2.12.2012 г., 18:38 ч.

Един ден от живота на оптимиста и песимиста 

  Проза » Хумористична
1451 0 8
16 мин за четене

Един ден от живота на оптимиста

Часовникът звъни, но аз съм вече буден. Срещу мен е кошарата на дъщеричката ми. Как сладко спи, вдигнала две юмручета нагоре. Дъхът ù е лек и изобщо не се чува. В съня си е така красива... Прилича на принцеса. Но ще трябва да я събудя. Тая сутрин ще се оправям сам със нея, защото жена ми е първа смяна. Надвесвам се над детското легло и докосвам с показалец брадичката на моята малка фея, като смъркам с уста. Опитвам се да я събудя. Баба ме будеше преди много години така. С острия си Ягински нокът винаги ме одраскваше по брадичката.
Детето отваря очи и известно време ме гледа с неподвижен и замрежен поглед. После изведнъж присяга, взема голямата кукла, която е до него, замахва и ме хлопва здравата по главата. Усещам как куклинският целулоиден крак просто цял хлътва в окото ми. Вадя го бързо и сега с детето ревем едновремено. Аз от болка, а то защото още не му се става. Няма как. Ще трябва да свиква. Плача с едно око, но нали съм добър татко, поемам момиченцето си с ръце, прегръщам го и приближавам личицето му до моето. Отиваме в банята. Но протестите и тук не престават. Дъщеря ми е хванала кичур от косата ми, тегли и не пуска. В същото време е допряла пухкавите си устнички до ухото ми и с невероятно драматичен, сопранов глас пищи в него, та се къса: ”Няма къпам, няма къпа-а-а-а-м!” Тя никак не обича водата, затова дори и най-скромното сутрешно миене на ръце и лице, без да се замисли, включва към къпането. В това време проплаква и другото ми око, а и ухото ми е заглъхнало напълно. Е, няма да бъде цял живот така я!След година-две тия сутрешни изблици ще бъдат само мил спомен.
Най-после сме готови и потегляме. Моята принцеса към градината, а аз към автобусната спирка. Добре, че детската градина е близо до дома ни. Предавам я в сигурните ръце на учителката и продължавам. Заставам на автобусната спирка и чакам автобуса. Паля цигара, защото зная ,че автобусът пристига винаги когато съм изпушил едва половината ù. Утрото е толкова свежо и прекрасно! На съседно дърво две свраки разговарят припряно с тракащите си гласове и ме умиляват. Влизам във заслона и сядам на скамейката. Продължавам да пуша с наслаждение. Впечатлен съм, защото изминаха повече от петнадесет минути, а все още съм сам. Други пътници не идват. А цигарата вече изпуших цялата. От съседния павилион излиза продавачката, поглежда към мен и подвиква: ”Ако чакате автобуса, не стойте тук! Поради ремонт на уличното платно има промяна на маршрута. Разбрах, че ще се движи от другата страна на комплекса. Трябва да разберете къде е точно първоначалната спирка.” Макар и позакъсняла, новината ме зарадва. Ами ако не я бях научил, можеше да стоя тук още дълго време. Каква мила женица! Благодаря ù най-учтиво и тръгвам да издиря новата спирка на автобуса. След повече от час разузнаване и лутане я откривам на около два километра далеч оттук. Когато пристигащият автобус спира, той буквално пращи по всички шевове. Устремявам се към отворената врата . Осъзнавам величието на връхлитащата ударна вълна от кандидат-пътници. Аз съм частица от нея. Силата ù е толкова голяма,че краката ми не докосват земята. Ръгат ме с лакти, дърпат ме с ръце, ритат ме с крака, но се чувствувам много щастлив, защото все пак успявам да се вмъкна вътре и се подпирам блажено върху шкембето на един бабаджанка. Автобусът потегля и едва-едва крета по нанагорнището между двата комплекса. ”Извинете!”- казам на притежателя на удобното шкембе и се притискам още по-плътно към него, за да извадя картата си за пътуване и я покажа на кондукторката. В това време се чува силен гръм . Разбираме, че се е спукала гума. Автобусът спира и шофьорът много учтиво ни подканя да слизаме и да се спасяваме кой както свари. До следващата спирка има още около петстотин метра. Но аз няма да допусна заради тия метри да си разваля доброто настроение. Тъкмо съм изминал първите стотина с бодра и енергична крачка и чувам клаксон на кола зад гърба си. Обръщам се и какво виждат очите ми. Та това е моят бивш колега Ицо, по прякор Басито. Викахме му така, защото всяка втора негова дума беше ”Баси!” Горд притежател на сивичък трабант. Спря и ме покани да ме отведе в сърцето на града, накъдето съм се запътил и аз самият. По пътя си припомняме някои стари случки и се смеем здравата. Оставя ме почти в центъра. Спирам за миг и се оглеждам наоколо. Гъмжи от народ. Всеки се е запътил нанякъде. Едни са усмихнати, други –намръщени, трети - угрижени. А аз съм направо щастлив. В джоба си нося спестовна книжка с цели петнадесет лева, които след малко ще бъдат изтеглени в съответната банка. Ще влезат кротко в портфейла ми, в който сега почива един самотен железен лев. Книжката естествено ще бъде унищожена. Какво ли не мога да купя с тия шестнадесет лева. С тях ставам един богат и доволен мъж със самочувствие. Боже, колко е хубав животът! А ако днес ни изплатят и заплатите, ще бъде направо велико. Работя като въоръжена охрана в една известна фирма. Трябваше да получа заплатата си още преди двадесет