Протяжен, монотонен, есенен следобед лъкатушеше пиянски по улиците на измисленият ми, анимационен град. Карикатурните образи се лутаха хаотично, безпредметно подобие на Брауново движение, в безличната неделя. Блъскаха се един в друг, спъваха се един в друг, минаваха един през друг... без да се погледнат, без да се извиняват, без да се усетят; продължаваха към домовете си с елегантността на медицински топки. Няколко хиляди дървета въздъхнаха едновременно и въздишките им се вклиниха дълбоко в обгорената от тъга и не-мечти земя; попиха в топлата плът на земните недра. Следващата пролет няма да очакваме възкресени цветове, ще очакваме позитивна прозявка.
Няколко пъти си повтарях, че настроението ми не е толкова скапано, колкото денят. Резултатът бе покъртителен. Денят усмихна дъжд, а настроението ми се изплака на нефритени капки в празна бутилка от вино. Оставих карикатурите зад гърба си и слязох да се разходя из пустият, мрачен и странно приветлив парк, където лагеруваха последните отбляс ...