Дъмбо се потъркалваше на малките си колелеца и като нямаше какво да прави се усмихваше дружелюбно на току що поникналите пролетни цветя. Между другото, Дъмбо вечно беше усмихнат, неговата усмивка не можеше да се махне дори в моментите, когато му се плачеше, пък дори и ревеше. Просто така беше устроен: малко пластмасово слонче, което имаше колелца и седалка, та да могат малките хулигани да го възсядат. В самата му конструкция беше заложено да е усмихнат, но разбира се никой не се интересуваше как се чувства той. Обикновено малкият слон стоеше забутан в ъгъла на едно кафене и чакаше с надежда някой да му обърне внимание. Обръщаха му внимание, но само от онези малките хора (едни такива като хора, но доста по-малки и злобни). Това внимание винаги му струваше скъпо, защото тези малки същества го налагаха, малтретираха и удряха, а Дъмбо просто искаше някой да го погали и да му каже блага дума.
Една вечер, когато всички се бяха напили, както обикновено, Дъмбо стоеше забутан в тъмното до една ...