дена, но по неизвестни причини и до сега чакаме... Навярно са срещнали някакво затруднение, но аз съм убеден, че всичко ще си дойде на мястото и ще се оправи. Заплатата ми е четиристотин лева, но почти цялата отива за изплащане на апартамента, който купих. Завършил съм квантова електроника в най-стария университет на България с пълно отличие. Бяха прекрасни години, пълни с мечти, планове и надежди. Получих предложение за работа в Кембриджкия университет, но отказах. Не бих могъл да живея далеч от родината си. Толкова много я обичам. Три години учителствувах в едно професионално училище, но го закриха и излязох на трудовата борса. Единственото, което можеха да ми предложат, е да стана охранител. Приех, за да не стоя без работа у дома и за да мога да изплащам задължението си към банката. Навсякъде ми е добре, защото се чувствувам удобно в своята кожа. Зная, че това не е най-подходящата работа за мен, но аз съм доволен. Вярвам, че след време триумфално ще се завърна към науката. И сега не съм я задгърбил напълно. Вече три години използвам всяка свободна минута, за да поработя върху любимата си тема за лазерите...
Вървя по улиците, разминавам се с хората и ми е толкова приятно. В портфейла си имам вече цели шестнадесет лева. Това си е почти цяло състояние. Влизам в една закусвалня и си поръчвам топла баничка и боза. Хапвам си с наслада и гледам през витрината. Центърът на града става все по-красив. Единадесет часа е. Започвам работа в три часа. Решавам да отида на плаж. Горщо е, а месец юли е най-хубавият месец за плаж. Денят е слънчев и жарък. Поемам в посока към централния плаж. Намирам си едно много хубаво местенце на брега, в близост до спасителната вишка. Изтягам се на един самотен шезлонг и съзерцавам морето. Решавам да поплувам и се запътвам към водата. Тя е топла и много приятна. Плувам до шамандурата и се завръщам обратно. Когато излизам на сушата, забелязвам, че панталоните ми са небрежно захвърлени встрани от другите ми дрехи. Неволно промушвам ръка в джоба да проверя за портфейла си, но не го намирам. Проверявам навсякъде, където е възможно да бъде. Няма го никъде. Някой го е взел. Ето че пак се оказах чист болярин. Крадецът да е жив и здрав! Аз продължавам да се чувствувам щастлив човек. Защо да правя от такива дреболии драма. Поставям се на мястото на другия. Ами ако е гладувал и е бил притиснат от глад да открадне. Обличам се и се упътвам към работата си.
Охранявам портала на една производствена доста голяма фирма. На смяна сме цяла бригада охранители. На портала при мен има и портиер, който издава служебни пропуски. Ако всичко при него е спокойно, и аз съм спокоен. Смяната ми приключва в десет часа вечерта.
Автобусът идва навреме и аз, поизморен, но доволен, се качвам в него. Пътниците са малко. Сядам на свободна седалка и гледам през прозореца навън. Градският автобус е напуснал очертанията на комплекса и сега се спуска по шосето надолу към другия комплекс... Навън е тъмно и пътят е безлюден. Изведнъж забелязвам как в небето успоредно над нас се появява светещо кръгло тяло. То се снишава и достига нивото на автобуса. Вътре сме малко пътници. Всички са унесени в мисли и седят сами на седалките. Някои даже дремят и не зная дали въобще нещо са забелязали. Сияещата чиния започна да променя цветовете си. Аз я наблюдавах с ококорени очи, немигващ, та чак ме заболяха. Бях почти на път да се развикам, когато усетих, че на седалката до мен някой се разположи. Погледнах периферно и видях, че е някакъв пътник на средна възраст. Но откъде дойде и защо? Изведнъж чух глас:
- Дойдох от ето тоя летателен апарат, към който ти гледаше преди малко. Приел съм човешка форма, за да не предизвикам безпокойство у земните жители.
- Ама, амма защо е тоя контакт с мен?! Аз нито съм ви търсил, нито съм ви викал...
- Както обичате да се изразявате вие - не си редил боб за нас! Така е, така е. Да, ама ние решихме да издирим най-позитивния жител на вашата планета. Оказа се, че това си ти. Дълго време проследявахме живота ви. Каквото и да ти се случеше, другите-недоволни, а ти все доволен. А сте си измислили десетки хубавки, цветисти изрази. Прикачате ги към други думи и чрез тях изхвърляте недоволството си в атмосферата. И децата ви ги знаят, и децата ви ги употребяват с кеф. Само ти винаги боядисваш с бяла боя всичко, което е тъмно в живота. Освн това и много си вярваш. Накратко, ето каква е нашата награда. Пуснахме ти един фиш от вашия тото-хазарт. Тъй като можем да виждаме във всички времена, казвам ти, че този твой фиш печели огромна печалба от десет милиона лева. Утре се теглият числата и ти сам ще се убедиш. И тъй като времето ми за контакт изтече, ето ти фиша, напълно валиден и печеливш. Ти заслужи наградата си. Тръгвам си. - И тайнственият човек изчезна, просто се разтвори, стопи се в пространството. Ако не беше фишът в ръката ми, можеше да си помисля, че съм сънувал. На другия ден в тиража на тотото се изтеглиха моите числа. Сега съм тото-милионер, но като чета и тук, и там какви милионери, че и милиардери има по света си мисля, че тия извънземни можеше да са къде по-щедри към мен. А те се оказаха големи стипци...


