- Боже, какво си сънувал, когато си създавал този край!? - мислеше си Радина, докато крачеше по утъпканата пътека, която се извиваше, като кафяво-сива усойница между хълмовете и се отправяше към манастира. Гората сякаш се разтваряше пред нея и я водеше нагоре, към билото на планината. На моменти тя спираше, за да си поеме дъх или да откъсне някой росен мразовец, който неудържимо я привличаше. Розово-лилавите му цветове грееха, като звезди върху влажната есенна земя. Не знаеше какво ще прави с малкото снопче, просто искаше да вземе със себе си късче красота. Не обичаше есента. Може би, защото приличаше на нея. Променлива и рязка. Ту слънчева, ту дъждовна. Често чувствителността ѝ заспиваше под тежестта на тъгата, като под кална шума. Нямаше желание за смях и вълнение, искаше само тишина. Но сега всичко около нея бе така  пасторално, по истински красиво, достъпно и безкрайно, че я караше да се чувства странно. Като пресъхнал кладенец, който се пълнеше с лъчите на спокойствието. Планинското мълчание, букетът росен мразовец, мирисът на пръст и гниещи листа ѝ носеха покой и пълнота. 

Бе оставила колата си в близкото селце, в което хората още сънени и отнесени се носеха из тесните улички, като отронени листа. Някаква лепкава замрялост и рехавост се усещаше в цялата обстановка. 

Бе чела, че в манастира над селото има аязмо с лечебна вода, която според преданията лекува здравословни проблеми на нервната система и душевни заболявания. А нейната душа бе болна и всичко вътре в нея бе пълно с прах.

Не знаеше дали това бягство от хората и цивилизацията ще ѝ помогне да открие себе си и да намери отговорите на многобройните червиви въпроси, които я гризяха отвътре. Знаеше само, че обича планината и обича да е сама в нея, да търси себе си в това Божие творение. Единствено там се чувстваше обичана - от вятъра, от студа, от мократа трева под краката, от хладния поток, който отмиваше тъгата ѝ, от хоризонта, на който никога не можеше да се нагледа. Затова всеки свободен или труден момент бягаше от града и търсеше прегръдката ѝ. Днес бе един от тъжните дни в живота ѝ. Денят, в който преди една година почина баба ѝ. Единственият човек, който някога, може би, я бе обичал.

Когато човек е щастлив и радостен му се иска да сподели и преживее тези моменти с друг, да се смее с някой, да го прегръща, да говори и пее. Но в болката... В болката си винаги сам. Другите остават на заден план. Искаш да изживееш спазмите ѝ изолиран. Свиваш се на кълбо, сякаш светът изчезва в тъмнина, остава само пулсиращата конвулсия на страданието. Болката е най-безспорната самота. За това и Радина бягаше, за да се свие сама, там някъде сред природата и да остави жлъчта и горчилката да изтекът от раната ѝ. 

Щом стигна края на пътеката пред погледа ѝ  се разкри замайваща гледка. Сгушен между хълмовете, на една широка поляна, бе кацнал, като бяла лястовица, манастирът - пазителят на християнската вяра и изворът на надежда. Есента бе заляла всичко наоколо с безбройните си цветове, а вятър бе прогонил мъглата и оголил върховете. Лъчите на слънцето играеха в златните листа на дърветата, галеха зелените иглички на боровете и се гушеха в дренките. Бялата сградата блестеше, като перла в мидена черупка.  Изведнъж ѝ се прииска да се превърне в светлина, да се вплете като лъч в тази красота и да остане завинаги в нея.

Радина влезе в широкия манастирски двор. Един голям орех хвърляше сянката си върху каменните плочи, а малки слънчеви петна разкъсваха фона на тъмнината ѝ. Встрани от него имаше каменна църква. Тя прекрачи прага. Купи няколко свещи и застана пред иконата на Светата майка с Младенеца.

        - Кажи ми, Майко Богородице, коя майка мрази чедото си? Коя майка оставя детето си без майчина грижа? Лоша ли съм, Света Майко? Щом в грях съм родена, цял живот ли този грях ще изплащам?

Радина стоеше със сплетени пръсти пред олтара, а от сърцето ѝ се изливаха, като от спукан бент,  многобройните ѝ въпроси. Не усети колко време стоя в светата обител.

Когато излезе от църквата небето бе покрито от сиви облаци, които като юрган скриваха слънцето. Личеше си, че ще се изсипе силен дъжд. 

        - Ще вали! Скоро Господ ще изтиска мократа си риза върху нас. Трябва да се скриеш някъде докато отмине. - до нея бе застанала една възрастна монахиня. Черната забрадка подсилваше белотата на лицето ѝ, което приличаше на току-що навята снежна пряспа, блестяща под слънчевите лъчи. Сякаш Бог я бе озарил, когато я е създавал. Годините бяха скрили под дълбоки бръчки, някогашната ѝ красотата, която все още надничаше изпод тях. Карамелените ѝ ириси я гледаха с нежна топлина. 

