Дъжд

Първа глава

    - Виждаш ли червената светлина? – попитах я аз.

    Със страх в очите Марчела погледна към тъмнината в тунела – Да бягаме! – едва изрече треперещият й глас.

    Тя понечи да пусне ръката ми и да хукне към стълбите, но аз не й позволих. Тази малка червена точица, която преди малко се виждаше в дъното на тунела, сега ставаше все по-голяма и идваше към нас.

    - Маргарет... – изкрещя без глас тя.

***

         ... Събудих се обляна в пот и дишах учестено. Дали това беше просто сън или отново щеше да се случи нещо ужасно... Докато прехвърлях тези мисли из възбудения си мозък, телефонът иззвъня. За момент се почудих дали да вдигна, но си казах, какво пък, едва ли е Марчела. Тя каза, че не иска да се виждаме, тогава няма от какво да се притеснявам. Треперещата ми ръка се протегна за черната слушалка на телефона, който звънна вече за трети път, докато се наканя да го вдигна. Заслушах се, за да чуя отсрещния глас, но последва мъртвешка тишина. Незнайно защо не понечих да кажа дори „ало”. След една минута, която ми се стори като цял век, чух нейния глас... Никога нямаше да го сбъркам – нежен, малко писклив и винаги някак си превъзбуден. Макар че напоследък звучеше...изплашен.

    - Маргарет... въпросително произнесе тя името ми.

    Не знаех какво да й отговоря, не очаквах да се обажда Марчела.

    Знаейки, че няма да чуе гласа ми веднага, тя започна разговора – Спомняш ли си първия път, когато дойде тук? Не, не говоря за влака... – след кратко мълчание тя продължи с още по-треперещ глас – Говоря за това какво усетихме... и двете.

    Долових желание в гласа й. Нима беше променила мнението си?

    - Спомням си – промълвих – но какво искаш да кажеш?

    - Трябва да разберем какво се случва. Определено то идва от нас... – за миг се поколеба преди да продължи – но така или иначе с теб не можем една без друга. Просто трябва да разберем как да контролираме тази енергия.

    „Не можем една без друга”, „просто”, „енергия” – прехвърлих тези думи из главата си и я попитах – Какво искаш да направим, не мисля, че ще започнем да я контролираме преди поне да вдигнем целия град във въздуха.

    В слушалката се чу истеричен смях. Смях от страх.

    - Да се срещнем на гарата в пет – каза Марчела и затвори.

    Там, където започна всичко? – мислех си, докато дразнещият сигнал от прекъснатия разговор звучеше в ухото ми. Оставих слушалката на телефона и легнах, размишлявайки върху случилото се. Не можах да заспя. Зачаках утрото да дойде, изпълнена със страх и мисли за Марчела.