Един ден от живота на песимиста


Събудих се и първото нещо, като отлепих очи, е да констатирам, че пак се чувствувам подозрително бодър. Но зная, че това чувство е само една гнусна инсценировка, погодена от лицемерното ми съзнание. Натиснах ядно звънеца на китайския си часовник и благослових часовнишката му майка, въпреки че не я познавам и не съм я виждал. Надигнах се и спуснах и двата си крака към пода. Не съм суеверен, защото зная, че както и да ги спусна - първо левия или първо десния, или и двата заедно, през целия ден все ще ми върви като на бясно куче камъните. Свалих пижамата и панталона и тътрейки крака, влязох в банята. Погледнах към настръхналите си космати крачуни, досущ като мамините. Тате беше кьосе, но аз почти нищо не съм взел от него, освен плешивото му теме и редките зъби. Отворих крана на душа и се заех да сапунисвам ергенското си тяло, но до слуха ми достигнаха звуци от песен. Над мен се разнасяше лигавия тенор на съседа Мераклийски от горния етаж. И той беше в банята и се къпеше. Така, както сме я подкарали да проливаме вода на поразия, в скоро време от земното яйце ще остане само суха черупка. Не знам накъде се е запътило това човечество! И кой пък го излъга тоя Мераклийски, че може да пее?!
Побързах да напусна банята, защото вече усещах как лигите му се стичат през тавана на моята баня. Сварих си кафе в кухнята и излязох да го пия на терасата. Пак са ми пробутали изветряло кафе в магазина. Купувам винаги от най-реномираните марки кафета, а получавам насреща не кафе, а пепел, боклук... Разбърквам с досада кафето. То има цвят на вода, в която току-що са изпрали мръсните ми чорапи. Ей, тия търговци никой път няма да се научат, че клиенти се печелят бавно, а се губят бързо. А срещу мен се е ухилило като разцепена тояга едно августовско слънце и със жежки пръсти се опитва да бръкне в очите ми. Ама че досада! Поглеждам часовника си. Трябва наистина да побързам, ако искам оная скрипя Ятаганова да не ми цитира пак трудовия кодекс. Разбързах се и ей на! Накапах новата си фланелка. Знаех си аз, че с тоя марко-тотевски късмет няма как да не ми се случи нещо! Преобличам се. Слагам старата фланелка, която има вече антикварна стойност, и изприпквам до колата. Един гларус се е изцвъкал върху предното ми стъкло. Многобагреното гуано се е стекло по  височината на лявата му част. Благославям майката и на гларуса, и на стъклото и с отвращение бърша нанесеното  поражение.

