Един ден и още малко

  Всичко се крепеше на една голяма, разтеглива и противна лъжа. Нищо повече. Нямаше нищо стойностно. Те просто живееха в безформения си ден, лишен от цвят и си мислеха, че съществуват, а същевременно се лъжеха, така грозно и жестоко, както никой друг не би им го сторил…

- Не мисля, че има думи на този свят, които могат да опишат цялата гнусотия и егоизъм…
Така започваше едно от нейните есета по философия „Личното мнение за България!’’

Денят беше слънчев. Светлината се процеждаше на снопчета през леко открехнатия прозорец и нарисува едно слънчево петно на облепената с плакати стена. Черна стена. Слънцето се гонеше между миглите и. Целуваше я по леко-порозовелите и страни и продължаваше нататък в стаята.Пръстите и хаотично зашатката по черната клавиатура, която на места бе протрита от многото писане. Беше в Skype, но заедно с това слушаше музика и пишеше нещо на Word… когато в стаята влетя гласът на майка и, който я изкара така бързо и безпощадно от мрака на самотата, от малкия микроскопичен свят, в който се намираше в момента и я пращаше в голямата егоистична, кална дупка наречена свят. Свят с хора. Човешки същества малко или по-умни, различни и еднакви, но все пак безинтересни, отчайващо скучни.

Излезе в коридора, нахули големите скейтърски кецове, чиито връзки не връзваше, а просто набутваше към дъното на обувката. Протегна ръка и свали чантата си от закачалката, която беше с формата на човечето Джак, прехвърли я през едното си рамо, постави я на другото и излезе през вратата като заключи след себе си, набута големия ключодържател-плюшка към дъното на чантата и се насочи към асансьора слушайки музика…Сградата се издигаше голяма и величествена, със стара архитектура, с две лъвчета отпред и стълби с украса по перилата. Изкачи се, отвори масивната, дървена врата прекрачи прага и влезе вътре. Качи се до 3-тия етаж и почука на първата врата от дългия коридор. - Да.
- Добър ден, господине. Нали не закъснях?
- Не. Този път, Габриела, не. Не забелязваш ли, че в скорошно време доста рядко се случва?

- Извинявайте, но ааа, ъъъ, имам много работа. В къщи, в училище, извънкласни дейности разбира се. Но още веднъж, извинявам се, ще се опитам да не се повтори.

- Както и да е! - каза той с лека усмивка, подчертана от сянката, хвърлена от главата му (намираше се пред прозореца). - Сядай, и без това Ася и днес няма да дойде. Какво пишеш или четеш сега?
Ася, средно статистическа шматка. Една от онези изрусени патки с къси полички… ох! - дори не и се мислеше.

- Ми с нищо конкретно. - изсумтя тя. - Леко четиво за преди сън, а писането нещо тези дни не ми върви, нямам муза, нещо ми липсва… - и се замисли, след секунда добави. - Много ми се спи, прекалено съм изморена.

- Направи нещо по въпроса, не може така. Как е в къщи?

- Добре, е не толкова с майка винаги сме си имали нашите различия…

- Нормално е! Ти си на 17, трябва само да порастеш.
- Е, да, сигурно…

- Хайде да започваме вече, събличай се и сядай.- като и подаде листи хартия.

- Мерси. - каза тя и наивно се усмихна.

- И раз, два, три…

Свиреше добре за времето, което взимаше уроци по пиано, около година. Но това не и беше страст, китарите бяха нейната стихия, да изтръгва запомнящи се ноти от струните… Това го обожаваше, но ето на, още едно нещо, което майка и на разреши. Поне господин Димитров беше готин тип. Към 25-годишен, с лека брадичка, добре подстригана коса, дънки или джинси вместо официалния панталон, черни кецове, тениска и върху нея риза или пуловер. Убийствен стил си имаше този господин, и толкова беше добър…

- Добре, Габи, ОК, спирай. Стига за днес. С всеки изминал ден ставаш все по-добра, трябва да те похваля пред майка ти, чу ли? Нека утре дойде с теб. А сега отивай да спиш, хайде чао!
- Мерси, чао до утре… - Хей, да не забравиш?

- Какво? - таман понечи към бравата на вратата и се спря.

- Какво да не забравя?

