Старият замък,намиращ се във вътрешността на страната,бил най-подходящото място за това. Природата наоколо била прекрасна. От двете страни на замъка се простирали гъсти вековни гори върху високи хълмове. В подножието им растяли дъб, бук, клен, бреза, трепетлика. А по-нагоре се извисявали бор, смърч,елха,хвойна. Тук-там между дърветата се синеели очите на  прекрасни планински езера. От другите две страни на двореца се простирали необятни полета. В съседство се намирала духовна общност обслужваща великолепен храм. Дворецът имал дълга централна част и две по-къси крила. Сградата била триетажна, изградена от дялан гранит и мрамор. Подовете били мозаечни, с красиви изображения по тях, а вътрешните стълби- от бял мрамор. Имало и четири кули съградени от дялан камък. Прозорците с овална и кръгла форма били покрити с прекрасна стъклопис. Висок, правоъгълен зид с четири кули опасвал замъка. Към широките порти от желязо водел подвижен мост над ров, пълен с вода. Огромен и добре поддържан парк се разпростирал край замъка и в горната си част преминавал в естествени гъсти гори. Имало настлани пясъчни алеи, по които можело да преминават каляски. Целигодишно в парка цъфтяли най-прекрасните цветя на света. А между алеите имало статуи от мрамор, мед, бронз и сребро. В тревите бълбукали поточета, които събирали водите си в изкуствено езеро с бели лилии. Каскади от фонтани освежавали въздуха наоколо.

                                      Царица Фиора обожавала тоя замък, защото той й бил подарен от цар Буен още в първите дни след сватбата. Тя прекарала в него две щастливи седмици със своя любим цар. Затова без да губи време разпоредила на прислугата и на вярната си Теа да приготвят всичко необходимо за път. На следващия ден, още в ранни зори две каляски с царския герб напуснали двореца. В едната пътували царица Фиора, дойката с малкия Лучиано и мъдрата вещарка Теа. А в другата каляска имало две прислужнички  и двама пажа от свитата на царицата. Пътували през целия ден. Пристигнали в замъка късно през нощта.Там вече ги очаквала прислугата, поддържаща замъка. След лека вечеря царицата се оттеглила в покоите си с невръстния си син и дойката.

                            Занизали се спокойни и щастливи дни. Грижите около малкия Лучиано озарили с щастие  всички в стария замък. Най-много му се радвали жените. Те го обсипвали с обич и грижи. Но един ден тъжна новина споходила мъдрата Теа. В далечно село тежко се разболяла по-малката й сестра. Тя била вдовица и имала  момиченце. Мъжът й, войник от армията на цар Буен, загинал на бойното поле. Няколко месеца след смъртта му се родило детето. Кръстила го Белинда. То станало смисъл на живота й. Вдовицата се трудила от сутрин до вечер, за да изкара прехраната за себе си и дъщеричката си. Оряла, сеела и жънела  сама малката нива, която имала. Засаждала, окопавала и поливала зеленчуците, които отглеждала в градината и няколкото плодни дръвчета. А през късните нощи тъчала на стана си черги и завивки за по-богатите си съселяни. Когато Белинда навършила три години, тя започнала да я учи на своите умения. Макар и невръстно, детето помагало усърдно на майка си. Но случило се така, че в една късна есен младата жена легнала болна и повече не станала. Напразни били усилията на Теа да спаси живота й с билкови отвари и лечебни мехлеми. Писано било младата й сестра да напусне тоя свят преждевремено. Преди да издъхне Теа й обещала да се грижи за сирачето. След погребението поела грижата за отглеждането и възпитанието на малката си племенница. С разрешението и благословията на царица Фиора детето намерило своя втори дом  в стария замък. Момиченцето се сприятелило с малкия Лучиано, който бил само с няколко месеца по-голям от него. 

Двете деца станали неразделни. По цял ден обхождали парка или с дойката, Фиора и Теа обикаляли горите чак до върховете на хълмовете и се любували на прекрасната природа.

                                         В един ясен ден на късната пролет двете деца седяли върху високата и мека трева  на горска поляна и наблюдавали  как една мравка носела с крачета троха хляб,отронена от филията на Лучиано.Тя полагала неимоверни усилия да пренесе трохата  до близкия мравуняк, от който непрекъснато излизали и влизали мравки. Принц Лучиано се навел и посегнал с показалеца си към работещата мравка.Тя се качила на пръстчето му, но осъзнала веднага грешката си и се опитала да слезе.  Момчето я вдигнало заедно с пръста си високо във въздуха и се засмяло.Тогава дочуло глас:”Ей,момче, не си играй със мене, а веднага ме пусни на свобода! Нямам време за игри.Чака ме работа!” „Кой говори?!”- учудил се Лучиано, но тъй като Белинда  мълчала до него, а дойката седяла в другия край на поляната, осъзнал, че всъщност му говори малката черна мравчица. Момчето се изненадало и смутило:

- О, извинете ме, госпожо мравке, не исках да Ви причиня  неприятности. Сега ще Ви сложа на земята- и Лучиано докоснал с пръст тревичките.

