Може да ви звучи странно, но не всички спасители са млади и загорели, мускулести левенти с татуировки и авангардни прически, които идват само за летните месеци, за да свалят курортистките и да изкарат някой лев. Има и такива, които цял живот са били свързани по някакъв начин с  бурната черна бездна, разбиваща се на пяна в брега. Такива, които са си изкарвали прехраната от морето и винаги са изпитвали уважение към него. Такива като дядо Петко. Белокосият мъж беше навършил наскоро 65 години. Тялото му все още го слушаше и то защото той не пропускаше и ден без да го тренира.

         Петко Фингаров, или както го знаеха децата на плажа – дядо Петко, беше работил дълги години в корабостроителницата. После, след промените, когато настъпи бурната приватизация, модернизация или „пълна разсипия”, както той самият обичаше да казва, дойдоха съкращенията. И дядо Петко попадна в списъка на изхвърлените зад борда. Оставаха му още няколко години до пенсия и трябваше да мисли с какво да ги запълни.

Житейската му криза се случи току в началото на летния сезон и неговият съсед, който от няколко години работеше като спасител на плажа, му предложи да се яви на изпита. Някога дядо Петко беше плавал и с корабите, беше добър плувец, имаше опит и с оказването на първа помощ. Когато Иван му предложи да му стане партньор на кварталния плаж, дядо Петко първо се засмя, после обаче реши, че си струва да опита. Хем щеше да изкарва пари, хем щеше да взема внучето със себе си. Пък на есен щеше да мисли за нещо по-сериозно.

         Така започна кариерата му на спасител на плажа, която продължи и в годините след като се пенсионира. Сутрин ставаше точно в пет и половина, когато звънеше будилникът. Скачаше от леглото, правеше си едно бързо кафе, после приготвяше храна, която разпределяше в две кутии. И вземаше въдицата. Товареше в колата такъмите (един чувал, в който прибираха буя, въжето, с което обграждаха поста си на плажа, знаменцата), малката масичка, на която си слагаха сандвичите и водата, и потегляше. В шест и малко вече беше на буната. По къси гащета и тениска, сложил тъмни очила, Петко мяташе въдицата. Понякога имаше повече късмет, понякога – по-малко. Но винаги успяваше да хване нещо – я илария, я сафрид. Два часа по-късно прибираше улова в специалната си късметлийска кофа и се връщаше към плажа. Разтоварваше чувала с пособията за спасителния пост, а след това набързо отиваше до вкъщи да сложи рибата в хладилника. После се връщаше на плажа. Точно в 8.00 часа връзваше флага и започваше да изравнява пясъка. Правеше по 30 обиколки около поста. Партньорът му Иван идваше пеша и обикновено закъсняваше с 10-15 минути. Дотогава дядо Петко беше изравнил сериозна част от пространството. Редувайки се двамата правеха по няколко дължини зад шамандурата – за да поддържат форма! Почистваха, ако имаше по-големи боклуци. И бяха готови да посрещнат още един дълъг ден.

Курортистите се точеха като нишка чак до 11.00-12.00 на обяд. Имаше и много деца. Често на плажа слизаха лагерници. Най-тежко беше в дните, когато флагът беше жълт или червен. Големите вълни привличаха малчуганите и почитателите на силните преживявания, а дядо Петко и партньорът му не можеха да свалят очи от водата. Постоянно бяха нащрек. Мъртвото вълнение не беше шега работа. Само за миг вълните можеха да обърнат голям и здрав мъж и така да го завихрят, че да го удавят в мътилката от пясък, водорасли и солена вода. Свирките на спасителите отекваха и прорязваха силната глъч, която се носеше над плажа. Понякога се налагаше да вадят по някой непослушен плажуващ на брега. Въпреки белите си коси дядо Петко трудно успяваше да накара хората да го слушат. Виж децата направо го боготворяха. Постоянно се въртяха около поста. Чакаха да настъпи по-спокоен момент, за да им разкаже някоя от неговите страховити истории за високи по 2-3 метра вълни и кораби, които се люшкат в безкрая.

