ДЮД - Пета част

   Мария Трофимова Лодогина, приятелка, колежка и всичко останало за Дмитрий Юриевич Долгорукий беше от Воронеж, но тъй като баща й служеше в Руската армия, семейството живееше в един летищен гарнизон близо до Санкт Петербург. 

   Мария и Дмитрий имаха късмета да се запознаят в Москва, защото детството й премина от летище в летище, понеже полковник Лодогин беше командир на изтребителен авиополк и към края на военната си кариера вече беше свален от активна летателна дейност, това за старият орел беше равнозначно на "спешаване на кавалерист", какъвто жаргон употребяваха летците преди да бъдат пенсионирани. Полковник Лодогин беше воювал две години в Афганистан, беше изпращан на мисии в Либия и Еритрея,беше обучавал сирийски курсанти, но всеки войник знае, че идва време да премине в групата на ветераните, за да убива на стари години скуката с лов и риболов, там където окончателно уседне. Засега полковник Лодогин беше преназначен от летателна на "бюрократска работа", още един термин на бойните пилоти!Назначиха го като преподавател в едно военновъздушно училище на морската авиация в Ленинградския военен окръг.

   Когато в края на студентстването двамата млади решиха, че ще продължат живота си заедно: Мария представи Дмитрий на семейството си. 

После Дмитрий стори същото в Новгород пред майка си и баща си. 

   Наближаваха държавните изпити на двамата и те разредиха любимите си срещи с приятели и познати, защото знаеха,че след дипломирането следва разпределение, може би зад Урал, може би в някой секретен "закрит" град на Русия...

   И решиха да се оженят в Москва!

   Свидетели им бяха Ирина и Анатолий,другата двойка от "карето".

    След подписването те отново се усамотиха в дачата, където единственият гост беше академик Александър Потапов, макар да бяха изминали по-малко от девет месеца след смъртта на Надежда Потапова...

   Александър Потапов знаеше за  болестта на любимата си съпруга, но не  очакваше,че неговата Надя,превъзходна пианистка със самостоятелни рецитали в страната и чужбина, ще завърши дните си точно когато трябваше да се радва на успехите си...Но той приемаше неизбежността, като част от живота, защото с жена си все пак ще оставят в живота една тяхна проекция като Анатолий. Но вътрешно още споделяше тревогата на Надежда и носталгията, че ето синът им не склони овреме да създаде семейство и те, старите Потапови да изживеят старините си,заобиколени от глъчката на детски смях...

   И ето сега, когато младите Долгорукий се решиха да свържат живота и любовта си в едно семейство възрастния човек вдигна един тост за успех и с пожелание след дипломирането им да продължи тенденцията и другите двама да свият гнездо! Каза го почти смирено, защото смирението е и молитва, както религията проповядва. Макар, че вече силните на деня използваха Руската православна църква повече като опит за единение с народа,отколкото да вярват в чудесата на светците и мъчениците в миналото. 

   Академик Александър Потапов беше дете, когато в началото на ноември 1941 година войските на Вермахта бяха на по-малко от петдесет километра от подстъпите към Москва. И Сталин е разрешил да преминат над столицата със самолет в който е Казанската Света Богородица, защото свещениците и Патриарха твърдели, че и друг път е спасявала Москва...

   Това се беше врязало като белег в паметта на академика, защото Москва не беше превзета от немската армия! И той разбра, че има една сила, която помага на молитвата на смирения, този който в отчаянието си,може да извърши чудеса, такива като руския войник който защитава Отечеството и столицата си.

Следва продължение