                                       Мравката веднага се спуснала от пръста му.

- Виждам, че си добро момче- казала малката животинка- Затова ще те помоля за помощ. Можеш ли да оставиш тая огромна троха до входа на мравуняка?

- Кой е той?- попитал Лучиано.

- Ето оня до най-близкия бук- отговорила мравчицата.

                                        Принцът взел трохата и се упътил към бука.Видял мравуняка  и поставил парченцето хляб до входа му. Белинда слушала изумена как момчето говори с някой, който тя не виждала и не чувала. Започнала да се смее.

- Но, Лучиано, кажи ми с кого разговаряш?! Може би общуваш със самия себе си или си решил да се пошегуваш с мен? Ако е така,признавам те за странен шегобиец.

                                          Но приятелят й бил напълно сериозен.

- Белинда, ти не можеш да видиш с кого говоря, защото тя е много малка.-И той посочил приближаващата се към мравуняка мравка.

- Какво?!- извикало момиченцето с недоверие -Ти искаш да кажеш, че разговаряш с тая мъничка, нищожна мравчица?!  Но това не е възможно, защото ти не познаваш езика на мравките.

- И все пак, и все пак, Белинда, аз чувам какво ми говори тая мравка.

- Слушай, Лучиано, много е хубаво ако е вярно, но защо ли не мога да ти вярвам?!

- Почакай, сега ще видиш нещо и ше трябва да ми повярваш- казало момчето и се обърнало отново към мравката.

- Слушай, малка приятелко, искам да накарам това момиче да повярва,че говоря с теб. За доказателство повикай още девет свои сестри и направете кръг на земята.После се подредете две по две и така влезте в мравуняка.

- Не разполагаме с излишно време за губене, но за да ти се отблагодаря  по някакъв начин за помощта, ще изпълня молбата ти.

                                          Белинда слушала думите на приятеля си и клатела недоверчиво глава. Но не след дълго от мравуняка изпълзели още девет мравки. Върху натрупаната купчинка от пръст те се подредили в кръг и започнали да се движат като запазвали формата му. След известно време се подредили в пет групички по две мравки и като маршируващи войници под строй се отправили към мравуняка си, докато се скрили от погледите на двете деца. С отворена устица и разширени от учудване очи Белинда загубила и ума и дума. Доста дълго мълчала, но накрая промълвила:

- От днес нататък, мили Лучиано, обещавам да вярвам на всяка твоя дума и на всяко твое дело. Никога повече няма да се съмнявам в теб.

                                          За  тая случка никой не научил.Децата знаели, че ако я разкажат на възрастните, те няма да им повярват. Затова тя си останала голямата тайна на Лучиано и Белинда.

                                           Било в края на лятото. Житата били ожънати. От дълго време не било капнало капчица дъжд. Само в горите имало прохлада и свежест. Един ден двете деца и Теа тръгнали към хълмовете в ранни зори. Мъдрата билкарка искала да бере росни  билки. Тя оставила Лучиано и Белинда в края на една иглолистна гора, която се простирала от двете страни на хълма. Сложила до тях кошница с храна и им обещала да не се бави дълго. Двете деца решили да закусят преди игрите. Тъкмо вадели храната от кошницата когато Лучиано чул вик за помощ:

- Мамо, мамо,къде си?! Ела да ме вземеш, защото паднах от гнездото!

                                          Момчето започнало да се оглежда с изострено внимание.То търсело с поглед гнездо по дърветата наоколо. Изведнъж видяло една висока, почти отвесна скала, на върха на която имало голямо орлово гнездо. В една нисша издълбана от дъждовете и ветровете едва се крепяло с немощните си крила полуголо орле.

- Белинда, виж там горе на скалата има паднало от гнездото си орле. Ще трябва да се изкача там и да му помогна!

- Но това е една много стръмна и опасна скала, принце! Как ще се изкачиш до върха й?!

-Ще полетя!-отвърнал Лучиано-Много пъти съм го правил на сън. Сега за първи път ще го направя наяве.