         - Есен! Прилича на луда жена. Ту се усмихва, ту плаче или беснее с вятъра. Никога не знаеш какво да очакваш от нея. До преди час слънцето си играеше на небосклона, а сега изведнъж се скри.- усмихна се Радина. 

          - Есента е въздишката на Господ! За това е и  благодат за природата. Отива си нещо старо, за да отвори място на новото. - гледайки към небето ѝ отвърна възрастната жена.

             - Мога ли да преспя в манастира? Кой знае кога ще се извали и докато стигна до селото ще стане тъмно. 

             - Ела! Ще питаме майката игуменка. Тук не пускаме посетителите да преспиват, но няма да те оставим навън в туй време.  

Жената тръгна към бялата постройка, а Радина я последва.

Монахинята бутна тежката дървена порта и тя изскърца. Озоваха се в тъмен и тесен коридор. Изведнъж от тъмнината изплува женска фигура. Една висока, върлинеста жена с черни намръщени вежди, се приближи към тях. Ходеше бавно и изправено, без да поклаща тялото си. Сякаш бе направена от някакъв твърд материал. Приличаше на сянка, без чувства, без усмивка, без светлина. Трудно можеше да се определи възрастта ѝ.  Времето бе минало край нея, без да остави следите си. Радина гледаше двете жени посветили се на Господ и си мислеше, колко са различни. Едната бе топла и светла, като домашно огнище , а  другата студена, като бравата на отдавна заключена порта.

Монахинята се наведе и целуна ръка ѝ. След това заговори тихо и уважителено. Игуменката я изслуша и някак хладно и безпристрастно  отговори.

            - Може да остане, но ти отговаряш за нея! - след това се обърна и се сля с тъмнината.

             -  Ще те заведа в килията за гости, но не чакай удобство и лукс. Ние сме Христови невести. Посветили сме се на него, а не на човешките блага. Тук водим тих и спокоен живот, отдаден на труд и молитви. - каза ѝ благо тя и я поведе по тъмния коридор, в който бе потънала майката игуменка.

Стаята бе малка, с метално пружинено легло, а върху него тънък дюшек. В единият ъгъл имаше дървена масичка, а в другия стар стол. През решетката на прозореца се виждаше късче небе. Приличаше ѝ на клетка за птици. 

          - Ще изпратя някой да ти донесе чисти чаршафи и одеяло. Обяда е след половин час. Столовата е в дъното на коридора. Бъди точна! Забравих да се представя. Аз съм сестра Ефремия. - усмихна ѝ се жената и в стаята сякаш пролази мека светлина.

         - Аз съм Радина! Приятно ми е! - протегна ръка към нея. Монахинята пое китката ѝ и по цялото тяло на Радина се разля някаква топлина. 

"Странна жена! Оставя едно спокойствие и светлина! Човек явно носи в себе си това, което оставя след себе си!" - помисли си тя.

        - Всеки има своя история. Повечето хора идват при Бог от скръб и отчаяние, било то несподелена любов, болест или нещо друго. Каква е твоята история, дете? - попита я колебливо сестра Ефремия.

          - Дълга! 

          - Много си млада, за да имаш дълга история. На колко си години?

           - На двадесет и пет, но годините не правят живота дълъг, а преживяванията.  А моите са много! - тъжно ѝ се усмихна Радина и наведе сините си очи към земята.

              - Изглеждаш изгубена и самотна. Когато човек изгуби вярата в себе си и Бог, то душата му става безпризорна. Видях те днес да се молиш пред иконите, но молитвите ти бяха празни и ядни! Сякаш се сърдиш и страхуваш. Вярата не е бодлива тел, че да се пазиш от нея. Не е и чудотворна икона или златната рибка, за да изпълнява желания. Вярата е усещане, което не те напуска, дори когато се промъкне съмнението. Пуснеш ли обаче колебанието да надделее в душата ти, то тогава вярата се превръща просто в една надежда. Сега те оставям да се настаниш. Ще се видим в столовата! - каза тя и безшумно се промуши през вратата.

Радина остави раницата си на леглото и се загледа през малкия прозорец. Дъждът тропаше по покрива, а едрите му капки се спускаха от небето, сякаш бързаха да се слеят със земята. 

Какво ли бе довело сестра Ефремия в този манастир? Дали само от съзнателна любов към Бога е тук или се крие при него от хората и живота. Любов и всеотдайност или страх и разочарование!? Очите ѝ заблестяха от любопитство, искаше да узнае историята ѝ.

