Тази есен в Едем бе особена. Тази есен бе горещо огнена и залезът на седемте Еола облизваше върховете на Олимп със огнената си жар.
Тази есен бе последна..
Вечните кръжаха тревожно в огнените отблясъци на снижаващите се светила. Демиурзите не намираха поводи за вдъхновения. Дори архангелите се носеха някак унило на повяхващите крила. Наставаше времето на Великата равносметка. Времето, когато трябваше да се преосмисли за сетен път преминалите времена и да се изгради едно по- ясно и по-уравновесено бъдеще. Времето, когато се рушаха миналите ценности, а бъдещите планове се обезсмисляха.
Наставаше времето на Армагедон.
Когато в една последна битка на легендарния хълм ще се реши за последно бъдеще, минало и настояще.
Това леко Го изнервяше, чувство, което досега му беше непознато. За пръв път от както пи от водицата на Аеол не можеше да прозре Бъдното и то ставаше за Него страшна и опасна материя. Не искаше да пие повече от Вечния извор. Не че не може, но това няма да го извиси, нека и друг ...