- О-о-о-о, моля те, моля те , много те моля,  не го прави! Аз се страхувам за тебе. Ти говориш невероятни неща. Кажи ми кой обикновен човек може да лети без крила. Летенето е присъщо само на птиците.  Лучиано, не ме плаши, защото ако с теб се случи нещо лошо, аз няма да мога да го понеса...

- Няма нищо необикновено да полетя, малка страхливке, особено ако силно го пожелая.- Лучиано мило докоснал с устни бузата на Белинда и викнал- Ето, виж ме, аз летя вече!

                           И той наистина полетял нагоре към върха на скалата. Стигнал нисшата, посегнал и взел злополучния голишар. После  стъпил на върха, положил го нежно в гнездото и му казал с лек укор:
- Гледай да внимаваш вече много, орленце и  да не падаш от гнездото си!

                             Когато отново се приземил до приятелката си тя била пребледняла и със затворени очи.

 - Хайде, ела на себе си и отвори очи, защото вече съм тук.

                              Белинда отворила очи и разплакана се хвърлила в обятията на момчето.

- Толкова съм щастлива, че успя, мили ми Лучиано! Сигурно боговете са те дарили с тия умения, но аз ти обещах да не се съмнявам повече  и каквото да направиш, и каквото и да видя, винаги да ти вярвам и да те обичам като мой приятел и закрилник

- А аз ти обещавам да нямам тайни от тебе, скъпа приятелко!

- Но как разбра,че орлето е паднало от гнездото си?!

- Много просто.Чух го да вика майка си за помощ.

- Значи ти разбираш езика на всички животни и можеш да летиш като птица! Нека да благодарим на боговете за щедростта им към теб, Лучиано!

                              Годините се изнизвали неусетно. Животът в замъка бил прекрасен. Косите на Теа силно  посребрели, а царица Фиора имала бръчици около прекрасните си очи, а в косите й се появили сребърни нишки. Двете деца, които правели щастливи всички в двореца, се превърнали в момък и девойка. Те все така били неразделни приятели и се радвали на живота и на приятелството си.И  двамата били силно привързани към градинарския труд. Един пролетен ден разсаждали цветя във великолепната градина към замъка. Лучиано извадил от джоба си една костилка и я пуснал в току що изкопана дупка.

- Какво сееш, принце?!-попитала прекрасната Белинда. Защото малкото момиченце се било превърнало в необикновена красавица.Тя имала  големи изразителни очи, синьозелени като морето, меки къдрици с цвят на мед , бяло лице и леко розови бузи. Притежавала  тънка талия и стройни нозе.Била толкова очарователна, че нямало човек, който да не се захласне по красотата й.

- Посях вишна- отговорил принца.

- Но защо сееш дърво тук при цветята? Градинарят е засял достатъчно вишни в плодната градина.

- Да, така е, но като моята  вишна няма.Седни и само гледай!

                                Лучиано запълнил дупката с пръст, полял я с вода и седнал до момичето...След малко от почвата изникнало едно нежно стръкче.То започнало да расте пред смаяните очи на Белинда. Ставало все по-високо и по-високо и се разклонявало. После се покрила с нежни бели цветове и продълговати листенца. На мястото на цветовете се почвили плодове и скоро се зачервили и избистрили. Станали сочни и прозрачни. Лучиано станал и откъснал десетина вишни. Поднесъл ги на изумената девойка и й казал:

- Хапни си. Вкусни са като всички останали вишни. Ще ти харесат, убеден съм в това.

                               Белинда поставила  в устата си един плод и го захапала с белите си зъби.

- Наистина е прекрасна! И е много сладка и сочна. Питам се, какво ли още мога да очаквам от теб, скъпи ми принце?! Но аз не съм забравила обещанието си да вярвам във всичко, което правиш и да те обичам винаги.

                            Изминали още цели две години. Една нощ Лучиано сънувал прекрасен сън. Явил му се странен човек. Бил много висок и едър и облечен в костюм целият от злато.На главата си имал нещо като шлем.Изглеждал величествено и казал на Лучиано:

- Скъпо създание на Светлината, дойдох при тебе, за да те зарадвам.Ти утре вечер ще можеш със своята приятелка да посетиш което си избереш небесно тяло.Това може да стане ако и двамата го пожелаете едновремено.Там ще се насладите на необикновена природа и извънземни чудеса. Можете да останете колкото поискате, но все пак ще трябва да се завърнете на Земята.Това ще се случи ако вие отново заедно поискате да се завърнете. Аз ти подарявам това преживяване с много любов.