Столовата бе тясна и дълга стая, а в средата имаше голяма дървена маса и пейки около нея. Едната стена бе изписана със светци, а на другата имаше малки прозорци. Игуменката седеше на чело на масата и щом видя Радина и кимна с глава да седне. 

Храната бе вкусна. Топъл хляб, купа с леща, чиния с парче домашно сирене и кьопоолу. Монахините приготвяха всичко сами. Отглеждаха зеленчуци в градината си, а купуваха брашно, мляко, яйца и месо от местните. Преди години манастирът имал помощно стопанство и отглеждали не само зеленчуци, но и животни. С годините обаче едва имаше монахини в него, камо ли животни. 

След обяда жените се разпръснаха, като лястовици. 

Радина реши да отиде до аязмото. Дъждът бе намалял и само леко пръскаше. Едни каменни стълби я отведоха до малка чешма с два чучура, от които струеше ледено студена вода. Тя се наведе, напълни шепите си с нея и се напръска. Дългите ѝ черни коси се развяха от вятъра и полепнаха по мокрото ѝ лице. 

          - За да е лековита водата, трябва се освети. Тогава силата ѝ става два пъти по-голяма. Трябва и да вярваш в нея. Без вяра - няма целение. - чу глас зад себе си. Тя се обърна и видя игуменката. Високата жена бе превела очи надолу и не помръдваше. Сякаш говореше на себе си. След минута мълчание повдигна дългите си пръсти, прекръсти се и се загледа в иконата, вградена над чешмата.

          - Сестра Ефремия днес ми каза, че пуснеш ли съмнението в душата си, вярата се превръща просто в надежда. - престраши се да проговори Радина.

         - Хубаво е, че си запомнила думите ѝ. Мъдра е тя, а душата ѝ е чиста, като балканска вода. Винаги протяга ръка, за да даде на другите и никога не брои колко са взели от нея. - по безизразното лице на жената сякаш за миг премина някаква топлина.

         - Исках да я питам днес, какво я е довело тук, но не посмях. - колебливо прошепна момичето.

          - Всеки има своя болка. Вземеш ли да ровиш в нея, все едно хвърляш камък в езеро с тиха и кристална повърхност. А дори и в най-чистото езеро на дъното има кал и така можеш само да я размътиш. Много от монахините имат своя трагедия, заради която са загърбили света Ви. Сестра Ефремия също има, за това потърси и намери упование в Бог. - игуменката се раздвижи, сякаш се отърси от някаква паяжина, пристъпи към дървената пейка в страни от чешмата и седна на нея. Гласът ѝ изведнъж стана мек, като шепота на поточе и тя започна да разказва.

             - Истинското ѝ име е Христина, Ефремия е божието ѝ име. Красиво момиче била. Руса, с будни кафяви очи и сияйна усмивка.  Дълго чакана рожба на заможен търговец. Всички момци се надпреварвали за вниманието ѝ. Погледите им като въжета се увивали по нея. Всяка мъжка майка я искала за снаха. Ама тя - любовта винаги идва случайно и насила не става. Имало в селото едно мълчаливо момче на име Делчо, но всички му викали Дяволското семе. Зачеването на момчето било покрито в тайнственост. Майка му останала от малка сираче, живеела в една колиба на края на селото с баба си. Бедно, но хубаво и работливо девойче била. Казвала се Цвета. Една сутрин тя отишла на кладенеца за вода и не се върнала. Намерили стомната ѝ счупена, а от нея ни следа. Цяла седмица я търсили, никой ни я чул, ни я видял. След месец се появила, опърпана,  измършавяла, с разранени крака и ръце. Питали и разпитвали я -  къде е била, какво се е случило, но тя мълчала, като няма. Дума не продумала, а очите ѝ гледали безизразно, сякаш изпразнени от живот. След осем месеца се появил на белия свят Делчо. Какви ли не сплетни и мълви се носели из селото, че била насилена, че пристанала на другоселец,  ама той се отказал от нея, че станала невеста на Дявола.... Така злите езици започнали да наричат детето Дяволското семе. Момчето растяло, но хорското любопитство, като ръждясала верига, все след него се влачело. Не давало мира ни на Делчо, ни на любопитните. От малък се научил на работа и грижи. Когато прабаба му починала бил само на шест. Останали двамата с майка му сами на тоя свят. Цветана се била превърнала в сянка. Лицето ѝ помръкнало, а снагата ѝ като вейка. Все така продължавала да мълчи. Само понякога за миг погледът ѝ  ставал мътен, като дъждовно небе готово да потопи земята. След това отново се изпразвал. Грижил се Делчо за майка си, работил на нивата, поддържал къщата. Носел хиляди грижи на детските си, крехки рамене. Когато навършил десет Христо дърворезбарят го приел за чирак. В началото го учел да прави овчарски геги, свирки и разни прости неща. Момчето имало сръчни ръце и усет към красотата, бързо се научило да прави красиви домашни дърворезби. Трудът закрепнал тялото му и той се превърнал в снажен и красив момък с къдрава черна коса и бяло лице, на което греели две сини очи. Погледите на девойките полепвали по него, като мухи на мед, но приказките които се носели за потеклото му ги плашели. Момците пък виждали съперник в неговата хубост и също страняли от него. Тя самотата се ражда от хора и живее сред хората. Така Делчо живеел самотно. 

