Тази есен в Едем бе особена. Тази есен бе горещо огнена и залезът на седемте Еола облизваше върховете на Олимп със огнената си жар.

Тази есен бе последна..

Вечните кръжаха тревожно в огнените отблясъци на снижаващите се светила. Демиурзите не намираха поводи за вдъхновения. Дори архангелите се носеха някак унило на повяхващите крила. Наставаше времето на Великата равносметка. Времето, когато трябваше да се преосмисли за сетен път преминалите времена и да се изгради едно по- ясно и по-уравновесено бъдеще. Времето, когато се рушаха миналите ценности, а бъдещите планове се обезсмисляха.

Наставаше времето на Армагедон.

Когато в една последна битка на легендарния хълм ще се реши за последно бъдеще, минало и настояще.
Това леко Го изнервяше, чувство, което досега му беше непознато. За пръв път от както пи от водицата на Аеол не можеше да прозре Бъдното и то ставаше за Него страшна и опасна материя. Не искаше да пие повече от Вечния извор. Не че не може, но това няма да го извиси, нека и друг да поеме част от отговорността.

Гаврил е достоен за това и вече се носи. Духът над всички времена и земи.

Оставаше един гнетящ Го въпрос. Беше се загнездил в дебрите на съзнанието и не му даваше мира. Какво да прави със Сина? Откакто бе предаден от тленните, да се вее вечно прахът им и да не види мира, откакто се завърна омерзен и погаврен, не беше същият. Няма го оня Йешу, дето се смееше в обширния им двор и се задяваше със земните феи. Липсваха пламъчетата в живите му и искрящи от обич очи. Бяха му отнели най-голямата благодат - любовта. Това нямаше да може никога да им го прости.

...

По калдъръма на Едем, някога обрамчен с овални кристални камъни, вървяха две заметнати в дълги бели роби фигури. Едната от тях, по-достолепната, увенчана с гъста величествена бяла брада, се движеше по-напред - израз на превъзходство и внушаваше безпрекословно подчинение. Втората фигура, на млад и елегантен младеж, се движеше на известно разстояние след първата в израз на уважение и преклонение. Бог се бе загърнал в бялата си мантия, по която личаха вече някои кръпки, колкото и умело да ги бе направила Арая, Юпитеровата весталка.

Унинието бе навсякъде, виждаше се дори в походката Му, някога уверена и твърда, сега леко провлечена. Тялото Му, все още величаво, сякаш бе леко прегърбено и дъхът Му будеше безпокойствие в Сина. Не беше оня Бог, но къде остана той?

Стигнаха до подножието на ниско хълмче, по чийто склонове пършееха няколко обезлистени аронии. Бащата забави ход и спря неуверено. Сина Му спря също на достопочтено разстояние зад Него.

- Тук трябваше да е. Йешу, виждаш ли водицата, дето се стича от този хълм?
- Няма никаква вода, Татко.
- Не може да няма – помътнелите му очи трескаво търсят влагата, дето се спускаше от Аеол. – Качи се по-нагоре, ей там под оная Арония, дето зеленее под Дървото на познанието.
- Ще трябва да те разочаровам, но Дървото е отсечено, а аронията отдавна не зеленее. Горещото лято изпи соковете ù.
- Гръмове и мълнии! Хиляди дяволи, кой посмя да отсече Забраненото дърво!? – гласът му още можеше да прогърми като Зевсова мълния и стресна малкото свети, дето се шляеха безцелно наоколо. – Помогни ми да се изкача!
Сина подаде десницата си и величавия старец се запрепъва по каменистата пътечка нагоре. Стигнаха до подножието на изсъхналата Арония и Той седна да отдъхне на камъка. На същия оня камък, дето бе седял преди. И кога бе това преди? Вече не помнеше.

- Левият ми крак мокрее, Сине. Тук трябва да има извор. Намери го!
- Има едно мокро петно, но чакай. Като стъпя отгоре му, в стъпката ми се събира водица, Тате.
- За това иде реч. Това е Аеол – началото и края на всички времена. Посоката и пътя на Пространствата. Всичко, всеки и каквото там можеш да си представиш. Трябва да пиеш от него.
- От тая кал! Никога. Предпочитам еликсирите на Арая, макар и без някои съставки и леко блудкави, отколкото да потопя устните си тук. – отдавна бе започнал да му противоречи и да се опъва на някои от старческите му прищевки, макар дълбоко в себе си да знаеше, че накрая пак ще Го послуша.
- Тъй ли? И я ми кажи коя от причините не е породена от следствие, умнико?
- Тате, до кога ще ме изпитваш? Знаеш, че се дипломирах в най-престижните Атински школи, Оксфорд и Кеймбридж са в краката ми! Александрийската библиотека я знам наизуст, а последното ми откритие кара смъртните да се чувстват богоравни с лесния им достъп до информация. Глупци са те и глупци ще си изтлеят.
- Така, така. И кое е следствието, което не води до никаква причина?
- Знаеш, че няма такова, освен ако не искаш да ме оплетеш с лапсуси, Тате.
- Няма ли? Умник си ми ти, ама някои неща още ти убягват. Я вземи тая пластична чашка и си налей от стъпката, умнико, ти!
Сина неохотно се навежда и с мъка успява да отцеди глътка-две с мътна водица.
- Така, така. Ха сега пийни и наздраве – хили се беззъбият старик насреща му. – еее, не е араиният еликсир, но сега ще разбереш защо те мъча с тая кал. На времето, в едно също такова горещо и сухо лято, и аз пих. Пих и виж на какво станах. Бог. Е, сега ми стига, нека и друг да помъдрее, та да види какво е да носиш всичко и всички на плещите си. Как се чувстваш?
Сина се бе втрещил насреща му с отсъстващ поглед. Пластичната чашка се изхлузи от препарираната му ръка и тупна в засъхващата калчица.
- Какво ми е, Тате? Никога не съм се чувствал така! О, Боже, защо ми го причини? Не ти ли стигна да ме мъчиш по друмища и земни кървища? Не ти ли стигна да ме бичуват и разпъват? Не ми ли каза, че ми стига тая злокобна участ. О, но това не е ли тя? Но защо ми се изплъзва от ръцете, искам я! Охоо, и вече я имам... Оня земен поет, Орфей, добре те е подготвил, жрицо. Пей ми псалми за душата. Така, помажи ме с миро! Я, че тук е и Магдалина. Как само мие със сълзи краката ми, как ги суши с къдрите си! Но това е чудесно, тате!
- Не ти ли казах, а, умнико!? Та има ли следствие без причина и причина, дето не води до никакво следствие? Какво ще кажеш?
- Аеол е това, татко. Сега го разбрах!

Последният светлик се скриваше зад Трона на Зевс и в Едем настъпваше Стогодишният мрак. Последният такъв доведе до Хаоса. А един древен земен народ бе предвещал, че няма да има нов Ден. Не и след две хиляди и дванадесетото земно лето след Преобразяването на Сина.

Да видим сега какво следваше...