- Ехо, разсеяната, майка ти!

- Ох, ох, да, да. Ако не забравя. Ако няма работа. Ама хайде чао сега, че закъсвам, чакат ме!
- Махай се.

- Довиждане.

Излезе на бегом. Слезе като малко конче по стълбите, дръпна голямата, тежка, дървена врата и излезе на пътя. Вгледа се в украсата на сградата (винаги го правеше щом излезеше), максимално и се кафеше, обърна се и продължи по-дългия прашен тротоар.

По едно време, забила както винаги поглед в телефона, някой я блъсна.

- Извинявай.

- Ей.- обърна се тя и го погледна.

- Аз ъъъ (много гаден навик все това ъъъ), аз бях виновна не си гледах пътя пред себе си, а телефона.

- Е, както и да е. Приятно ми е.

- И на мен, Габриела.

- О, да извинявай. Тук трябва да си кажа името, нали?
- Да. - засмя се леко тя и се видяха белите и зъби.

- Виктор.

Точно тогава тролейбусът дойде. Старата трошка раздърпана от много път, оръфана от времето, ако искаш дори от климатичните условия. Пристигна и спря. Из пуфтя и тежко отвори врати. Народът от нея се изсипа като рояк мравки тръгнали съм нещо сладко. Малки, големи, възрастни, дебели, слаби, разбира се умни и безразсъдни. Толкова много хора, и никой, никой способен да я разбере…

- Хей, ще се качваш ли? - замълча, и ей така я погледна.- Габи, ей.

Беше се замислила дълбоко. Погледът и се беше спрял на един билборд отсреща на който пишеше ’’The Wall’’… нещо си. Бутна я.
- Да, ох!

- Качваш ли се?

- Да, но кой номер е?

- Ами…

- Хайде тогава.

Голямата, стоманена стоножка размърда 4-те си крака и се сля в стадото от себеподобни.

- Е, къде учиш?

- Какво? Моля?

- Попитах какво учиш, не чуваш ли?

- Не, от това нещо. - посочи с поглед тролейбусът.

- Или от музиката, която слушаш, Любима ти е, а?

- О, да. Не мога да живея без metal. Майка много не си пада по моите ноти, но татко няма нищо против.

- Ти хип-хоп и черно, нали?

Личеше си от широките му дънки, от бялата тениска, раницата свалена долу до дупето.

- House, но и това включвам.

- Ъхъм.

Слънцето се гонеше със сянката в преводното средство, по неговите прозорци и пердета. Току идваше, току пак се криеше, иззад големите сгради, очукани и стари, сякаш придържани с кинжали от милиони и милиони леприкони, за да не се срутят върху тривиалните, еднообразни лица на минаващите оттам. Всичко беше в цветова, къде-къде, по-ярко пъстри, а другаде направо сиви и гротески… Графитите бяха наистина красиви.

- Къде учиш?

- Ами в художественото.

- Аха, и как е там?

- Ами добре, но ставането сутрин е доста трудна и непосилна задача, ако си легнал късно.

- И аз съм така, споко. - смигна и той и се усмихна.

- Да.

- Е, аз, на следващата спирка ще слизам. Ако искаш си дай номера, някой път може да излезем в парка. - усмихна се пак, и добави.

- Ако искаш.

- Ето ти… - и му го даде. - Чао, Габи.

- Чао.

Имаше много сладка усмивка. Вторият нормален разговор за деня след г-н Димитров. Виктор, нормално българско име. „Дори и не го попитах къде учи… карай, сигурно и повече няма да го видя, но защо си дадох номера? Правя подобна глупост за първи и последен път, както и да е слизам.” Процеди се между хората като лека струйка вода и излезе навън, пое си дълбоко въздух и се впусна към парка. Ива я чакаше там, седнала на една пейка в пъстрата сянка.
- Хей, Габи. Точно навреме, как си?- стана и се запъти да я посрещне. - Хайде към мола.
- Да отиваме. Ами как съм не знам, днес е твърде интересен ден, за да мога да го опиша, доста неща се случиха. Но в общи линии съм добре.

- Да, да. Все с твоите общи линии, кажи направо, че си добре. Как са нещата с майка ти? - погледна я сериозно и намали крачка, държейки я за ръка.

