- Самотно ми е, бате. Затова пия. За да изгоня самотата. Майка ми викаше да спра, че това пиене щяло да ме убие. Ама аз ù отговарях, че си нямам булка, а на нея все ù пречех, като говоря. Нали е майка, та взела присърце думите ми и ми намери булка. Капка. Сълзица. От мъж недокосвана, грях не познала, ама мълчалива и скучна. Каквото и да ù кажа, все ми вика: „Да, съпруже. Както кажеш, съпруже.” Ей затова почнах по платени жени да ходя. Драго ми беше, ама пак трябваше да пия. Този път, за да забравя с колко още са били. Инак, от самота пия.
- Ти не знаеш каква благословия е самотата. Докато я усещаш, жив си. Затова, не говори така, ами радвай се, че я има.
- Ти май си по-пиян и от мене бе, батка...
Този разговор се водеше в кръчмата на бай Павел в село Д., северозападна България. Двамата замръкнали там пътници бяха единствените посетители. Човекът, който се оплакваше от самотата си, беше нисък и пълен. Леко оплешивялата му глава още пазеше няколко от тъмните къдрици, които някога я бяха ...