Дървото
Когато се премести в апартамента на третия етаж, не забеляза дървото, макар че беше само на няколко метра от терасата ù. Около него имаше още няколко от същия вид. Заедно образуваха рехава горичка, под чиято шарена сянка, подобно на цветен патрондаш, бяха подредени автомобилите на живущите в блока. Дърво като дърво. Стебло - право и тънко, корона - достатъчно симетрична, вперила поглед нагоре към небето. Бреза. Идеално се вписваше в контекста на новия за наемателката квартал. В едно нещо си приличаха двете: не бяха нищо особено. Или поне на пръв поглед.
Юни съблече хората изведнъж. Оръжието му - слънцето, нахлуваше в прозорците още в шест сутринта и, сякаш нарочно, се навираше нахално и любопитно под клепачите, за да накара и слепец да прогледне и вдиша с отворени сетива светлината на новия ден.
Беше втората вечер след преместването ù в другия град. Свърши цялата работа по изчистването и подреждането на поредното временно, наето по необходимост, жилище. Внезапно притъмня. Зачукаха по паважа едри капки дъжд. Идваха сякаш от другия край на небето. Уловени в ласото на вятъра, мокрите потоци се виеха в неконтролируем зловещ танц, падаха шумно и задавяха нажежената земя. Змии от огън съскаха в облаците и пронизваха за части от секундата вцепенения, замрял въздух. Следваше оглушителен гръм, от който прозорците звъняха тревожно. Улиците за нула време се превърнаха в реки. Кални влечуги от счупени клони, листа и прах се мушеха край сградите и стремглаво бързаха надолу, да налапат всичко, каквото срещнат по пътя си. Нечия невидима ръка бе откраднала и заключила слънцето в таен сейф от тъма и ледени стени. Нощ спусна завеси над града и скри естествената светлина. Бели топчета, големи колкото пинг-понг се забиваха отвесно в покриви, дървета, коли, тротоари и кофи за смет. Изплашените минувачи едва успяваха да прекосят трескаво улиците, крепейки с едната ръка чантите на главите си, а с другата чадърите, които свирката на вятъра бе обърнала наобратно.
Продължи около час. После интензитетът му постепенно намаля, докато накрая се омете в южна посока. Само шуртенето на изтичаща вода продължи още някое време, подобно шлейф, следващ от разстояние господаря си.
Новата наемателка не се изплаши от внезапната буря. Хаосът в мислите ù - заплетено кълбо, объркана купчина разнопосочни въпроси, за които отговор така и нямаше - бе изпълнил всички стаи на съзнанието ù. За друго нямаше място. От дълго време насам.
Чак на сутринта го видя. Излезе с чашата кафе на терасата и... сърцето ù се сви от болка. Гърлото ù сграбчиха железни челюсти. Направи със свободната си ръка козирка над очите, да фокусира по-добре онова, което я вцепени от ужас.
Най-средното, най-голямото и красиво дърво пред блока бе с прекършен на две озъбен връх. Брезата, със снежнобелия ствол и трепкащите срамежливи листа, бе смъртно ранена от юмруците на снощната буря. Клонът висеше полуотсечен, крепейки се само на кората. Със сетни сили дървото бе задържало свидното си чедо, не бе го дало за храна и играчка на освирепялата природна стихия.
Птиците не смееха да кацнат на дървото. Острите зъби ги плашеха и предупреждаваха за смъртна опасност. Небето - сценарист, режисьор и главен герой на снощната драма, сега синееше спокойно като пълен непукист, свикнало да гледа от високо всички природни и човешки трагедии в този свят.
През следващите дни дървото бе под постоянното ù наблюдение. Тайната надежда, че листенцата от счупения клон няма да изсъхнат и окапят едно по едно, се загнезди в съзнанието ù. Не спираше с поглед да милва топлата още рана. Опитваше с очи и телепатично вливане на сила да успокои и превърже травмата, сякаш счупеното бе част от нея и я болеше. Говореше наум нежни думи, да приспи болката. Изглежда това подейства, защото счупеният клон не умря. До късна есен запази зелената си дрешка, хранейки се само чрез кората.
Зимата разпердушини листата на групичката брези пред блока. Препарира с ледена целувка шепнещите с вятъра клони. Дърветата се сгушиха едно в друго и заспаха зимния си сън с копнеж по пролетта и новите птици, които щяха да свият в короните им гнезда. Младата жена често гледаше през прозореца любимото си дърво. Освен за него, тя боледуваше и за други свои неща, които нямаше с кого да сподели в чуждия град. Зимата отдавна бе сковала сърцето ù. Неканена се бе настанила там и нямаше намерение да си ходи.