- Ох, не ми се говори за това. К’во ще кажеш, да не си разваляме деня, не ми е до майка ми в момента. Хайде към мола - весело извика тя и ускори крачка - и да минем през метълския, имам нужда от още една тениска, яко… най-накрая си събрах пари. - като се усмихна и подскочи високо, сякаш се опита да улови слънцето или някоя облаче по-близо до нея.

- Не искам да си развалям деня, хайде.

- Но тя ти е майка, спри се за малко и нека поговорим.

- Споко бе, Ива. Ти пък… еее ние си се оправяме, но по някога се караме, нормално и естествено явление, е доста често се проявява при нас. Но е хубаво човек да е различен, нали?
- Различен да, ама не и по този начин. - нацупи се Ива, като спря и я дръпна на място.

- Габи, опомни се, докога така, питам те честно, докога?

Стана и жално прекалено много, добри приятелки бяха, за да позволят нещо да мъчи едната.

- Добре, Иве, споко, човек днес ще поговоря с нея…
Приключиха този разговор и се запътиха към моля. Голямата, модна сграда се издигаше между стар тухлен зид и парка окъпан в пролетно-лятна слънчева светлина.
- Ей, гарван! - извика по едно време Габи.

- А да , и к’во значи? Ти знаеш нали, много четеш.

- Да видиш самотен гарван носи късмет, а ято - предвещава нещастие.

- Беше ми казала, че водят пътешествениците по пътя им, нали? - попита Ива.

- Да, това го знам от един филм.

Продължиха. Обиколиха мола, пробваха куп дрешки, взеха една и друга и се отправиха от метълския.

„Прекалено много обичам ескалаторите. Винаги са ми любимото занимание в мола. Отиваш от едно място на друго, а дори не си мърдаш краката. Доста егоистично от гледна точка на тялото ти, но пък Цар Мързел е на тронния стол в облицованата с кадифе стая, хили се толкова злобно с прогнилите си зъби и удря с жезъла от корени по мраморния под. - ох какви ми идват, захили се Габи сама на себе си.’’ Минаха през метълския, купи си тениска с лика на ’’Bullet For My Valentine’’ и побъбри малко с продавача. Добре я познаваше, често ходеше там, я за тениска, я за суитчър, я за гривна, чанта или значка. Деня си отиваше, слънцето, което днес си беше играло с всички на криеница покриваше малко по-малко, бавно жаркото си телце зад близката планина. Стига толкова днес, наистина беше много. Нагледа се на подлост и на злоба, на скъперничество и лъжи. Лъжи ли? Нейното есе по философия пъхнато там между учебниците в къщи на етажерката в нейната стая… Прегърнаха се с Ива, казаха си „чао” и до утре.

- Оу, утре на даскало, а, Иве?

- Да бе, първи час химия, много я обичам да знаеш. - като се засмя, а Габито подхвана нейния смях и той стана по гръмък, ясен и звънлив.

- Е, хайде, аз ще си отивам, че имам да пиша, а и ми се чете.

- Хайде отивай да чете, утре ще се видим. - изхленчи Ива.

Отиваше до спирката. Мина през подлеза за по пряко, през забутаните магазинчета, през стария китайския квартал, изкачи се по едно стълбище, застинало и безлюдно и се спря точно на края на стълбите, до парапета. - Добър вечер! - присламчи се тихо и почти шепнешком проговори.
- Интересен инструмент имате, не съм свирила на такъв…
- А искаш ли да пробваш? - каза старецът изпод гъстите, побелели я от годините, я от ядовете мустаци.
- Ами добре, но пак казвам не съм свирила на такъв инструмент.

- А на какво?

- Хм.- засмя се тя.

- Ами само на китара и пиано, нашите ме карат да ходя на уроци.

- Много добре, трябва да се развиваш като личност. Ето пробвай. - като свали от себе си гъдулката и и я подаде.

- Мерси.

Засвири, взе лъка постави го и почна. Ръката и сякаш сама се носеше по струните на гъдулката.
- Знаеш ли, че в момента докосваш душата и? Всеки звук е нейната същност.
Тишина. Посвири и му я връчи.

- Много красив инструмент. Съжалявам, но тръгвам. Нашите доста ще ми се карат, ако закъснея още.
- На добър път, моето момиче!