           Най-после паля колата и потеглям. Поглеждам отново към часовника си. Закъснял съм вече цели десет минути. Движа се в потока от коли. Скоростта ми е по-малко от 40 километра в час. На около двеста метра преди службата  внезапно спирам. Оказва се, че пред мен на пътното платно има транспортно произшествие. Някаква много любопитна баба, вероятно с образователна цел, се гмурнала между гумите на бяло рено и после не пожелала да излезе от там. А колата, представете си, се движела по пътя, неподозирайки намеренията на старицата. Лекари и санитари от ”Бърза помощ” бяха дошли да събират анатомичните ù части. Полицаите пък, хронично боледуващи от професионално любопитство, бяха дошли да разпитват. Боже, Боже-е-е, какво ли още има да ми се случва в днешния ден?! Ама аз като един горд  кутсуз, неочакващ нищо добро,  съм готов да понеса всички шамари на скапания  живот. Чакай поне да се обадя на шефката - Горгона Ятаганова, и да я информирам за състоянието си. Звъня ù по мобилния и обяснявам. А тя, сякаш нищо съществено не ù съобщавам, ме прекъсва небрежно и ми нарежда при първа възможност да ù се обадя лично в кабинета. По голото ми теме веднага запъплият мравки и въображаемите ми къдрици се изправят. Не е на добро тая среща с нея, не е на добро! Вземам от чантата си вчерашния вестник и се опитвам да се поразсея. Вадя химикалка и започвам да решавам  кръстословицата. Заемам се с водоравните думи. Изведнъж усещам как химикалът изхвърча от ръката ми, а аз - тласнат доста грубо от някаква сила, едва не целувам предното стъкло. Оказва се, че някакъв малоумник зад мен се е нацепил в колата ми. Е, не! Не може да бъде! Това вече е прекалено! Пътят отново е затворен, но тоя път  героите сме аз и оня заспал льольо с допотопната си лада, който ми погоди номера. Пристига полиция и ми отнема още време. Протоколи, актове, дрегери, обяснения... Аз съм невинен, но и много потърпевш. Колата ми отзад е къдрава като салатен лист и ще трябва да се бръкна в джоба, за да придобие отново бившата си достолепност. Как да е, допълзях до служебния паркинг и оставих автомобилната останка там. Най-после влизам в сградата и натискам бутона на асансьора. Естествено, както и очаквах, той не работи. Заседнал е някъде по горните етажи, а може и някой злорад зевзек да е оставил умишлено асансьорна врата  отворена. Трябва да разчитам на здравите си крака. Започвам катеренето, но някъде между втория и третия етаж дочувам пред себе си кръшната песен на дамски токчета. Любопитен съм да разбера коя е притежателката им. Имам доста колежки, които заслужават шестица по шестобалната система за дръзка красота и палав чар. А аз като всеотдаен ценител с колекционерска страст винаги се любувам на техните прелести. Засилвам темпото, за да задоволя любопитството си. Качвам се  безшумно нагоре и почти настигам дамата. Само няколко стъпала ни разделят. Изведнъж познавам, че това е госпожица Горгона Ятаганова. Тук е мястото да отбележа, че всъщност тя е горда притежателка на две фини крачета с изящни прасци и глезени и дълги бедра. Има пропорционално тяло с подчертано кръшна талия. Двете ù леко полюляващи се кълбета отпред са естествено напомпани и също будят възхита. Лицето ù, въпреки острия и изучаващ поглед, решителната брадичка и прегърбения нос, може да се нарече приятно. Единственият недостатък на тая жена е, че за беда тя е мой директор и когато говори, острият ù властен глас сякаш кове пирони в съзнанието ми. След всяка среща между госпожица Ятаганова и мен в сложния ми труднопроходим живот зейват винаги големи каньони от усложнения. И сег,а като си спомня за някои от тях, просто цял настръхвам. Всички служебни задачи, които се избягват от другите колеги, госпожица Ятаганова връчва с огромно задоволство на мен. Де има командировка, която по сложност не отстъпва на  продължителна мисия в дълбокия Космос, все е моя. Колкото повече се старая да избягвам Горгона Ятаганова, толкова повече хапливата съдба ме тласка към нея. Ето и сега... Но докато размишлявам така философски върху сложността на моето трудно битие и наблюдавам стройните крачета и заоблените форми, прозиращи под тънката пола на шефката, изведнъж виждам как тя се спъва. Единият ток на обувката ù внезапно се изкъртва и отлита нанякъде. След него полита и самата госпожица Ятаганова и то назад. Всичко става за миг. Веднага съобразявам, че ако не се намеся и спра летящото ù тяло, рискът от пораженията му ще е голям. Разтворям ръце и я поемам изотзад. Внимавам само да не падна и аз. Не очаквам да се справя, но се получава. Овладявам инерцията ù и я спирам навреме. Помагам ù да се стабилизира на двата си крака и даже откривам изкъртеното токче и ù го подавам. Е, все пак  днешният ден ме изненада. Случва се и нещо подозрително хубаво. Разбира се, помогам на Ятаганова да се добере до кабинета си и там тя обува други обувки. Кани ме на чаша кафе и цялата свети от благодарност. Аз ù разказвам  автомобилната си одисея. Тя искрено ми съчувствува и обещава да помогне. Имала братовчед, който оправял почти всички западни коли и поддържал във форма и нейната. Той щял да поправи колата ми напълно на съвсем сносна цена. Но има и друго. Изненада!!! Предлага ми и поста на началник-отдел. Отсега нататък аз ще контролирам работата на колегите, аз ще възлагам задачите, аз ще разрешавам служебните командировки. Новата ми заплата е почти два пъти по-висока от сегашната. Напускам кабинета ù и потъвам в дълбоки размисли.

