"Дълъг отиващ си ден"
Протяжен, монотонен, есенен следобед лъкатушеше пиянски по улиците на измисленият ми, анимационен град. Карикатурните образи се лутаха хаотично, безпредметно подобие на Брауново движение, в безличната неделя. Блъскаха се един в друг, спъваха се един в друг, минаваха един през друг... без да се погледнат, без да се извиняват, без да се усетят; продължаваха към домовете си с елегантността на медицински топки. Няколко хиляди дървета въздъхнаха едновременно и въздишките им се вклиниха дълбоко в обгорената от тъга и не-мечти земя; попиха в топлата плът на земните недра. Следващата пролет няма да очакваме възкресени цветове, ще очакваме позитивна прозявка.
Няколко пъти си повтарях, че настроението ми не е толкова скапано, колкото денят. Резултатът бе покъртителен. Денят усмихна дъжд, а настроението ми се изплака на нефритени капки в празна бутилка от вино. Оставих карикатурите зад гърба си и слязох да се разходя из пустият, мрачен и странно приветлив парк, където лагеруваха последните отблясъци на огньовете от слънчевият град. Валкирии летяха наоколо; галещи слуха и помрачаващи съзнанието напеви, се рееха из въздуха; срещаха се като отдавна разделено цяло; избухваха в кристални орхидеи, след което, покапвайки по земята, образуваха огромни сребърни огледала; огледах се в едно... и се видях.
Като птица - на войната, на смъртта, на писъците, огласящи небето нощем, когато бомбите падаха върху Живота; като дете - новородено, ридаещо заради отровата на този свят, полепнала по невинните му очи; като обсидианова искряща игала, тъмно съвършенство, отразено през празни, отрекли се от съществуването, очи; като мрачният бард, възпяващ настъпващия Апокалипсис; като себе си, стоящ върху труповете на разказите си.
Надеждата, обаче, не е загубена. Това беше просто един скапан ден, в който бях ТУК!!!
© Светослав Николов All rights reserved.