Христина растяла без да знае що е страх. В нея имало нещо волно и свободно, като кобила на която никога не са слагали хомот и юзди. По цели дни пеела из двора, тичала боса по поляните и виела снага на хорото. 

Един ден баща ѝ ценил Христо да украси дома му с дърворезбата си, че да видят всички сватовници, дето се готвили да искат чедото му, какъв висок статус имал.

Събрал майсторът инструментите си, повикал Делчо и отишли в богатия дом. Щом влезли в двора и двамата застинали от красотата разкрила се пред очите им. Сред многобройните дъхави цветя, обагрени с всички цветове на дъгата, като пеперуда се носела Христина. Песента ѝ нежно се разнасяла, като разлюлени златни камбани. В очите на момъка заблещукали светулки, а лицето му светнало, като пролетно слънце. Дълго се гледали двамата млади. От този ден девойката взела да се навърта около майсторите. Залюбили се младите. Тайно започнали да се срещат. Делчо не помнел откога устата му не се бе разтягала в усмивка, а сега денем и нощем тя не слизала от лицето му. Вложил той цялата любов и старание в работата си, искал да впечатли баща ѝ и да спечели благоволението му. На тавана им грейнало най-красивото дърворезбовано слънце. Никъде в околията нямало такова. Радвал се, като малко дете, търговецът на майсторската изработка и поканил цялото село да види красотата му. Започнали да викат Делчо от къща на къща, къде таван да украси, къде порта да резбова... Събирал момъкът всяка пара и се трудил неуморно, та да има очи да поиска Христина за невеста. Често в живота едно чертаеш, ама друго става. Докато Христина и Делчо мечтаели за общо бъдеще, баща ѝ се готвил да я даде за жена на кметския син Илия. Богата и лична фамилия били, всички в селото ги уважавали. Щом разбрала за намеренията на баща си, Христина помръкнала. Секнала песента ѝ, изчезнала усмивката от хубавото ѝ лице. Видял търговецът, че чедото му се превръщало в повяхнало цвете и един ден я извикал при себе си.

          - Що ти е, Тинче? Какво мъчи душата ти, дъще, че ходиш като болна?

         - Прощавай, тате, знаеш, че думата ти не съм скършила до днес, но не ми е Илия на сърце и не искам да ставам негова невеста! Друг любя. - смело рекла тя.

          -  Илия е от добро семейство. Свестен момък изглежда. Ще те гледат като писано яйце. Ама щом друг ти е на сърце, кажи!  Кой е таз дето ти е взел ума? Ако е свястно момче и от добра фамилия, няма да се противя.

          - Делчо, тате! 

         - Дяволското семе!  - възкликнал възрастният мъж, а очите му потъмнели. - Дума да не става! Верно, кадърен е и златни ръце има, ама произходът му черен, никой не знае каква кръв тече във вените му. Няма да стане тая! - казал той, а думите, като отсякъни дървета падали от устата му.

          - Аз за Илия няма да се омъжа, тате! По добре да умра! - тропнала с крак тя, а по румените ѝ страни потекли сълзи. Баща ѝ тежко въздъхнал и замълчал умислен.

Христина не се примирила с бащината воля и продължила да се среща с Делчо скришно. Все се надявала тейко ѝ да се пречупи пред  сълзите ѝ. 

