3.03.2011 г., 16:01 ч.

Дъщерята на ковача - продължение 

  Проза » Разкази
950 0 1
11 мин за четене

                        Дъщерята на ковача

                     (продължение)

 

Небето над Текирдаг беше почервеняло от проблясъците на пожарите и кръвта на хилядите депортирани арменци. Въздухът беше пропит със страх. Ужас се четеше в очите на всички християни. Турци и гърци се бяха хванали  гуша за гуша и водеха война на живот и смърт. Нивите пустееха, в лозята  гроздето гниеше на корена си. Нямаше кой да излезе на къра. Мъжете бяха на фронта или бяха избягали в чужди страни, за да не попаднат под острието на ятагана.

        Жените бяха поели работата на полето, те копаеха, те садяха и жънеха. Ширата за виното се стичаше от  белите им  нозе. В дюкяните също се разпореждаха майки, сестри, съпруги или родственици. Бяха настъпили тежки и жестоки времена. Домашното огнище  не беше вече семейна крепост. Гяурските къщи бяха набелязани и често ставаха жертва на грабежи, насилие и издевателства. От многохилядните кервани, подкарани и третирани като животни, до целта в пустинята стигаха само десетки. Полудели майки носеха в прегръдките си безжизнените тела на чедата си  в продължение на седмици. Бременни млади жени загиваха посечени, преди да видят рожбите си. Други, забременели от джандари и кюрди - мародери, сами се хвърляха в пропастите, пълни с трупове, от които на километри се носеше вонята на разлагащата се човешка плът. Други намираха спасение в кървавите води на Ефрат. В тази величествена река човешките трупове бяха повече от водата. Немощни старци молеха близките си да ги убият, за да свършат нечовешките им мъки по пътя на Голготата. Озверели жандарми биеха, убиваха, изнасилваха без свян и срам. Наливаха се с ракия за кураж и измисляха нечувани и невиждани изтезания за жертвите си. Изнасилваха невръстни момичета пред обезумелите погледи на майките, готови да се отдадат доброволно, за да спасят чедата си от унижението и смъртта. Никой не приемаше тяхната саможертва. Целта беше  да се унижава, да се осквернява и унищожава цял един народ. Един народ горд и непреклонен. Народ творец и създател. Народ миролюбив и достоен. Трудолюбив и всеотдаен.

        Ева със страх прекосяваше половината град, за да отиде на работа. Беше вече на петнадесет години, но беше доста развита за възрастта си. Все по-често мъжките погледи се спираха върху нея. Необикновената синева на очите ù, дългата черна коса, заплетена в една-единствена дебела плитка и гъвкавото ù тяло бяха опасни за нея в тези смутни времена. Бащината  къща беше в горния край на града. Този арменски квартал, наречен Сурп Хач (Св. Кръст), беше доста далече от квартала край морето - Сурп Такавор (Св.Крал), където Ева намираше препитание за себе си и болната си майка.

        Със съгласието на Дигин Манушаг малката моделиерка отиваше по-късно на работа и напускаше по-рано, за да се прибира по светло през зимните вечери. Често работеше и вкъщи.

        Беше станала дясната ръка на Майсторката и често пъти я заместваше пред клиентките. Някои жени направо търсеха Ева, даже когато Манушаг беше там. Ценяха нейния изтънчен вкус и ценните ù съвети. Майсторката се радваше на успехите на ученичката си и не спираше да я хвали пред клиентките и пред г-ца Искухи.

        Манушаг нямаше деца. Нейната слабост беше племенника ù Хосроф. Двадесетгодишният младеж често навестяваше леля си. Имаше подчертано интелигентно излъчване, големи черни очи, винаги пълни с тъга. Бледото му лице контрастираше силно с  черната му коса. Беше студент в Истанбул. Тъгата му се дължеше на вроден недъг. Беше роден с луксация на тазобедрената става и куцаше силно. Въпреки усилията на заможните му родители, консултациите с именити френски и австрийски специалисти, лек не се намери.

        Посещавайки леля си, Хосроф често срещаше Ева. Очите му светваха, за да станат още по-тъжни само миг след това. Поздравляваше учтиво и се затваряше в наранената си черупка. Винаги усмихнато, младото момиче и не предполагаше дълбокото чувство, което младежът изпитваше към нея. То щеше да остане негова тайна за цял живот.

        Наближаваше Великден. Използвайки хубавото време, домакините изкараха килими, черги, юргани и дюшеци по дворовете, за да ги проветрят след студените зимни месеци. Тупаха, миеха, перяха и простираха. Прозорците блестяха от чистота, дворовете, изчистени и подредени, бяха готови за празнични софри и мухабети. Камбаните на християнските черкви - арменски и гръцки, биеха без настроение. Турският тигър ръмжеше застрашително и се готвеше за нов скок. Християните не искаха да ги дразнят, но Светите празници трябваше да се почетат подобаващо.

