Един човек на изкуството

                                                          Един човек на изкуството

          Яне подсмръкна и обърса ръката си в палтото.
          - Какво си въобразяваш, смръдльо! Ще просиш, а. Ще точиш от държавата. Ще караш хората да си въобразяват, че са добри като ти подхвърлят от вниманието си.  Я си събирай гемиите и отивай да си търсиш работа!
          Яне подскочи, но не достатъчно бързо, и се озова в снега. Проследи клатушкащата се забързана фигура на минувача, докато я изгуби сред стачкуващата тълпа, и се огледа наоколо. Сълзи искряха в очите му. Не разбираше как никой не проумява какво изкуство е просячеството. Денонощия и денонощия наред, свободни от тревогите на дребнавия гражданин. А Яне имаше и добро сърце. Свиреше хубаво на китара. Какво повече искаха от него. Някакво дете падна върху него, но още преди Яне да изохка, то скочи, извинявайки се, и се затича към ледената пързалка Ариана. Дядо куцукаше след момченцето и му подвикваше да забави крачка. Яне се надигна и се отупа. Не му беше ден днес, изобщо не му беше ден. След като погледа малко кънкьорите, отиде при онова кафене, край което всеки ден минаваше жената с гевреците.
          - Пак ли бе, Яне! - викна тя и бръкна в количката. - На, от мене да мине. Ама вече последно. Да не съм те видяла повече.
          И не го видя повече. Намери си работа като детегледачка в Германия и си уреди живота. Но е интересно, какво прави Яне през тия два месеца, в които тя все още беше в България. Как издържа да не я следи, за да въздиша по нея? Решил да се хване работник, отиде в една автомивка в квартал Х, при Кольо, приятеля му от детство.
          - Да те взема на работа казваш... Какво пък, не пречи да пробваме, все ще ти намеря какво да помогнеш.  Утре в 7 часа - тук.
          Яне се затътри към парка Заимов и легна на любимата пейка да подремне. Така се беше изтощил, че сутринта още се взираше в клепачите си. Дори когато край него запрепускаха бегачи, колоездачи, голдън ретривъри и разтакаващи се двойки.
          - Яне, бе, седем часа нали се разбрахме... Няма да стане така, бе, човек, извинявай... Графици гоня, работа - бол, разбираш...
          Яне запружинира по улиците на София. След някой и друг час навлезе в Борисовата градина и се изгуби в дълбините ѝ.
          - Не ми се занимава - приказваше си - не разбирам от работа. Най-добре да се радвам на хубостта на града, докато мога. И Мина даже не ми трябва. И Мина даже... Ще си приказвам с катеричките, ако ми доскучае, но отсега нататък се преселвам тук!
          И той запя. Така запя, че листата на дърветата го заслушаха, ужасени че ще ги изтръгне от матрицата на реалния свят и ще ги запрати в небитието. Гарга хвръкна към него и го перна с клюна си. От земята Яне продължи да си тананика, докато сълзите се лееха.

...
         

          - Такаа - каза Ханс на немски. - Седни и разкажи най-сетне как ти беше в България.
          - Какво да кажа, Ханс, не съм интересна, че да се разказвам. Един мъж дето имах в живота си, друго събитие не ми се е случвало.
          - Специален мъж трябва да е бил, ти имаш добър вкус - усмихна се Ханс и побутна някакво мъхче от крачола на панталона си.
          Мина се замисли. Хубава беше, излегната на дивана и свободна от тревоги. Светлината хвърляше сенки по тялото ѝ, по гънките на розовото перде.
          - Синеок беше. И много сладко се усмихваше.
          Мина беше при Ханс вече трета година. Странен немец беше той - с пет деца. Весели като него, радост му бяха. Всичките още дребосъчета - на седем, пет и четири бяха съответно първото, второто и третото. Последните бяха близначета на година и половина, с катранени коси.
          - Обичахме се, имахме си любима пейка в парка, любимо кафене, карахме всеки ден кънки зимата. Хубаво ни беше.
          - Но тук ти е по-хубаво - смигна ѝ Ханс.
          - Ти си моето щастие, скъпи, за нищо на света не те пускам - надигна гръдния си кош Мина. - Той ми доставяше удоволствие, вярно. Но реши да проси по улиците, вместо просто да се труди. Казвах му, казвах му да се държи като нормален човек. - Въздъхна.
          Децата пак пискаха в съседната стая.
          - Няма ли да ги сгълчим все пак, мили?
          - Че защо, да станат просяци някой ден като онзи там, твоя възлюбен? Нека се карат, имат нужда от разнообразие. - Ханс се почеса по темето. - Да скита по улиците и да вряска молби по хората! Безобразие... Сигурно и сега някоя крехка душица му хвърля стотинки в шапката.
          - И какво? Може би е малко по-натрапчиво присъстващ, но пък никой не е длъжен да му обръща внимание. А ако някой му даде нещо, един човек ще гладува по-малко.
          - Той винаги ще е гладен, скъпа. Порядъчните граждани не могат да слугуват на просяци.
...
          Яне се надигна от земята. Ветрецът подухваше из косите му и ги разбъркваше.
Почуди се какво толкова специално намират в живота си хората, че да не могат да се понаслаждават малко на пейзажа.
...
          - Естествено, че разбирам от красота, Мина. Защо мислиш, ти предлагам брак. Знам, че винаги ще си запиляна по твоя Яне и вятъра в главата му. Но аз съм твоето щастие, нали?
Мина се усмихна. Щастие. Странно беше колко малко може да те направи щастлив.

          За евентуални несъответствия с реалната действителност или неясноти, виновна е субективната природа човешка и липсата ми на опит в писането. Благодаря за вниманието ;)