Илия бил разгулен и разглезен момък. Като син на кмет, бе свикнал винаги всичко да му се поднася на тепсия и не търпял да му противоречат. Бързо усвоил бащиното верую, че това което не се купува с пари, се постига с много пари. Не бил красавец, но черната му кожа, маслинените очи, които гледали нахално и предизвикателно под къдравите кестеняви кичури,  го правели интересен. А като се добави и богатството на баща му, се превръщал в желан ерген. Той бил опознал плътските наслади отдавна. Още като навършил осемнадесет започнал да посещава градските бардаци, а кога оставал в селото, осъмвал в леглото на една червенокоса и едрогърда вдовица. Много жени минали през ръцете му, но нито една не успяла да влезе в сърцето. Там като пирон стояла забта Христина и никоя не можела да я измести. Образът ѝ обсебил мислите и мечтите му. Момичето обаче отблъсквало със студенина настойчивите му задявки. Парлива като коприва била към него.  Стигнали хорските приказки до ушите му, че Христина люби Дяволското семе и дала дума само негова да бъде. Тези приказки, като жарава, горели душата му и мира не му давали. Гледал той как по седенките двамата млади сплитали погледи и разменяли скришом усмивки. Как неволно ръцете им се докосвали кога се разминавали. Всичко това карало кръвта му да бушува, а омразата да тлее в сърцето. Все се надявал, че баща ѝ  ще склони да му я даде за невеста, но когато разбрал, че Христина се е опълчила срещу бащината дума, съвсем изгубил надежда. В една тъмна като конско око вечер, когато звездите се криели в плащеницата на небето, на излизане от кръчмата, след няколко чаши ракия с които се опитал да удави мъката си, Илия съзрял две сенки пред портата на търговеца. Точно когато се приближил до тях  луната предателски заблестяла, като фенер върху мастиленото небе и осветила лицата на Христина и Делчо.  Като буреносен облак се спуснал той към тях, а по лицето му заиграли бръчки от гняв и ненавист. 

             - За кой се мислиш ти, Дяволско семе, че си дошъл да позориш един честен и богат дом!? Нямаш място тук! Тина е моя и само аз ще ѝ бъда мъж! Нямаш риза на гърба си, панталоните ти скъсани, потеклото ти мътно и непристойно, а тръгнал да задява най-знатната мома. Беден и недостоен си за нея! Избери си друга, според твоята черга! Изчезвай, гнида такава! - закрещял злобно той. Устата му пресъхнала от горчилката в нея, а очите му горели, като на разярен хищник. 

           - Че ти пък кой си, та да казваш кой е достоен и кой не!? - изправило се смело срещу него момичето. В това нежно и крехко моминско тяло Бог бе турил силна и смела душа. - Мислиш си, че щом имаш пари си по-голям от другите!? Ама не си! Толкова малък и жалък стана с думите си, че в шъпата ми можеш да се побереш. Голям с имане и думи не се става! Само ръстът ти е голям, а по душа си дребен, като бълха! - изливала ядно думите си тя. Истините на Христина удряли, като юмруци, Илия и той се свил стъписан от силата им. 

          - Тинче, прибери се, а ние с Илия ще си поговорим по мъжки и ще се разберем. - намесил се Делчо и сложил свойски ръка върху крехките момински рамене.  Ревността отново взела власт над кметския син. Алкохолът бил замъглил съзнанието му и там в най-мрачните и тъмни подземия на душата, където спи злото у всеки човек, се родило желанието за мъст. То изплувало на повърхността , като олио върху вода и полепнало по размътения му ум. Извадил ножа си и се спуснал към влюбените. 

          - Щом няма да си моя и негова няма да бъдеш! - прошепнали засъхналите му и пропукани устни.

Кога Дяволското семе видял, отблясъците на ножа в ръката на озверелия мъж, избутал момичето и я закрил с тялото си. Острието потънало в него. Един ужасен женски вик разцепил нощната тишина. В този момент звездите заблещукали по небето, като изплашени, надничащи отгоре души. Една от тях се отронила и се спусна плавно към земята, като последната въздишка на умиращ. 

Игуменката въздъхна тежко.

       - Това е историята на сестра Ефремия! След смъртта на Делчо останала сама да се грижи за възрастните си родители, за Цвета, която след загубата на сина си съвсем полудяла. Мъка и гняв горели в душата ѝ, а съзнанието все търсело отговори. Има хора с непогрешима вътрешна сила, хора които не си спестяват въпроси, терзания и преминават през лабиринт от колебания и неверие, за да открият смисъла и вярата в собствения си живот. Тя е от тези хора!  - каза жената и преглади с ръка черната си роба. 

         - А Илия? Какво стана с него? Получи ли наказание за отнетия живот и разбитото щастие? - стоеше като омагьосана Радина и искаше да слуша още и още тази невероятна история.

         - Илия излежа присъдата си, а когато излезе от затвора се озова сам и без пари. Сега живее долу в селото и идва да помага в манастира. Всеки ден се моли и иска прошка от Христина и Бог. Когато изпитваш вина тя те преследва до края на живота ти, дори да понесеш наказанието си, няма да изчезне. Силата ѝ намаля, но някъде дълбоко у теб остава утайката ѝ. Човек се ражда и светец и дявол едновременно. Кое ще натежи зависи от много неща. Лесно се става лош, за секунди може да стъпиш накриво, в яд, безсилие, заблуда...  Виж, добър обаче се става бавно, много бавно. - игуменката стана. Обърна ѝ гръб, за да покаже, че за нея разговорът е приключил и с плавни стъпки тръгна към манастира.

" Никога радостта не е за дълго. Защо страданието трае повече от щастието!? Всичко ли е предначертано? " - мислеше момичето, гледайки отдалечаващата се облечена в черно жена.

