- Имаш ми ми доверие?
- Защо?
- Кажи ми...
- Да.
- Разкопчай си колана.
Пътят пред нас беше празен, не се виждаше нито една кола, бяхме само ние. Слънцето целуваше асфалта и го караше да блести. Небето беше ясно, никакви облаци. На пътя бяхме само ние и април.
Ръката ми се поколеба, преди да натисне копчето на колана. Гледах напред и не знаех какво да направя. Музиката от радиото беше тиха, но долових позната мелодия:

Ти, ти ми даваш нещо.

Нещо, което никой друг не може да даде.

Палецът ми натисна копчето и коланът автоматично се прибра. В същия момент чух как колата изръмжава; десният крак на Ноел беше потънал в педала за газта; през стъклото картините бързо се превърнаха в размазана мъгла.

И тази любов, която отдавна исках.

Вече твърде трудно е да спра...

Усетих как скоростта намалява, вече виждах много по-ясни очертания на всичко. Ръката ми сама пусна дръжката. След малко съвсем спряхме. Докато се обръщах към Ноел, осъзнах, че ми се вие свят.
- Не искам да те е страх. Не искам да те е страх от каквото и да е, докато си с мен. Не искам да разчиташ на предпазни колани, искам да се спуснеш и единственото, за което да мислиш, да е, че съм до теб.
Нямах желание да го удрям повече. Исках само да му подаря себе си и да го оставя да бъде до мен. Да го целувам, защото го обичам. Защото сме живи.