        Самодейната трупа към „ Сурп Такавор” готвеха известна музикална комедия. Целият град се вълнуваше за предстоящото представление. Както винаги момичетата на госпожа Манушаг трябваше да ушият сценичните костюми на актьорите. От 2-3 години Манушаг беше оставила на малката си помощничка тази работа. Ева проектираше костюмите, обсъждаха ги с учителката по рисуване и д-р Папазян и момичетата ги ушиваха под надзора на Ева. Често пъти докторът беше режисьор на пиесите, които се играеха от любителите артисти.

        Днес беше генералната репетиция за неделното представление. Вече всички бяха тук, артисти, музиканти, режисьорът. По настояване на Манушаг Ева беше дошла да види как стоят костюмите, за да нанесе поправки на място, ако се наложи. Арпине, главната героиня, закъсняваше. Чакаха я вече почти час, но не идваше. Тъкмо се канеха да изпратят нейна приятелка да провери, когато запъхтяно в малката зала влезе братчето ù. Новината беше отчайваща. Арпине беше болна, на легло с 39 градуса температура. Докторът веднага грабна кожената си чанта и последван от момчето, изхвръкна към дома на болната.

        Върна се след четиридесет минути. Арпине беше болна от скарлатина и не можеше да напусне леглото и дома поне един месец. Отчаянието обхвана цялата трупа. Комисията по продажбата на билетите две седмици обикаляха по домовете и бяха  успели да продадат  и последния билет. Интересът към представлението беше огромен. Оставаха само четири дни. Днес беше вторник, а в неделя в 16 часа завесата трябваше да се вдигне. Всички участващи седяха унили  и отчаяни. Шестмесечен труд пропадаше. Нямаше изход, представлението се проваляше. Доктор Папазян прехвърляше през ума си всички, които бяха участвали в други пиеси и търсеше тази, която би могла да замести Арпине. Имаше момичета, които биха могли да заместят болната в една комедия или драма. Но тук ставаше въпрос за музикална пиеса, водевил. Главната героиня трябваше да пее. Кой?? Мълчанието беше заело цялото пространство в залата. По лицата на тези ученици, занаятчии, домакини, влюбени в театъра и готови да пожертват всичко за любимото си занимание, се четеше разочарование и печал.

В  този момент погледът на учителката падна върху Ева. Тя пееше хубаво, имаше плътен глас, не познаваше нотите, но много обичаше да пее. Докато работеше, по цял ден си тананикаше разни песни или мелодии, а когато беше сама, пееше хубави песни, които беше научила от брат си.

- Д а опитаме - каза докторът и седна на пианото. Някои гледаха скептично и с подигравка, други с любопитство, а самата Ева беше шокирана от предложението на госпожица Искухи. Д-р Папазян изсвири основната мелодия два пъти. Искухи бутна листче с набързо надраскани думите на песента и малката шивачка започна плахо да пее. С всяка измината секунда гласът ù ставаше все по-уверен и само за минути Ева запя с пълно гърло и запълни залата. Нямаше друго решение, за да се спаси представлението. Четири дни целодневни репетиции и в неделя след обяд, в определения час, с нормалното за арменските самодейни спектакли закъснение от четиридесет минути, завесата се вдигна.

На сцената Ева се оправи задоволително, не блестеше с актьорското си майсторство, но плени публиката с песните си. Кадифеният ù глас проникваше  дълбоко в душите на хората и те ù се отблагодариха, като я акламираха за куража и отговорността, с които беше приела да спаси не само шестмесечния труд на самодейците, но и да даде възможност на народа си да отпразнува наближаващия празник. Целият град заговори за смелостта на малката шивачка, позната на малцина.

        Няколко души от града бяха се присъединили към четата, организирана и ръководена от Антраник. Целта на четата беше да пази арменците от турските безчинства. Считани за бунтовници, те бяха преследвани от властта, а техните семейства  - малтретирани и държани под око.

След края на Гръцко-турската война през 1919 година градът премина изцяло в турски ръце и бе преименуван на Текирдах. Животът на арменците и гърците стана много тежък. Последните масово се изселваха в Гърция. А къде можеха да се спасят арменците? Най-близкият адрес беше Царство България. Християнска страна с гостоприемен народ, сам живял петстотин години под турско, с още кървящи рани. Едва ли в света имаше друга страна, готова да приюти клетите изгнаници, подгонени от новото Младотурско правителство, така гостоприемна като България. И тя първа в света широко отвори вратите си за изгнаниците клети.

        Семейството на Майстор Марук трябваше да решава бързо, докато към пустините не са тръгнали нови кервани на смъртта.

        Властите бяха обезоръжили арменските младежи, които отбиваха редовната си военна служба. Предчувствайки съдбата си, много от тях бяха предпочели пътя на дезертьорството и бяха избягали в Русия. Арам, синът на стария ковач, беше сред тях. Никога вече той нямаше да прекрачи прага на бащината къща. В  Турция го чакаше смърт. Прати хабер, че ще замине за България, защото в Русия също беше размирно време. Революция, гражданска война и там пътищата бяха осеяни с трупове, и там реките течаха окървавени.

При това положение семейството нямаше избор.