Дъждът спря. Небето все още тъмнееше и се мръщеше отгоре. Радина се отправи към алеята, която водеше към църквата. Влезе вътре. Този път не взе свещи. Застана в средата и се огледа. Сякаш всички светци бяха впили поглед в нея. Имаше ли право да стои пред иконите, та тя дори не знаеше дали вярва в тях!? Вяра - в кого и в какво да вярва!?  Мястото ѝ  въобще не беше тук, където се влизаше със смиреност, кротост и упование. Има ли смисъл от молитви, щом няма вяра в тях!? Усещаше се суха и стара, като изхвърлена и ненужна змийска кожа, обречена да изчезне. Реши да си тръгне и точно когато се обърна забеляза в полумрака на църквата, пред иконата на Свети Георги Победоносец, една черна сянка. С тихи стъпки се приближи до нея и видя под черната забрадка бялото лице на сестра Ефремия. То бе изпълнено с неземно спокойствие. Сякаш бе някъде много далеч. Имаше чувството, че е спряла да диша. Изпита желание да я хване за рамото и да я разтърси, за да я върне в реалността. Не посмя. Нямаше право да нарушава молитвите ѝ. 

Монахинята отвори очи и видя до себе си Радина. Стори ѝ се толкова малка и изплашена, като изгубено дете. Сложи ръка на рамото ѝ. Усети невероятна тъга, една душа недокосната от сиянието на обичта.

            - Хората сме различни, но си приличаме по това, че всички искаме да бъдем чути - от другите или от Бог. Дори и в мълчанието си говорим. Ела с мен! - тихо прошепна тя на момичето и тръгна към изхода. Младата жена я последва. Излязоха от портата на манастира и се отправиха към гората по една тясна пътека. Радина следваше монахинята и сякаш стъпваше в нейните стъпки. Вървеше по дирите ѝ без да пита, без да мисли. Черните поли на жената се развяваха от вятъра. Закачаха се по храсталаците, попиваха капките дъжд останали по листата и тревите, а след това мокри и тежки се увиваха около краката ѝ. Стигнаха до една скала. Стръмна и камениста тя сивееше, като оголен мъдрец, в огромната паст на планината. В края ѝ зееше пропаст. Сякаш светът свършваше тук. Момичето застана на ръба и погледна надолу. Есенният студ прониза тялото ѝ и дали от него или от напрежение то потрепери.  Прехапа устни, за да се овладее. 

           - Преди много години майката игуменка ме намери тук, на тази скала. Бях изгубила вяра в хората и Бог. Мислех, че човек за човека се бе превърнал не във враг, а в чумав - такъв, дето заобикаляш отдалеко с неверие и страх. Виждах само одумване, озъртане, недомлъвки около себе си. Една такава пропаст бе зинала между мен и света. Душата ми бе разчекната от въпроси, чиито отговори все убягваха. Целият ми живот, тук на тази скала, се бе оказал под въпрос. Мислех, че самоубийството е решение, бягство. Ама не бях се замислила накъде и към какво води туй бягство. - проговори монахинята тихо, а планината се покри в мълчание, сякаш я слушаше.

            - Когато насила ти отнемат любовта и оставят душата ти празна човек се губи! Любовта е като компас. Когато си изгубила Делчо си изгубила посоката! - каза Радина и погледна в очите Ефремия. От тях извираше спокойствие и топлина. 

             - Виждам, че са ти разказали моята история! - усмихна се тя.

            - Игуменката ми разказа за Дяволското семе, за Илия, за Христина.... Едно не разбрах, как се дава прошка!? Аз не бих могла да простя на Илия!

             - Думата "прощавам ти" се изрича лесно, момичето ми! Трудното е наистина да простиш. Това е битка която водиш дълго със себе си, понякога до последната нощ в живота си. Гневът те оставя празен, като варел, в който чуваш само ехото на сърцето! Прошката е това което те пълни със спокойствие. Не напразно Господ ни учи, че приятел се обича, на враг се прощава, на нуждаещ се помага. - жената докосна дървения кръст, който висеше на шията ѝ и сякаш от там полъхна някакво доверие. Радина се взря в него и се усмихна.

              - И баба имаше кръст, беше златен. Татко обаче го продаде и изпи парите. - тъжно каза тя и се сви от тежестта на спомена. 

             - Най-добре пазените неща са тези, които са скрити зад незаинтересоваността на човека. Златният кръст привлича и изкушава. Има цена. Може да го продадеш или претопиш, да го превърнеш в друго. А дървеният е ценен само за мен. Вярата не се измерва в злато. Явно труден живот си имала! Ако искаш сподели болката си, а тайната ти ще остане  между мен и планината. - каза монахинята. 