             А дядо Петко обичаше в спокойните часове от деня да си говори с рускините. Не заради нещо друго, а защото жената му беше рускиня. Красивата Альона си отиде рано, покосена от най-страшната болест - ракът. И остави съкрушено сърцето му. Липсваше му напевният й глас… Тя му беше най-добрият приятел. И в хубаво, и в лошо. Затова винаги, когато имаше възможност, дядо Петко подхващаше разговор с курортистките. Чувстваше ги някак близки, говореха езика на Альона, напомняха му за нея.

           И тази година имаше доста рускини. Някои си бяха купили жилища в квартала, други идваха на гости на приятелките си. Бяха забавни, мили, дори грижовни. Някои носеха на дядо Петко обяд, други му даваха назаем книги, които са прочели и са им харесали. В последните дни на юли в една от компаниите се появи нов член. Казваше се Татяна, но всички я наричаха Татя. Беше чаровна жена. Със светла кожа, много руса коса и трапчинки. Смехът й огласяше плажа като звън на кристални чаши. Не се притесняваше от закръглените си, апетитни форми и смело обличаше изрязан тъмносин бански с нарисувани на него пъстри рибки. Прибираше косата си с плетена шапка и се гмурваше грациозно във водата. Беше отлична плувкиня. Именно появата на Татя очакваше дядо Петко с нетърпение всеки ден. Двамата се усамотяваха под чадъра и си говореха за литература, филми, за балетния конкурс, който течеше на сцената на Летния театър. Денят минаваше неусетно, огрян от усмивката на Татя. Тя често носеше вкусни курабийки, палачинки или понички, които двамата поливаха обилно с айрян или домашна лимонада.

В деня, когато се случи инцидентът, за който след това всички говореха до края на лятото, дядо Петко беше решил да покани Татя на вечеря у дома. Беше сряда. Гореща и съвсем обикновена на пръв поглед. По традиция дядо Петко стана в шест сутринта. Ходи за риба, после заравни пясъка и направи обичайната си загрявка с няколко бързи дължини в стил брус. Морето беше спокойно. Затова той върза зеления флаг. Облече си тениската с надпис Lifeguard и седна под чадъра. Почти нямаше хора. Към обяд с Иван хапнаха набързо и коментираха мача от предната вечер, когато любимият на дядо Петко отбор ЦСКА победи вечния си съперник – „Левски”, с 2:0. Към два часа се появиха малки вълнички, но като цяло времето беше перфектно за плаж. Дядо Петко четеше спортния вестник, когато пристигнаха Татя и  нейната компания от весели рускини. Плажът се оживи. Появиха се майки с деца, които с мъка влачеха детските колички по пясъка. Нищо не предвещаваше нещастието, което щеше да се случи само броени минути по-късно.

Дядо Петко не беше видял кога Татя е влязла да плува. В един момент забеляза бялото й плетено боне да се носи над водата. Не му обърна внимание. Татя беше добър плувец. Минута или две по-късно погледът му отново попадна на бонето. Човек обаче не се виждаше. Сърцето на дядо Петко заби учестено. Той скочи и в бързината успя само да изреве:

- Иване, Иване!

Това беше всичко, което успя да каже, преди да се хвърли във водата. Имаше чувството, че плува изключително бавно, че водата е станала като бетонна стена, която той не може да пробие. Представяше си как намира безжизненото тяло на Татя и настръхна. Не, това не можеше да се случи. Не трябваше да се случва. Не и на неговия плаж. С Иван никога не бяха допускали инциденти. Всеки сезон ги награждаваха за проявения професионализъм. Не можеше точно сега да се случи трагедия. И то с Татя. Докато мислеше за всичко това, дядо Петко стигна до бялата шапчица, носеща се по вълните. Започна да търси с поглед следа от жената, която беше успяла да го разсмее след години на тъга и болка. С периферното си зрение видя, че след него идва Иван, а в далечината чу шума от приближаващите джетове на другите спасители. Започна да се гмурка и да разширява кръга на търсенето. И тогава я видя. Тялото на Татя се носеше безжизнено по вълните. Дядо Петко се хвърли натам. Сграбчи я и се обърна назад. Започна да плува така, сякаш го следваха десетки огромни човекоядни акули. Един от колегите му го настигна с джета. Грабна Татя и я понесе към брега. Дядо Петко изрева и заплува още по-бързо.