- Кой си ти и от къде идваш в моя сън?- попитал Лучиано, но загадъчния непознат изчезнал.

                              На другия ден младежът разказал чудния си сън на Белинда. Отначало тя и не искала да чуе за ходене из Вселената. Неизвестността я плашела много. Тя си запушвала ушите и не желаела да го слуша. Но Лучиано бил упорит и успял да я убеди. Той й изтъкнал,че такава възможност не се дава на всеки.Този шанс да се полюбуват на други светове е единствен и той е получил пълните уверения на непознатия си благодетел, че всичко ще бъде прекрасно и нищо лошо няма да им се случи.

- И не забравяй, Белинда, че ти ми обеща да ми вярваш във всичко и да ме обичаш винаги. Аз не допускам, че ще се откажеш от думите си.

                             След тия аргументи тя се предала и решили да тръгнат вечерта след вечеря, за да не събудят подозренията на царицата, вещарката Теа и дойката.

Двамата пътешественика се събрали на балкона към апартамента на Лучиано. Звездите едри и прекрасни били обсипали цялото нощно небе.

- Къде смяташ да отидем, мила приятелко?- попитал  принца.

- Нямам представа, но все пак трябва да имаме някакъв избор, нали така, Лучиано?

Защо не отидем на звездата-вечерница? Тая, която свети най-ярко след Луната, малко след като залезе Слънцето?

- Защото това не е звезда, а планета и се нарича Ищар. Аз предлагам, Белинда, да се отправим към най-ярката звезда Ашере.

- Откъде знаеш за тая звезда, скъпи ми принце?

- Много просто. Познанията си за Вселената съм почерпал от учителя си по астрология и астрономия, вавилонския жрец-астролог Нимрад, който е наш придворен учен. Той твърди, че сме посещавани четири пъти от боговете на Ашере.

- Добре, принце. Щом ти си с мен, аз не се страхувам от нищо. Да тръгваме тогава.

- За да тръгнем, трябва да се хванем за ръце и едновремено да кажем:”Желаем да отидем на Ашере.”

                            Изговорили го и изведнъж в  нощта  се появил един много светъл лъч.Той се насочил право към тях и ги всмукал. Принцът и девойката попаднали  в  искрящ от светлина тунел и усещали как не те, а тунелът се движи през тъмната Вселена безшумно, но с невероятна скорост. Колко време пътували защитени от тоя тунел в Космическото пространство нямало как да разберат. Изведнъж светлината в тунела станала невъобразима, но тая светла лавина , ги затрупала  за кратко време и изчезнала необяснимо. После тунелът спрял да се движи и двамата пътешественици се оказали на  открито пространство. Докато се оглеждали предпазливо , те дочули глас, който им казал:
- Пристигнахте на избраната от вас звезда. Лучиано, аз съм тоя, с когото ти разговаря в съня си. Сега моят глас ще ви води из това непознато Вселенско тяло и ще отговаря на въпросите ви. Избрал съм  да не показвам материални аспекти на същността си, за да не натоварвам допълнително изострената ви от контакта с непознатото психика. Ако ви въздействувам с привнесена енергия за спокойно възприятие, рискувам да променя изцяло естеството на  вътрешното ви  усещане. Може да питате за всичко свързано със звездата, което неволно ще пропусна да обясня. Искам да ми се доверите, но и да не задавате въпроси, свързани с моята същност. Ще дойде време когато ще ви се открия , но сега е още рано. Маршрута ще определям аз. С енергия леко ще ви придърпвам   в избраната посока. Не се плашете щом  съм с вас.Тук и там битува твърдението, че звездите са сътворени от газова енергия, но както виждате тая звезда го опровергава.Тя е твърда форма на енергията. Преди да стъпите на нея, вие прекосихте една плътна мантия от ослепителна светлина.Тя е нещо като атмосферата на вашата планета.Тук формите на живот се зареждат с енергията на светлината.Тя е тяхната храна. Вие двамата ще можете да съществувате, защото около вас съм създал невидими условия за това- въздух с подходящ състав, влажност и температура. Аз няма да обрисувам с думи това, което ще видите.То няма нищо общо с вашите представи за каквото и да е. После само вие на земята сте измислили звуци, които в съчетания да рисуват вашите представи.Тук обитателите не изпитват необходимост от думи.Нищо тук няма имена.Тук те наблягат единствено на факта, че са живи, осъзнават живота и му се радват.Обичат да пътешествуват и да придават уменията си на  народи от други небесни тела.Много пъти са идвали и на вашата Земя.