              - Нежелано дете съм, изглежда за майка ми и аз съм била Дяволско семе. - колебливо започна да разказва Радина. -  Всичко което знам за нея е от баба и малко от баща ми. Името ѝ е Ирина. Казват, че била красавица. Обичала веселието и живота. Искала да учи журналистика. Баща ми е с десет години по-голям от нея. Работел като поддръжка в гимназията където тя учила. Влюбил се от пръв поглед. Майка ми обичала да флиртува и да се закача с момчетата, но не се обвързвала с никой. Мечтаела за големия град, за кариера, за блясък и успех.  Татко често казваше, че в нея  дремела една курва. Как едно петгодишно дете може да приеме, че майка му е блудница. Слушах такива думи всеки ден, в детството, в юношеството, в младостта си. Започнала  да флиртува с него, да му подхвърля сладострастни погледи и закачливи думи, но всеки път щом той се приближавал към нея, тя бягала. Били като котка и мишка, само където и до ден днешен не разбрах кой е бил котката и кой мишката. В деня на завършването ѝ - на бала, майка ми греела като кино звезда. Много танци и алкохол имало тази вечер. Замаяна и пияна тя осъмнала сутринта в леглото на баща ми. Какво е станало между тях в тази нощ не знам, но от тогава започнала да страни от него.  Приели я да учи журналистика в Софийския университет и точно тогава разбрала, че е бременна с мен. Родителите ѝ били строги пуритани и не можели да приемат такъв срам. Знаеш какви времена са били. Заклеймяват те и до гроб носиш печата на непристойна жена. Заставили я да се омъжи. Изоставила университета, мечтите си и набързо минала под венчило. Помня  смътно виковете,  скандалите,  сълзите през времето в което живя с нас. Бях едва на пет години, когато една сутрин си събра багажа и напусна живата ни. Баба казваше за нея, че е от хората които все търсят тръпката, а когато я намерят не са способни да я изживеят докрай. Такива хора били склони само да вземат, а не да дават. Разбрах, че избягала с някакъв неин съученик в София. От този ден виждах в очите на хората присмех, съжаление, любопитство. Отгледаха ме татко и баба, неговата майка. И двамата бяха разочаровани от мен още преди да се родя. Независимо от всичките ми усилия да им покажа, че не приличам на нея, че съм различна, все не успявах да спечеля доверието и любовта им. Само понякога, много рядко, баба погалваше главата ми с думите "Горкото ми дете! Ще плащаш майчините си грехове!"  Баща ми започна да пие. Пропиваше заплатата си, а след това продаваше всичко ценно което имахме. Живеехме с пенсията на баба, а тя беше малка. В училище ми се подиграваха за всичко, за старите и износени дрехи, за сандвичите от сух хляб и сирене, за това, че съм изоставена от майка си.... 

Когато бях на седемнадесет се влюбих. Момчето беше една година по-голямо от мен. Радостта ми бе огромна  когато и той отвърна на чувствата ми. Пишехме си любовни бележки и тайно се срещахме в парка след училище. Пеперудите в стомаха, първата целувка, държането за ръка и неумелата срамежлива прегръдка, всичко това изпитах с него. Един следобед, когато стояхме на една пейка в парка, неочаквано мина полюшвайки се край нас баща ми. Изтръпнах. Молех се и се надявах в това състояние да не ме познае. Позна ме. Очите му потъмняха и сякаш хлътнаха, лицето му посиня. Всички нервни окончания в мен настръхнаха. Имах чувството, че по тялото ми тече ток.  Приближи се клатушкайки и ме хвана грубо за ръката. 

           - Мамка му, същата курва като майка си! Знаех си аз, че крушата не пада по далече от дървото. - крещеше и ме дърпаше по алеята. Когато се прибрахме, за първи път ме удари. Такъв шамар ми заши,  че полетях и се блъснах в стената. Паднах на пода и се свих. Ушите ми пищяха, а до съзнанието ми достигаха само отделни думи, "блудница", " безсрамница" , " калпаво семе"....  От този ден нататък за мен любовта се превърна в забранено чувство. Момчето спря да ми изпраща бележки и винаги когато ме срещнеше отвръщаше поглед.

