- Самотно ми е, бате. Затова пия. За да изгоня самотата. Майка ми викаше да спра, че това пиене щяло да ме убие. Ама аз ù отговарях, че си нямам булка, а на нея все ù пречех, като говоря. Нали е майка, та взела присърце думите ми и ми намери булка. Капка. Сълзица. От мъж недокосвана, грях не познала, ама мълчалива и скучна. Каквото и да ù кажа, все ми вика: „Да, съпруже. Както кажеш, съпруже.” Ей затова почнах по платени жени да ходя. Драго ми беше, ама пак трябваше да пия. Този път, за да забравя с колко още са били. Инак, от самота пия.
- Ти не знаеш каква благословия е самотата. Докато я усещаш, жив си. Затова, не говори така, ами радвай се, че я има.
- Ти май си по-пиян и от мене бе, батка...
Този разговор се водеше в кръчмата на бай Павел в село Д., северозападна България. Двамата замръкнали там пътници бяха единствените посетители. Човекът, който се оплакваше от самотата си, беше нисък и пълен. Леко оплешивялата му глава още пазеше няколко от тъмните къдрици, които някога я бяха красили. Независимо от това, че лицето му беше широко и обло, всичко по него беше малко – плувналите в сълзи очи, носът, тънките мустачки под него, стиснатата уста. Само веждите бяха решили да заемат по-голяма част от това свободно пространство и му придаваха вечно сърдит вид. Другият мъж беше висок и много слаб. Чертите на лицето му бяха някак размити и неясни. Човек можеше да прекара с него цял ден, но после нямаше да бъде в състояние да обясни как изглежда.
Не това, обаче, накара кръчмаря бай Павел да пребледнее, когато го видя. Той беше посрещнал и изпратил много хора с всякакви недъзи и чудатости. Този набит, жилав мъж, с кръгли и живи като ручеи очи, беше пил ракия с жената-мъж от цирка и тя го беше победила на канадска борба, което му струваше едно буре вино. Една сутрин, пък, докато премиташе пода, завари там спящо джудже, точно както ги описват в приказките – с лице на мъж и тяло на дете. Джуджето беше скочило на крака, плюло срещу кръчмаря и побегнало навън с писък. Този път, обаче, бай Павел наистина се стъписа. Когато този върлинест тип влезе само четвърт час след ниския пияница и попита за храна и легло, кръчмарят потри ръце доволно. Отдавна не беше посрещал гости за през нощта и вече мислеше да събори пристройката за гости. Бай Павел се обърна с гръб към новодошлия да му налее вино. Погледна в огледалото срещу себе си и установи, че там няма друго отражение, освен неговото. Ядоса се на това, че пътникът сигурно очаква да му бъде сервирано и е седнал на масата. Обърна се рязко да го нахока, но Дългия – както вече го беше нарекъл, - стоеше срещу него и като че ли на устните му играеше лека полуусмивка. Бай Павел не вярваше в истории за духове, дяволи и магии, но знаеше какво означава някой да няма отражение или сянка. Това беше призрак и тежко му на онзи, който го срещне. Ето защо, кръчмарят сервира вечерята и побърза да се оттегли.
Бай Павел си легна и веднага заспа, но сънят, който го споходи, го разтревожи още толкова. Видя много хора, облечени в дълги бели ризи. Те се бяха събрали на едно място и играеха хоро около висок кол с някаква снимка на него. Стъпваха тежко. Чуваше се пронизващ звук на дудук, който сякаш беше долепен до ухото на сънуващия. Когато танцът свърши, хората се оттеглиха по трапези, наредени по одеяла и черги направо върху земята и започнаха да ядат боядисани в червено яйца, но обърнати с гръб към кола със снимката. До него беше останала само една старица със сбръчкано, но бяло, открояващо се на черната забрадка лице. Тя опяваше жалостно: „Никой за Бог да прости храна не ти даде, чедо. Гладен ще си останеш, покой не ще намериш. Как да готвя, мамо, като дома няма да си дойдеш?” После всичко утихна и остана само поляната със забития кол. Бай Павел вдигна поглед и му се стори, че оттам го гледа Дългия*. Стресна се и отвори очи. Тъкмо щеше да легне отново, когато чу петела да кукурига. Беше време за ставане.
Бай Павел слезе в кръчмата, както обикновено – да почисти. Това, което се разкри пред очите му, надмина всички ужаси, които беше виждал през годините. По пода имаше кръв, а ниският пияница лежеше безжизнен на пода. От Дългия нямаше и следа. Кръчмарят се повайка и излезе навън. Отиде направо при кмета на селото, Петър. Той, сънен и раздразнителен, телефонира в града и докладва за убийство. Когато цивилни полицаи запечатаха кръчмата и поведоха Павел към една кола, цялото село вече беше на площада и шепотът им беше толкова зловещ, че напомняше съскането на змии.
Вече в града, въведоха кръчмаря в една стая и го оставиха сам. Свикнал само със селото си, той не можеше да разбере какво се случва. В объркването и смущението си не забеляза как краката му се подкосиха и падна на пода. Последното, което видя, беше лукавата усмивка на Дългия и му се стори, че отново чу майка му да оплаква загубата си.
Когато следователят влезе, вече беше много късно, а дори и бай Павел да беше жив, не би му свършил особена работа. Неговите колеги бяха установили самоличността на убития, но никой не беше повдигнал обвинения за смъртта му. Случаят беше приключен поради липса на доказателства.
© Весислава Савова Всички права запазени