                                               Лучиано и Белинда усетили леко придърпване отдясно

и тръгнали в нея посока. От двете си страни видяли неща, които наистина нямало как да се обяснят с думи. Всичко било много цветно, но освен познатите им седем цвята имало още седем напълно нови, непознати и удивителни. Те оцветявали панорамата в сложни и неповторими  цветосъчетания. Формите, които наблюдавали също били непознати.Това, което на Земята наричали хоризонт, тук се движело  непрекъснато и видимо напред-назад. Небето било меко златисто, без облаци.По него непрекъснато проблясквали ослепителнио-ярки, сребристи светкавици, които се спускали към звездата. Нито един художник с каквато и да е развихрена фантазия не би могъл да измисли и пресъздаде това, което виждали  принца и девойката. Виждали се и светещи  движещи се фигури, които променяли своите форми.

- Това са много високо интелигентни форми на живот.Тук има три вида. На земята вие ги наричате растения, животни и хора.Тук всички се раждат като растения, после се превръщат в животни, а накрая в хора. Тук всичко е живо и се възприема като живо. Небе, звездна повърхност, хоризонт, производни на звездата. Всички се съобразяват една със друга, уважават се, зачитат се. Форми и цветове непрекъснато се променят.

                   Силата ги придърпала  тоя път наляво. Видяли  нещо като поле. Излъчвало червен цвят във непрекъснато променящи се нюанси. Имало остри връхчета, които подскачали нагоре-надолу. Между тях се появявали отново тия вече познати светещи и движещи се фигури, които менят непрекъснато формите си.

- Какво ли е това чудо, което виждат очите ми?-се запитал Лучиано смаян.

- Това е изкуствен интелект-утроба, която създава звездните тела и ги трансформира. Освен това тя играе ролята на мощен вселенски предавател и приемник.Улавя вибрациите на мисли от най-далечните точки на Вселената и ги демодулира  тук. По същия начин изпраща мисловни образи, които се демодулират в точката на получателя.

- Олеле, нищо не разбрах! - възкликнала  Белинда.- Но поне да попитам в кой век и в коя  година се случва това?!

- Ето, че сега ще ви изненадам!- казал  гласа. -Времето съществува само на вашата Земя. Вие сте го измислили, за да измерите с него продължителността и отстоянието между случки и събития. За съжаление имате оскъдни познания за материалната  Вселена. Мислите си, че вашата планета е толкова важна, че Слънцето обикаля около нея. А всъщност тя обикаля около Слънцето. Затова сега наблюдавайте с изострено внимание чудесата на тая звездна повърхност. Тук всичко е движение и наслагване на трептения/вълни/, както ако хвърлите камък във вода, но се случва в един безкрайно дълъг миг. Ако очаквате да видите тук домове, градини, улици и всичко онова, което сте създали на земята , не се надявайте на това. Местните както вече ви съобщих се хранят само с енергия .Те не се грижат за дрехи, обувки и храна като вашата. Обичат да пътешествуват из цялата Вселена и да наблюдават живота  из пространството. За тях няма минало, настояще и бъдеще.Те са из цялото пространство.

                                    Почувствували ново придърпване отново наляво. Продължили в новата посока. Видяли как ярките светкавици на небето падат в някакви подобни на високи комини отвори, вероятно творения на звездните хора. Наблизо имало ниша като вход на пещера.Там непрекъснато влизало и излизали енергийните звездни същества.

- Това е място, в което звездните хора се зареждат с нова енергия.Тя идва от небето над тях и така те удължават живота си- обясни  невидимия  им водач.

- А защо никой от тях не се заинтересува  от нас?!

- Защото огромното различие между вас и тях ви прави безинтересни.Но всъщност те  са посещавали Земята, наблюдавали са ви,но никога не са се месили в живота ви.

                                     Цветовете така шеметно се променяли, че на Лучиано и Белинда им се завивало свят.Формите достатъчно непонятни и те се меняли непрекъснато.

- На нас ни се зави свят.Чудя се как на тях не им се вие свят от тия непрекъснати промени?!- казала силно прибледняла Белинда.

- Те имат съвсем друго устройство на мозъка си ако изобщо мога да го нарека мозък.Той е пригоден за тая необикновена среда, докато вашият не е.

- Аз предлагам да приключим с това пътешествие. Нека си вземем нещо необикновено за спомен от тук.- казал Лучиано.

- За да не се случат неприятни грешки, аз ще ви предоставя по един възможно „най-безобиден сувенир”,който ще можете да отнесете на вашето Земно кълбо и да му се радвате колкото пожелаете.