- Подобно!
Очуканото мръсно и миризливо превозно средство дойде и спря пред нея. Спомни си Вик… Сладък беше, но повече и нямаше да го види, нямаше и номерът м. В този голям град това беше почти равно на невъзможно. Остана права докато пътешествието и през града траеше. Подрусваше се, залиташе и най-сетне слезе. Беше вътре, събу се, хвърли чантата на пода и извика доста ясно: - Здрасти.

- Здрасти, Габи, прибра се вече, а ? Как мина днес?

- Мамо, много си весела.

- Ами да, ти как си?

- Денят ми мина прекрасно, ела да ти разкажа. Но само да си измия ръцете и да си сипя нещо за пиене.

Отвори хладилника, взе от там шишето с fanta отля си малко в нейната си чаша и отиде към хола, където я чакаше майка и.

- Е как мина днес, разказвай.
Разговорът се проточи, час, два, три. Изгладиха различията си. Кой ли ги нямаше? Дребни разногласия между родители и деца, майки и дъщери, ето че и Габи беше една такава буйна тийнейджърка на която правилата много не се нравиха. Различия от гледна точка на музикалното образование, облеклото, начина на изразяване с една дума - всичко. Стана, запъти се към стаята си доволна. Разговорът беше преминал добре. Изгладиха за сега нещата. Различията бяха принизени до най-ниска степен на изява и мирът започна да витае във въздуха. Мирът, какво сложно понятие. Не бяха ли всички тези войни точно заради това, заради територии и господство? А колко малко е нужно на човек, за да бъде не щастлив, а просто доволен, задоволен от това което го заобикаля.
- Мамо, а къде е татко?

- Пак са го задържали, след малко трябва да се прибере.

- Добре, аз ще си лягам, малко ще почета и заспивам.

- А господин Димитров утре те вика.

- Защо? Нещо направила ли си? - уплашено попита майка и като се вдигна от удобния, затоплен стол.

- Не. Просто иска да ме похвали пред теб, `айде лека. - Лека!
Затвори се в стаята си, нахули червената пижама с мечето от пред и седна пред компютъра. Бутна мишката и заспалия екран светна в зелено и синьо от картината на денк стопа. Имаше няколко съобщения. Прочете ги, отговори им и разгърна книгата на мястото където бе спряла. Стара книга с меки корици, на места с леко скъсани листи и избелели букви. Точно се надвеси и имаше съобщение. Zdr, kak si? J -ot Vik. И една усмивка жълта на цвят и се хилеше от дисплея на телефона. Получи още няколко SMS-а. Къде бях оставила есето? Къде го бях бутнала? Между страниците на кой ученик се намираше? А и имаше ли смисъл да го търся? Какво да пиша, моето мнение за света ли? Никой не желае да го чуе. Всичко е една голяма лъжа, една голяма дупка, пропита, проядена от молци и хлебарки, който стоят на горните постове и управляват малката ни, пропаднала държава. Какъв смисъл има? Те си клатят краката, а аз да си чупя ръцете да пиша за тях измислени максими и ненужни слова. Лъжи, фалш, лицемерие, и моя любим егоизъм, това движи света, това и нищо друго… Телефонът иззвъня точно в 06:30h. Ох, ако знаеш как се заби като пирон в кисело мляко мелодията, още само 5 минути и ставам…

- Хайде, Габи, 06:45 стана…

- Да де, да. Ама то 06:45 ли стана? - Ставам.- със сетни сили се изтръгна от завивките.

Оправи си леглото и нахули новата тениска. „Ей, т’ва е работа - рече си тя наум. - bullet са друго нещо. Жълтият тесен потник няма и ни най-малък шанс за борба с черните metal тениски.” Нахули си черните стегнати дънки и излезе от стаята като хлопна вратата след себе си.

- А ето я и моята metal-принцеса. Наспа ли се? - Ами почти, а ти, как си?

- Здрасти, мамо. - влезе в кухнята и седна на стола до баща си.
- Наспах се, искаш ли сок?