Календарът бавно превърташе уж късите дни. Ръждясалите стрелки на стария му колкото света часовник местеха бавно и тягостно сантиметър по сантиметър една приспивна меланхолия, която уеднаквяваше дните и нощите. В края на март изведнъж всичко свърши. Възвестиха го птиците, които чирикаха по-особено, весело и някак влюбено. Слънцето подари светли и топли дни на майката земя. Лъчите му разкъсаха кожуха на облаците, дяволито се шмугнаха навсякъде, докъдето можеха да стигнат праволинейно, както и пречупени през призмата на прозрачни и блестящи предмети. Светът отново оживя. Ранно цъфтящите дървета избухнаха в бели и розови цветове, надпреварвайки се кое ще раздипли по-пищна премяна за пролетния бал, на който по стара традиция флейтист бе вечният бохем - вятърът.
Цяла зима наемателката топлеше с очи и душа своето си дърво. Хиляди пъти подкани зимата да си върви, за да разбере дали отново счупеният връх на брезата ще роди нови листенца. Не я интересуваха другите клони. Нямаха значение за нея. Умираше от нетърпение да види, че всичко в горната част на дървото ù е наред. Че злата буря и продължителната зима не бяха прекършили силата му за живот. И ето: тази сутрин наистина бе по-различна от другите. Различна? Не! Беше необикновена. Клонът имаше няколко разрошени пъпки. Бяха само пет-шест, но тя веднага ги забеляза. Видя ги не толкова с очите, колкото със сърцето си. Навреме спря вика зад устните. Заподскача на терасата като дете, получило най-мечтания подарък за рождения си ден. Дървото, нейното дърво, цъфтеше! Бе победило бурята, студа, вятъра и лошия късмет. Колко хора притежават такава мощ да оцелеят? Тя не знаеше, но в този миг си даде дума, че никога, ама никога няма да позволи нещо или някой, изправил се на пътя ù, да я сломи. Тялом. Или духом. Защото е човек. Защото освен, че може да чувства (като дървото), може и да мисли. Да цени и обича истински важните неща в живота. Какво по-хубаво би могло да ù се случи?
© Гергана Иванова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Поздрав, Гери!
-
Хубав разказ!Харесах посланието!
-
...в едно нещо си приличаха - бяха специални...
брезата,с най-красивата кора на стеблото,близо до кожата на
далматинец и толкова жълти листи на есен,сякаш в тях сгушено
се е спотаило слънцето,не открило пътека към небето...
наемателката -с голямо, топло сърце,пъргава и жилава, сякаш винаги готова за скок,несломима като дърво с разрошени пъпки...
много хубав текст за най-обикновена случка,станала необикновена... -
Логнах се специално, да те поздравя с една песен!
http://vbox7.com/play:a7eb37ad&al=1&vid=2260440 -
С удоволствие прочетох! Поздравления!
-
Откога искам да прочета разказа ти, Риа...
Прочетох го, и сълзи обляха лицето ми, защото знам, че любимото ти дърво е брезата, говорили сме за това, знаеш че моето е салкъмът...с майсторска четка си нарисувала картина, която остава в съзнанието ми!
Видях в брезата теб и твоят дух, нежен, но несломим!
Ех, как обичам разкази писани от поети, като теб!
Всяка дума е поезия от душата ти! -
Красиви мисли.Мъдри изводи.Ръкопляскам!
-
Обаятелна си Риа.
-
Харесах стила на разказване!
Всяко привързване осмисля съществуването... -
Благодаря ви. В прозата нямам опит и не мога да преценя какво се е получило.
Разчитам критичните ви оценки да ми помогнат да се справя и тук. -
толкова мило, топло и лирично...
и знам, че е истинно...
мила Риа, невероятно красив е твоят разказ...
сърдечно те прегръщам,с много обич. -
Поздрав!
-
Хареса ми! Много!
Поздравления и от мен!
Б. -
Много хубаво разказваш, Риа!
-
"Дървото, нейното дърво, цъфтеше! Бе победило бурята, студа, вятъра и лошия късмет. Колко хора притежават такава мощ да оцелеят?"
Разказ, който вдъхва оптимизъм, написан много добре. Хареса ми!
Поздравления! -
Много, много харесах, Гери.
Вълнуващо пишеш.
Поздрав!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