                         Изведнъж в ръцете им се появили предмети несъпоставими с нищо на Земята. И като материя, и като форми, и като цветове.

-За какво можем да използуваме тия предмети когато стигнем нашата платета?

- Тия предмети са мощни помагала,които след няколко века ще откриете и на Земята. Вашите ще се казват телескопи, но ще бъдат много по-слаби спрямо тия, които ви подарявам. Ще са направени от друга материя, ще имат и други форми...С тях ще наблюдавате винаги когато пожелаете  звездата Ашере и нейните форми на живот.Това ще постигате само с мисъл.Така ще включвате и изключвате далекогледа си,ще го усилвате или намалявате и ще го пренасочвате към различни обекти.

                           В тоя миг се появил лъча, светъл и подканящ. Стъпили върху него и се озовали  в искрящия с мека, галеща светлина тунел. Отново придобили усещането, че тунелът ги засмуква с невероятна скорост.

                           Когато пристигнали в замъка се озовали отново на терасата към апартамента на Лучиано и било нощ. Сякаш времето било застинало.

- Възможно ли е , принце, всичко, което преживяхме с тебе двамата да се е случило за толкова кратко време?!

- Не, не е така. Просто лъчът ви върна в същия миг, в който потеглихте към звездата. Е, хаде сега и аз ви напускам.Ако имате нужда от мене,ще се появя отново.Довиждане, приятели!

                           Царица Фиора обожавала  морето. Тя  обичала да се къпе в бистрите му води, да събира мидички и охлюви, да се пече на слънце върху ситния му и мек пясък. За рождения й ден слугите от замъка и местните селяни й  подготвили чудесен подарък. Почти цяла година  се трудили  и успели да сътворят на морския  бряг една  рибарска хижа, много удобна и красива.Тя имала широка дървена веранда към морето, спални с удобни хамаци и добре оборудвана кухня със зидана печка и камина. Мебелите  били от дърво, груби на вид, но практични.Те поръчали на местни майстори да направят и  две нови лодки. На рождения ден на царицата всички отишли в новата хижа. Царицата се зарадвала много на неочаквания  подарък. Не по-малко радостни били и Лучиано, и Белинда.Те се качвали още в ранно утро в лодката и отплавали навътре в морето. Отивали на риболов. Тогава морето било пълно с риба. Имало какви ли не видове, но приятелите улавяли само колкото е необходимо за вечеря. Магьосницата и билкарката Теа приготвяла най-прекрасната рибешка чорба на света, докато дойката печала върху керемиди вкусната риба. Царският син и девойката обичали да изследват високите скалисти брегове. Те били любопитни да разберат и открият тайните им. Имало пещери, които човешки крак не бил стъпвал, но и такива, които пазели спомени за зловещи събития. Един ден, на връщане от риболова се отбили в една от тях. Входът й бил откъм морето и се откривал по време на отлив , но тя продължавала много навътре в сушата. Първото, което видяли Лучиано и Белинда, осветявайки я, било два  човешки скелета .  До скелетите имало няколко  железни сандъчета. Сандъчетата били много стари, с  великолепна  изработка и били богати на орнаментика с инкрустирани скъпоценни камъни  по обкова. Всяко сандъче притежавало  ключалка с катинар,но било покрито с дебел слой ръжда.

- Как ще ги отворим и дали това няма да ни донесе някакво нещастие?-разтревожено попитала Белинда.

- За мен няма нищо по-лесно от това!- казал Лучиано и насочил поглед към първата ключалка. Катинарът рязко се отворил и изкочил от ключалката. Белинда винаги се радвала на чудесата, които правил нейния най-добър приятел. Затова тя минала зад гърба на принца и прегръщайки го през раменете казала:

- Лучиано, ти си чудотворец и аз много се гордея с твоите умения! Но и винаги малко се страхувам когато извършиш поредното си чудо.

- Зная това , Белинда. Затова те съветвам да седнеш ето на оня камък и да гледаш.

                   Когато принцът започнал да отваря сандъчетата едно по едно видял, че те били пълни със златни предмети и накити и със скъпоценни камъни, различни по цвят и големина. Имало и  папирусови свитъци, написани на непознат, древен език. Явно било, че скелетите са на пирати,  които са се домогнали до съкровището, но не са се споразумяли при подялбата и са се унищожили взаимно. Кой знае колко века е преседяло това богатство тук неоткрито?! Изведнъж и двамата осъзнали, че стават несметно богати.Те се почувствували много щастливи. Хванали се за ръце и започнали да се въртят, смеейки се от щастие. Лучиано хванал внезапно красивата главица на своята приятелка и долепил устни до нейните. А те били толкова сладки и примамливи. Изведнъж той осъзнал,  че не целува момичето, защото е намерил богатството, а защото го обича. И то много, бурно, страстно, сладостно и копнежно.