- Да, татко, от портокал. От радиото водещата поднасяше на слушателите сутрешните новини и говореше нещо за еди кой си, който бил направил нещо си в заглушената уличка зад паркинга…
- Аз ставам, ще се видим после. - стана, отиде и прегърна майка си, потупа баща си по рамото и само каза:
- Чао аз тръгвам.
С нови сили и готово за поредната от много порции окаляни дни, слънцето се издигаше малко по-малко към средата на небето. Стоножката с 4-те крака пристигна. Качи се и кого да види.

- Как е моята странница? Добро утро, Габи! - каза Виктор и се загледа в новата и тениска.
- Хей, добро утро, а защо съм странница?

- А не си ли? - Постоянно на някъде си отвеяна и отговаряш прекалено стеснено. - засмя се той и точно в този момент стоножката оплете краче, (тролейбусът мина през една от многото дупки на събуждащия се град).

- Ах, извинявай, но щях да падна… - хвана се той за ръката и.

- Така е. Защо не се държиш? - отмести ръката му от себе си. - Не обичаш да говориш нали? - Устата при теб е закърнял орган. - погледна я, а след това и телефона си.
- Да. Не. Вик мерси за SMS-ите. - А нищо, просто се сетих за момичето, което срещнах вчера. Имаше една тениска, точно тя ме изненада и мълчаливото и поведение, интересно нали? - Че вчера преди да си легна и писах. - засмя се.
Превозното средство беше още празно, но постепенно, на всяка спирка се пълнеше с народ, забъркан и оживен. Не му ли се спеше или просто не придаваше важност на тази човешка функция?

Все още черната и тениска не привличаше слънчевите лъчи, но по-късно през деня струйка топла пот щеше да избие в подмишниците и, и леко около гърба. Освободи се място.
- Ще седна.

- Сядай.

- Къде учиш?

- Училището не е много известно.

- О, да, то в милата ми страна кое ли е?

- Но все пак.

- В едно СОУ - почти под носа си измрънка той.

- Какво? Моля?

- Е, виждаш ли? - От тази музика… -  издразни я той. - Така е. Сигурно нямаш глас, да не си болен?

- Прекарах много тежка ангина, че после последва и пневмония, имаше още нещо, но не помня какво беше… - застанал сериозно до нея я прикриваше то изгряващото слънце.

- Ей, човек, как си преживял всички тези болести? - А сега как си?

- Ами гърлото… - Знаеш ли, че хората са в състояние да повярват на каквато и да е лъжа, стига тя да е поднесена правдоподобно, с нормален израз на лицето, тембър на гласа… - замисли се и продължи. - На почти всичко, стига то да е изразено така, че да няма и ни най-малка основа за съмнение. Странни същества сме. Зависи в чии ръце се намираме… като пластелин… лесни за обработка.

- Разбира се, това няма нищо общо с теб, дори и не знам защо го казах, обикновено не говоря така с никой, най-малко пък с този, с който съм се запознала преди ден и познанството ни се гради на 10 минутен разговор.

- Но аз да ставам. Извини ме, но ъъъъ, да имам работа.

- Каква, мога да ти помогна.

- Съмнявам се, че е в обсега на възможностите ти, но мерси.

- Е каква е работата в крайна сметка?

- Какво? А да, ами… чао де, даскалото, такова, чао… - После ще ти пиша.

Гласът му не мога да мине през затварящите се врати на стоманената гъсеница. Гледаше я докато автобусът не се скри зад осанката на новия издигащ се строеж. "Спи ми се, как мразя да ставам сутрин рано и да ходя на училище… Да, още един ден в драките, изгубена в морето от глави, крака, ръце, тела, еднообразие… поне да стане 16:00h и да отида да посвиря малко.’’ Влезе вътре.

- О, Габ! - Ммм, здрасти.
- И как сме? - А как сме, нормално т.е нормално заспало състояние не само на духа, ами и на тялото. - Твоето най-често срещано състояние.
- Да, моето…. ей, ама защо само аз, а ти? Ай `ся отречи, че не си умираш за един сън, а? - Ай де стига с това, че наистина ми се приспа. Нова тениска?

- Кеф, а?

- Дам.- доста се разтегли а-то в думата, голямо, дълго и шумно.

- Чао, Вал, закъснявам, до после. - `айде.

Изкачи се до стаята, застана пред нея, протегна се и влезе. Седна включи компа и зачака монитора да се обагри в синьо…