Тогава взех решение да докажа, че струвам колкото другите. Започнах да  уча усилено, за да постигна нещо в живота си. Завърших с отличие. Приеха ме да уча медицина. Баща ми се разболя от цироза и почина. Така и не ме видя като дипломиран лекар. Всъщност едва ли щеше да има значение. За него щях да си остана копие на жената която обичаше и мразеше миризмата едновременно - калпаво семе. Миналата година си отиде и баба. Сега съм сама. Имам само професията си и съм се отдала на нея. Опитвам се да не мисля за майка си, така сякаш болката намаля. Понякога я обвинявам, друг път търся оправдания за постъпката ѝ. Искам да простя, ама не мога. Това е като да сложиш грим върху рана, не се вижда, но продължава да боли.  Помня в училище, когато четяхме приказката "Майчина сълза"  се питах, дали някъде, някоя майчина сълза не търси и мен. Все се надявах да усетя топлината ѝ. И до днес някъде дълбоко в мен се крие тая надежда. Това моята история.повечето 

         - Всяка история е като монета, има две страни. До сега ти си видяла само едната - тази, която са ти показали баща ти и баба ти. Може би е време да потърсиш майка си, за да видиш и другата страна на монетата? Или просто трябва да продължиш напред, без повече въпроси и очаквания.

         - Страх ме е! Ако е истина всичко което са ми казали ще свърши моята "Майчина сълза". Моята приказка, че може би някой, някъде, мисли за мен и ме обича. А щом не съм в нечия памет, все едно не съществувам. - очите на момичето се навлажниха,  сякаш синкава мъгла ги покри.

         - Какво значение има в каква приказка живееш, дете, щом тя не е истинска. Когато потъваш в блато, все търсиш някой корен за който да се хванеш и издърпаш.  Моят корен е вярата, а твоят е да лекуваш хората. Бог ни изпраща бедите, за да разкрие слабите ни места и да ни направи силни. Понякога ни отнема нещо скъпо, за да ни даде нещо важно. Кара ни да осъзнаем кои сме и кой път да поемем. За да се намериш, момичето ми,  първом трябва да се изгубиш. Лошо е когато се изгубиш в миналото си. Преди години се питах, колко минало може да понесе човек? Да се връща непрекъснато в него, като във времеубежище, за да го изживява отново и отново. Трудно се живее така. Трябва да го пуснеш да се изтече, като застояла вода,  за да отвориш място на бъдещето.

Не трябва да се страхуваш от истината, едва когато я приемеш, ще намери покой душата ти. А ако не искаш да я научиш, почни живота си отначало, без минало, само с настояще. 

Двете жени замлъкнаха и всяка една потъна в мислите си. Тежестта на мрака бавно започна да се спуща към планината. На небето се появиха звезди. Момичето погледна към тях. 

           - В градът звездите не са така големи и ярки. Тук имаш чувството, че ако протегнеш ръка можеш да ги докоснеш. Каква илюзия! Също като щастието. 

           - Но какво е живот без илюзия!? Това е като небе без звезди. Да се прибираме! Време е за вечеря. - каза монахинята и пое обратно по пътеката. Радина мълчаливо я последва.

------------‐------------------------------------------------------------------------------------------------------

Жената стискаше в едната ръка чантата си, а в другата свитата на топка носна кърпичка. Черната ѝ коса бе прибрана в кок с една шнола. Красивите черти на лицето ѝ бяха изострени от напрежение. Стоеше пред затворената врата с вперен поглед в табелката - Доктор Радина Кирилова.  Изведнъж вратата се отвори и пред нея застана дребна възрастна жена в униформа на медицинска сестра.

          - Здравейте! С какво мога да Ви помогна? 

          - Търся доктор Кирилова! - прошепнаха устните ѝ. 

Сестрата се наклони към нея, за да я чуе по-добре. 

          - Доктор Кирилова!? Ааа, нея я няма. Вчера замина за Южна Африка с организацията "Лекари без граници". Още не съм успяла да сменя табелката с името ѝ от вратата.

            - Ама...  как така!? Защо? - гласът на жената се разтрепери, а очите ѝ се напълниха със сълзи.

             - Ами решила е да помага на безпомощните и болните там. Странно решение за младо момиче! Повечето девойки на нейната възраст,  ходят по дискотеки или се женят. Ама, тя си знае. Ще се върне след година, може би…  Поне така разбрах от главния лекар, щото тя не е от разговорливите. А вие за какво я търсите? - сестрата не спираше да говори и ръкомаха.

Жената стоеше като вкаменена, а лицето ѝ бе побеляло,  като восъчна свещ. 

           - Ако е за преглед, не се притеснявайте! Доктор Маринова е на нейно място и ще ви поеме без проблем. Опитна е и с дълъг стаж. - не спираше да нарежда тя.

               - Аз, аз, не...не! Исках да говоря с Радина. - смотолеви объркано жената. Обърна се и с колебливи крачки тръгна по коридора към изхода.

              - Ако се свържа с нея искате ли нещо да ѝ предам? Кой я търси? - провикна се след нея сестрата. -  Странни хора! Следващият кой е наред? 

Жената изведнъж се забърза към изхода, сякаш бягаше от нещо. 

              - Ирина. Майка ѝ.  - тихо промълви на себе си и бутна металната врата. Пое дълбоко въздух. Една сълза се откъсна от очите ѝ, и полетя с вятъра.