Когато излезе от водата видя, че бяха поставили Татя на пясъка. Имаше лекарски екип. Наоколо се беше събрала и тълпа от зяпачи. Той разбута хората и падна на колене до тялото. Една жена й правеше изкуствено дишане.

Дядо Петко затвори очи. „Господи, моля те, не ми я отнемай. Моля те, недей. Та аз току-що я намерих”, мърмореше си тихичко спасителят. В този момент чу, че някой се закашля. Отвори очи и видя Татя, която се опитваше да си поеме въздух. Просълзи се и й се усмихна. Стори му се, че и тя му се усмихва. Чуха се ръкопляскания. Хората започнаха да се разотиват.

- Ще я заведем в болницата, за да я прегледат. Знаете ли дали има близки, с кого е дошла?, питаха лекарите от „Бърза помощ”.

- Аз ще дойда с вас, познавам я. – отговори им дядо Петко. Погледна към Иван, но той му направи знак, че всичко е наред.

Дядо Петко се качи в линейката и хвана ръката на Татя. Стисна я силно. „За малко да ми отнеме наградата за плаж без инциденти. Каква жена!”, мислеше си спасителят. Добре че винаги беше нащрек. „Добър плувец, добър, ама жена. Не мисли. Ако беше помислила, нямаше да влезе толкова надълбоко, за да й се схване крака и да я повлече течението”, продължи да си мисли дядо Петко. Не усети кога Татя беше отворила очи и го гледаше.

- Спасибо, мой милый. – каза жената и нежно погали ръката му.

В болницата прегледаха Татя и установиха, че няма причина да я задържат. Спасителят се беше появил точно навреме, за да я освободи от прегръдката на смъртта. След един час седене пред кабинетите и попълване на документи двамата си тръгнаха. Татя си прибра в квартирата си, а дядо Петко се върна на плажа. Работният му ден не беше свършил. Но вечерта обещаваше да бъде много, много приятна. Защото Татя прие поканата за вечеря. Дори се пошегува, че няма как да откаже да опита печената му на скара риба при условие, че той е спасил живота й, и ще трябва да жертва кулинарните си предпочитания… Да жертва! Дядо Петко за малко да й се разсърди, че говори така, но си каза, че денят беше тежък и ще й прости. Не пропусна обаче да отбележи, че няма човек, който са е опитал от рибената му чорба и печеният на шиш сафрид и да не го е признал за майстор.

До края на сезона дните на спасителите минаваха монотонно. Имаше още само един подобен инцидент, който не затрудни дядо Петко и партньора му. И те отново успяха да грабнат почетната награда, за която младите им колеги малко им завидяха. Спасителите обаче знаеха, че имат късмет и се справят добре, защото уважават морето и то им се отплаща със същото. „С всяко нещо е така, - обичаше да казва дядо Петко. – Ако правиш добро, добро ще ти се връща. Ако си добър човек, по пътя си ще срещаш добри хора. Ако помагаш, и на теб ще ти помогнат, когато имаш нужда. Животът ни е свързан. Ние сме като скачени съдове – по между си и с природата. Иначе виж какво става, като не се грижим за нея – наводненията трябва да са ни като обеца на ухото. Изсичаме дърветата, водата идва и разрушава домовете ни, взема жертви. И с морето е така – ако продължаваме да го превръщаме в кошче за всичките ни човешки отпадъци, скоро даровете му ще секнат. И много хора ще останат без прехрана.”

Така мислеше дядо Петко. Не можеше да спаси цялото море, но всеки ден спасяваше по малко от него. Също както спасяваше и човешки животи.