Дървото на вдовиците
Дървото живееше повече от столетие до вратата на селското гробище. Вече не бяха живи хората, знаещи кой кога го бе посадил до чешмата. Яко, здраво, с дълбоки жилести корени, с дебел дънер и набраздена кора, то разперваше клони криле над белите кръстове. Върху тях като черни сърца се развяваха траурни шалове. Вдовиците ги сваляха от своите плещи четиридесет дни след смъртта на мъжете си. С тях окичваха ръцете на явора и започваха живота си отначало, а на него стоварваха мъката си като отровни скали.
С годините кората на този столетник се набраздяваше като човешко лице. Постепенно заприлича на старец, с врязани бръчки от поетите сълзи и болка.
Когато беше зелено, черните шалове почти не личаха, а и вятърът късаше и отнасяше много от тях из трънаците. Зиме обаче траурните ленти заедно с гарваните по клоните го окичваха като коса и отдалеч то напомняше страшно чудовище - остаряло, самотно и изоставено.
Понеже беше на възвишение, черният великан се виждаше даже от магистралата и за минаващите коли беше странна атракция. Хората снимаха гордия самотник, обезумели от шанса да покажат нещо невиждано в социалните мрежи и да натрупат лайкове.
Селото беше близо до границата и до града. Гробището вместо да запустява, се разрастваше като злокачествен тумор по билото на зеленото възвишение. Тук все още беше безплатно всеки да положи своите мъртви; нямаше цигани, които да оскверняват гробовете. Мъртвите почиваха в мир и божествена тишина, а дървото старееше.
През последните години в корубата му се оформи хралупа. Там се криеха клетите вдовици от дъжда, ако ги свареше, когато бяха дошли да оплакват своите мъртви съпрузи.
Помня кога изгоря самотният великан - преди повече от година. Свързано бе с една странна история, в която истина и измислица се преплитаха толкова тясно, че къде точно минаваше границата, едва ли някой разбра. Вдовиците и досега страдаха за дървото.
Бе починал търговец от близкия град. Нито млад, нито пък стар. Погребаха го точно до явора. Да бъде удобно на неговата млада съпруга – близо до чешмата, до кофата за боклук, до малката земна площадка, изпълняваща волю-неволю роля на паркинг.
Тя си донесе едно детско столче и почна да седи в хралупата с часове. Разказваше на дървото живота си, пълен с болка, унижения и компромиси. Не плачеше. Не скърбеше.
Идваше всеки ден, както повелява традицията. Кадеше с тамян, преливаше, палеше ароматни свещи. После се сгушваше в хралупата на дървото и му споделяше своите болки. Галеше го с тънки пръсти и се учудваше колко е топло, сякаш имаше живо сърце.
— Ти си моят единствен приятел – шепнеше жената и допираше буза до кората му.
Толкова страшни неща искаше да разкаже, а не смееше. Около нея бе пълно с акули в човешки лица. Трябваше да издържи само четиридесет дни, а после да върже черния шал на дървото, защото се задушаваше от лицемерието да бъде тъжаща вдовица.
— Как да взема обратно живота си в свои ръце? – всеки ден се питаше премаляла.
Щом жената си тръгваше, пристигаше вятърът. Старият великан му разказваше какво бе разбрал за живота ѝ. Болката ѝ се бе сляла с неговата. Усещаше я като свое дете.
— И тя е уморена от този живот като мен – тъжно споделяше яворът. – Само че аз няма как да избягам оттук. Освен ако двамата с нея не ми помогнете да отлетя.
Вятърът се сгушваше в хралупата и заспиваше до сутринта, мислейки как да помогне и на жената, и на дървото. Черните шалове трептяха по клоните като знамена.
— Моята най-страшна болка е, че нямам деца – бе споделила днес опечалената. – Аз исках, мъжът ми не позволи. Не знам вече дали не е късно да променя съдбата си.
На другия ден дървото реши да говори с жената. Когато тя го погали по напуканата на бразди кора, то ѝ прошепна топло:
— И моята болка гори като твоята. Уморих се от хорската мъка. Тези шалове ме пронизват като стрели. Искам да бъда птица, да отлетя по-далече от селските гробища.
Вдовицата целуна дънера на старото дърво. Погали кората му, после се сгуши като дете в утробата му и стоя така с часове. Вятърът се промушваше между траурните ленти на клоните, ала не можеше да се вмъкне в хралупата. Дървото криеше жената, както майката пази своето скъпо дете. Ала и двете създания знаеха, че идва ден майка и дъщеря да поемат по своя път – освободени от бремето на дълга и страданието чрез раздялата.
Измина месец и наближаваше онзи кошмарен ден, в който жената щеше да върже своя шал на дървото и да замине далеч. Да започне живота си без обиди, унижения или срам. Богатият търговец бе мачкал човешкото ѝ достойнство с години. Нямаше да позволи повече никой да стори това. Някаква сила преливаше от явора право в сърцето ѝ.
— Моля те, помогни ми да отлетя с теб – помоли я дървото горещо, преди тя да си тръгне с лъчите на залеза.
— Как? – прегърна кората му нежно жената, чувствайки пулса му в своя.
Вятърът направи пирует около свещта, дръпна нейния шал и я накара да се обърне.
— Огънят и вятърът ще ни помогнат – прошепна обнадеждено дървото.
— Не искам да умираш заради мен – разплака се вдовицата и сълзите ѝ намокриха кожата му.
— Няма – увери я старият великан. – Моята пепел ще те намери чрез вятъра. Запали ме – и двамата ще отлетим свободни.
Жената доближи черния си шал до свещта. Пламъкът го близна и той запламтя. Вдовицата го хвърли в утробата на дървото, прегърна кората му нежно и зачака, докато пламъците се разгоряха весело и затанцуваха по вътрешните стени на хралупата.
— Сбогом, мое прекрасно дете! – с обич прошепна дървото. – Благодаря ти, че ме спаси от ужасната ми съдба. Уморих се от чуждите сълзи и болки. Искам полет и свобода.
— Сбогом, мое любимо дърво! – топло прошепна вдовицата. – Винаги ще те нося в сърцето си, където и да ме отнесе съдбата ми.
Откъсна парче от кората му и я прибра в портмонето си. После се качи в колата и пое към граничния пункт. Нищо повече и нищо по-малко не ѝ беше нужно освен свобода. Вятърът разнасяше прашинки от горящото дърво по следите ѝ като благословии на майка.
©️Илияна Каракочева (Ина Крейн)
из книгата "Три пъти любов"
издателство "АтрГраф" - 2023 г.
© Илияна Каракочева Всички права запазени