Довчерашните услужливи съседи ги гледаха на кръв. Бяха се превърнали във  врагове. В тихия крайморски град изчезна доверието и спокойствието. Те отстъпиха мястото си на страха, враждебността и омразата. Мирисът на разложените трупове и белите кости, оглозгани от лешояди по пътищата на Анадола, тровеха въздуха на красивия и спокоен градец. Кафенетата се изпразниха, кръчмите утихнаха. Дюкяните един след друг спускаха кепенците, за да не ги вдигнат никога вече. Звънът на камбаните заглъхна. Заглъхна и веселият звън на чуковете в ковачницата на Уста Марук. Небето над Текирдах пак беше синьо, но вече не радваше нито арменци, нито турци.  Жаркото слънце грееше, но в душите беше настъпил сибирски мраз. Челата бяха навъсени, а в очите се четеше само страх, омраза, озлобление, ненавист, подозрителност, желание за мъст. Никой не вярваше в утрешния ден. Бъдеще нямаше. Десетилетия наред тези два народа щяха да се гледат на кръв и с ненавист. Защото един геноцид и неговото признание щяха да разделят довчерашните добри съседи. Както щеше да каже един турски журналист с арменско име, малко преди да го покосят куршумите на една престъпна ръка, „това признание няма да върне живота на милион и половина арменци, но ще изчисти съвестта на десетки милиони турци”, за да могат да погледнат отново потомците на бившите си „комшии”, в къщите почернели от времето, отново да загори огън, който не изгаря телата, а топли душите. Признание, което е по-важно за палача, отколкото за жертвата.

Марук събра парите, които беше успял да сложи настрана за черни дни, превърна ги в златни „наполеони” и австрийски златни монети. Взеха малко дрехи и покъщнина, дермена за кафе и стария стенен часовник и един есенен ден на 1922 година заминаха за Истанбул, откъдето щяха да вземат влака за Мустафа паша (Свиленград). Страхът беше изсушил сълзите им. Калфата Али плачеше, а кучето Роза виеше  на умряло и като лудо тичаше напред-назад из старата чаршия,  търсейки чорбаджията  си.

        Къщата на госпожа Манушаг също опустя. Песента на Ева не огласяше вече ателието на шивачката, която се спаси във Франция. Кепенците на прозорците бяха  затворени завинаги. Веселите чирачки и калфи, които от сутрин до вечер чуруликаха в ателието, се  бяха превърнали в  наплашени кошути, подгонени от  кръвожадни зверове. Животът в града бавно угасваше. Нивите приличаха на гробища, лозята изгниха, изоставени от стопаните си. Буретата за вино и ракия изсъхнаха, изкорубиха се и разпаднаха. Превърнаха се в купчина ненужни никому  дъски и ръждясали чембери. Вятърът свистеше през пролуките на  прозорците, нахлуваше в изоставените на произвола на съдбата къщи и препускаше из одаите, където до вчера бяха шетали красивата Аница и синеоката Ева.

        Новият ден изгряваше, когато прекосиха границата. Тук, в този земен рай, където посрещнаха изгрева на слънчевия октомврийски ден на 1922 година, започваше новият им живот. Нов живот, пълен с изненади, с щастливи мигове и горчиви разочарования. Мигове на радост и страдания. Един нов живот далеч от бащин дом, далеч от ниви и лозя, далеч от ковачницата и пробития мех на огнището. Далеч от кучето Роза, което продължаваше да търси този, който му даваше храна и любов. Един цял живот си беше отишъл безвъзвратно и ги беше оставил на кръстопътя без покрив, без препитание, без близки и без съседи. Далеч от училището, където бяха учили, далеч от черквата, в която бяха кръщавани и венчавани.  Далеч от мястото,  където почиваха в мир дедите им. Ветровете на историята ги бяха отнесли далече от лазурното море. Никога вече нямаше да чуят прибоя  и провлачената песен на рибарите и жалния вик на чайките, който наподобяваше плач на изоставено дете. Всичко това беше тяхното минало, беше историята на цял един народ.

        Свирката на локомотива изсвистя остро, спирачките изскърцаха, влакът постепенно забави ход и спря на гара Свиленград.  Няколко пътници слязоха от влака с денкове и сандъци. Това беше крайната гара за Марук и неговото семейство. От  тази крайна гара щеше да започне новият им живот. Стояха на перона самотни и чужди. Като изхвърлени от вълните, никому ненужни предмети. А сега накъде, бе въпросът, който всеки един от тях си задаваше мълчаливо, но отговор не намираше никой. Защото отговор поне засега нямаше. Отговорът беше в бъдещето, в новият им живот. В новият им живот, който започваше от тази малка гранична гара.  Отговорът се криеше  в  гостоприемната земя на втората им и последна Родина.

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Харесах и двете части! Проникновен човешки разказ,дълбок психологиъм, уплътнена образна система!

    Разказът ми "Криле на свободата" спечели 1 място в конкурс за есе и проза към Арменско благотворително дружество ХОМ и НЧиталище „Анжела Чакърян” – Русе: на тема: "В истината е силата на нашия свят”

    http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=90370
Предложения
: ??:??