Счупено ми е. Октомврийско такова. Абе, навън вали.

Дъждът нещо ми влияе зле обаче.  Все едно не навън, а вътре в мен вали. Неописуемо е. В лошия смисъл.

Вали, вали, а нищо не отмива. Само цапа повече и образува локви, и става студено. Почервеняха ми пръстите. Защо си забравих ръкавиците, кой ме знае.

Ръцете ми замръзват.

Дъждовно ми е.

* * *

- Ще се съсредоточа върху други момичета. Ще я забравя. От утре!

- Какво е утре?

- Утре е денят след  днес. – смееш се. Не мога да разбера дали е искрено, или само за да не се притеснявам.

- Не-е-е, будалкаш ме нещо! – сега и аз се смея и сърцето ме боли от разликата. Моят смях е тъжен, уморен. Заради дъжда вероятно.

-  За кое?

Аз си мълча, естествено. И аз не знам какво имах предвид.

-  За кое? – хубав си, когато си настоятелен, пламват ти очите. Засмивам се.

-  А, не. Така е по-симпатично – като не ме разбираш.

-  Симпатично? – повдигаш вежда невярващо – Странно.

-  Аз съм си странна.

Такива разговори водим ние като вали.

* * *

Октомври. Всичко ухае на дъжд, но на мен ми прогаря ноздрите. Спомени, спомени.

По-ужасен ден не съм имала.  

Вали.

* * *

Сега вече знам, че в дъжда няма нищо хубаво.

Ти. Тя. Целувки. Капчици, падащи по лицата ви.

Стон. Плач, в който разпознавам своя. И думи, които не трябваше да излизат от устата ми. В по-различна обстановка щеше да е признание на чувства. Сега е само болка.

И все едно не бях вече аз - не исках да го казвам.

От дъжда е.

* * *

- Как си? – майка ми. Не искам и да предполагам как изглеждам отстрани с глава, облегната на прозореца.

- Глупава.

- А аз не това питах.

- Как да съм? Вали. – посочвам очевидното.

- А, да. Дъждът е хубаво нещо, не мислиш ли?

Да, бе.

* * *

Счупено ми е. Октомврийско такова.

Вали.

Are you out there

Where the rainy days begin

To feel rather sad

And the walls are closing in?