- Боже, какво си сънувал, когато си създавал този край!? - мислеше си Радина, докато крачеше по утъпканата пътека, която се извиваше, като кафяво-сива усойница между хълмовете и се отправяше към манастира. Гората сякаш се разтваряше пред нея и я водеше нагоре, към билото на планината. На моменти тя спираше, за да си поеме дъх или да откъсне някой росен мразовец, който неудържимо я привличаше. Розово-лилавите му цветове грееха, като звезди върху влажната есенна земя. Не знаеше какво ще прави с малкото снопче, просто искаше да вземе със себе си късче красота. Не обичаше есента. Може би, защото приличаше на нея. Променлива и рязка. Ту слънчева, ту дъждовна. Често чувствителността ѝ заспиваше под тежестта на тъгата, като под кална шума. Нямаше желание за смях и вълнение, искаше само тишина. Но сега всичко около нея бе така пасторално, по истински красиво, достъпно и безкрайно, че я караше да се чувства странно. Като пресъхнал кладенец, който се пълнеше с лъчите на спокойствието. Планинскот ...