Той погледнал Белинда в очите и й казал:

- Белинда, защо до сега съм бил сляп и не съм разбрал,че те обичам?!Трябваше да ти го кажа! Ти си моето момиче, което боговете са ми  предопределили  да имам. Моля се дано и ти ме обичаш поне малко.

                             Смутена и разтреперена, с пресъхнало гърло девойката заговорила:

- О, принце мой, аз те обичам от мига, в който за пръв път те видях. Зная,че съм обикновено, бедно сираче. Не съм от знатно потекло и затова никога не съм се надявала на нечия благословия. За мен е достатъчна радостта да те виждам всеки ден и да ти се радвам .И сега е така.Но съм доволна,че намерих у себе си смелост да ти разкрия чувствата си.

- О, Белинда, моя малка Белинда! Обещай ми винаги да ме обичаш! Останалото остави на мен!

                     Те натоварили богатството в лодката и се отправили към брега.

Новината  за откритото съкровище зарадвала всички в двореца.Принцът се превърнал от принц-изгнанник в много богат принц, а Белинда- в  богата и изгодна партия за женитба. Но Лучиано решил, че е по-добре да сподли любовните си трепети със своята майка, която му била изповедница. Когато й признал, че обича безкрайно много своята приятелка от детство Белинда, царица Фиора се обърнала към скъпото си момче със  искрици смях във погледа:

- Единствен мой Лучиано, принце на духа и сърцето ми, да не мислиш, че съм очаквала нещо друго?! Майката първа открива как любовта преобразява  любимата й рожба. Особено когато и предмета на тая любов е пред очите й. Виждах как тя те разсмиваше, как вадеше забито трънче в нежното й краче. На вид уж все дребни неща. Дребни, но и много значителни. Аз разбрах това, което ти още не беше разбрал.Че любовта е превзела ума и сърцето ти. Ето, че настъпи времето да ми признаеш за тая  твоя любов. Белинда е прекрасно момиче.Тя е наше дете.Тук израстна и беше твоя приятелка в игрите и забавленията. Знаеш, че положих усилия да й дам подходящото образование и умения като  за девойка от висшето съсловие, въпреки, че тя е едно обикновено девойче. Като казвам”обикновено”, нямам в предвид свои преценки, а стандарта на обществото. От нея убедена съм, че може да стане една прекрасна царица. Нека да сте благословени и двамата в любовта си, деца мои!

                                       Новината за намереното съкровище достигнала и до ушите на принц Амаро, който вече от години управлявал  царството. Той не бил любимец на народа си, защото го натоварил с непосилни налози и данъци. Обичал да воюва със съседните царства и често понасял тежки поражения. Хиляди силни и млади мъже загивали в битките. Броят на вдовиците всяка година се увеличавал. Гладът и мизерията  станали постоянни спътници на хората. Обхванат от любопитство и с изострени сетива за богатство, Амаро потеглил към стария замък където на воля порастнал бъдещия цар и наследник на короната. Когато след толкова години  се срещнал отново със своя племенник, възмъжаващият  принц Лучиано, той  бил неприятно изненадан. Очаквал да срещне хилав, слабоволев младеж, силно привързан към майка си  и придобил много женски умения, неспособен да управлява страната и да носи короната. Но намерил един смел, умен и пъргав младеж, красив като бог, умеещ да води дипломатични разговори, но и да върти умело меч, сабя и боздуган.Трябвало на всяка цена да премахне тоя младеж от пътя си. Принц Амаро се държал изключително предпазливо.Той играел ролята на добрия и любящ чичо. Поднесъл на племенника си позлатен лък и колчан със стрели, а също и чифт ловни соколи. На неговата любима Белинда подарил сребърен флакон, обсипан със  скъпоценни камъни, пълен с парфюм с аромат на ирис, лилия и мускус.Тоя парфюм притежавала неговата покойна майка, но той бил все така силен и траен както преди години. Държал се много мило и с царица Фиора. На нея подарил скъпа  тока за колан от ковано злато с изумруди,опали и перли. На масата по време на обядите и вечерите Амаро бил неизчерпаем  източник на свеж хумор. Той разгледал откритото богатство на Лучиано и го поздравил за късмета. Но дебнел подходящия миг, в който да остане насаме със племенника си. Пожелал да се разходи из  гористите околности съпровождан от младежа. И когато се отдалечили от двореца, му разказал всичко,което знаел за дяволското езеро и черния изплуващ всяка нощ замък. Но горкият принц Амаро нямал представа, че всяка негова мисъл достига и до съзнанието на младия Лучиано.

