЯААааАА  дядо попе мишките я изгриииИИиИИизали  АААМИН!

Помня един летен след обед. Не ми се спеше. За работа – жега! А пък устата ми залепнали и си викам: „я байчовото да ударим аз едно пиво при Асеня”. Асенчо кръчмарчето беше в града тогаз и да наглежда пивницата беше оставил младата си снаха Данка, която е само едно пет-шест години по-голяма от мен. Тя е една такваз тиха на вид, скромна и културна  обаче има глас кат на пъдар, а пък по инат не отстъпва изобщо на нашенките.

              - О, здрасти – рече ми щом прекрачих в хладната кръчма  - биричка ли?

              - Здрасти како Данче! Да, биричка искам, ама от наливната.

Тя започна да я сипва и аз зяпнах как се точеше в наклонената халба предвкусвайки наслаждението което ми предстоеше. Тъкмо когато сложи пред мен чашата чух познат и благ глас от дясно на мен.

-          Ой...мой човек тука сме!

Обръщам се натам и гледам дядо Станьо и Кочо Картинката избрали масата в ъгъла дет е най-на тъмно и хладно седят, пият и те биричка а пред тях табла и  разпиляни, как бели кокошчици  карти. И понеже си ги обичам и тача и двамата, бух при тях. Заговорихме се за туй, за унуй, минава си времето, сръбваме си, Данчето гони мухи с пешкира а навън тихо и спокойно.

                   По едно време обаче мухарника на вратата се размести и гледаме влиза дядо Кольо Клисаря, приближава до кака Дана, показва единствения си зъб дет е отгоре и с усмивка кат на полудял лисунгер започна да се прави на невалиден в устата.

-     Дане, дай една фасла и един мащтрипан за мойта Кнежанка.

-          А ?  - не го разбра тя.

-          Фасла и мащтрипан ! – повтори той и продължи да се хили.

Аз му бях свикнал  и затова се обърнах към Данчето и преведох:

-          Иска вафла и марципан за малката си правнучка Снежанка.

Той се обърна и щом ни съгледа сврени в ъгъла дремещи, кат прилепи в празен хамбар веднага се извърна рязко пак към Данчето и рече.

-          Я дай и една голяма мастика, ама и капни малко мента за цвят.

В опит да си придад́е категоричност тя го погледна едно таквоз строго и рече.

            -  Не мога дядо Кольо.

Той я изгледа като треснат и очите му се уголемиха тъй все едно си сложи още два диоптъра отгоре.

-          К`во ???

           -Тате ми рече: „Дор де е светло навън, на чичо ти Кончев и на дяда ти Коля пиене няма да даваш.“

             - Как тъй по светло да не  даваш! – запротестира обидено дядо Кольо, но като  видя погледа на Данчето и как е издала долна устна напред се намръщи кат градоносно небе и започна да нарежда – Бре Данче бре! К`во искаш ти! Нали си плащам! Клиентин съм! Дай една мастика, че работа си имам

 Обаче стиснала упорито уста и крайно заинатила се тя  отново каза.

-          Не! Не може, тате каза !!!

Дядо Кольо кипна. Удари с юмрук в тезгяха и после дигна заканително ръка.

            -  Слушай какво, ако не ми сипеш да знайш че, кат умреш няма да ти бия камбаната чуваш ли? Няма!

              Сетне се фръцна сърдито и излезе.

1 – Пенджерки – очила (диал.)