А когато му разказвал историята, той следял внимателно лицето на своя племенник и си мислил:” Ако и ти приличаш на баща си, жаден за слава и величие, убеден съм, че още утре ще хукнеш към  Дяволското езеро. Надявам се да не се завърнеш никога и аз да бъда пожизнения  наследник на короната.Тогава ще мога да спя спокойно и  да усещам вкуса на храната си. Ти трябва да изчезнеш от живота, за да съм щастлив и доволен. Пречка си ми, разбери това!” Лучиано запазил спокойствие и също се отнасял мило с чичо си. Истината била, че той въобще не желаел короната. Но много  добре осъзнавал какъв човек е чичо му. Той бил готов на всичко за пари и  това  отвращавало Лучиано. Затова дошъл тук единствено да събуди любопитството му към приключения и да го изпрати на сигурна гибел.Така царството щяло да бъде завинаги негово.

                                           Когато  Амаро си тръгнал, принц Лучиано споделил всичко с любимото си момиче. Белинда изтръпнала от страх и ужас когато разбрала,че нейният любим ще се впусне в това ново и опасно приключение.Тя дълго му се молила да не бърза. Ако я обича истински да не отива в Дяволското езеро, а да помисли как да помогне на измъчения си народ. Какво би могъл да направи, за да облекчи участта му.

- Миличка моя Белинда, аз имам усещането, че съм тук, на тоя свят , за да разваля хилядолетната  магия. Ти не можеш да си представиш колко съм вдъхновен от тая идея. А колкото до моя народ, искам да знаеш, че никога не съм го забравил. Но и той трябва да мисли за себе си.

                                             През нощта  Лучиано сънувал  странен сън. Пред него застанали  двама човека с огромен ръст-между 3 и 4 метра. Те били мъж и жена. Имали много странно облекло, а на главата носели нещо като златни шлемове или скафандри. Мъжът му казал :

- Аз съм духа ти в тяло, а спътничката ми е духа на Белинда в тяло  през  четвъртото хилядолетие след  Христа. Този Христос е духовен водач и чудотворец,но още не се е родил от позицията на твоето време. Предстои ви с твоята любима Белинда да посетите бъдещето. Изберете си век и година и ще ви отправя и съпроводя до там.Мисля,че това ще бъде най-великото ви преживяване, защото ще ви покаже развитието на човешката цивилизация. Това, което предлагам е напълно възможно и безопасно за сегашния ви живот.

                                       Лучиано решил  да не мисли дълго. Единственото му желание било да е едно много далечно бъдеще.

- Но защо е всичко това, мое Аз от бъдещето, защо е това странно и необяснимо внимание, с което съм обграден? Нямам отговор на въпроса си, а много бих желал да науча.

-  Отговорът ми сигурно ще те изненада, но ти сам избра някъде по житейския си път да преживееш всичко това.Ти и твоята мисъл сте  един вечен двигател на живот.Това е  нистина в битието. Затова аз съм изпълнител на твоята воля. Кажи ми сега намисли ли в кой век и коя  година ще пожелаеш да ви отведа?

-Не може ли да  се посъветвам с  Белинда и след това да ти съобщя окончателния си избор?- попиал  Лучиано.

-  Разбира се, че може, но постарай се да ми кажеш колкото си може по-скоро.

- А как да те повикам  мое бъдещо Аз?

- Не е необходимо да ме викаш, защото аз всеки миг чувам твоите мисли и ще се озова веднага.

                   Когато  Лучиано споделил с любимата си  новата  възможност, която се открива пред тях  да се пренесат в бъдещето, Белинда въздъхнала дълбоко и казала:

- Защо ли вече нищо не може да ме изненада? Не сме заставали само пред лицата на боговете, но не бих се учудила ако и това се случи. Всъщност кой си ти, Лучиано и защо се забърках с теб и ти подарих сърцето ти?!

- Аз също не зная кой съм , но тоя, който съм Аз от бъдещето, твърди,че всичко, което ми се случва, съм си го избрал  когато съм бил извън това тяло в  духовната сфера. Кажи ми, скъпа Белинда,  в кой век и коя година предпочиташ да отидем?

-Където и да сме ще ми е интересно, мили. Затова предоставям на тебе избора.

-Нека бъде тогава в първата година на третото хилядолетие след раждането на

оня чудотворец Христос.

    /следва продължение/