               Трябва много да внимавам с тоя неин братовчед. Да не се окаже някой мошеник, който само ще ми вземе паричките и ще ме остави после да си блъскам ангелите със смалената си бричка. А колкото до новата  длъжност, сега ще тръгнат едни приказки, една завист... Може и да ме изкарат любовник на шефката. Ей,  ама как не се досещам! Да не би тя затова да ми дава тая длъжност! Ами ако иска да ме оплете в женските си мрежи и да ми метне оглавника на врата! А-а-а-а-а-а, ще има да взема госпожица директорката! Аз може да съм карък, но не съм балък... Не се хващам на никакви кукички... Гледай ти, гледай ти! Ама зная си аз, че нищо хубаво няма да излезе от тая среща между мен и Ятаганова! Тц,тц,тц... Кога ли съм имал късмет, че и сега?!      

© Диана Кънева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Майтап, майтап и пак майтап. Много се смях! А тъй като смеха е здраве, благодаря ти докторе!
  • "А те се оказаха големи стипци..." Кеф на буци е този финал
  • Направо се влюбих в песимиста :D :D
    E, то бива, то може, ама чак пък толкоз... да не му върви..
    Беше ми изключително забавно и интересно!
  • Поздравления!
  • Mили мои,благодаря ви за коментарите.Магданозчо,не разбирам кое му е фалшивото на словото на продавачката.Да не би да има някакви критерии,за които не съм чувала как трябва да говорят продавачките.Всяка продавачка е индивидуалност със характерните си качества.
  • Имате интересен стил, който много ми харесва!!!
  • Забавно ми беше да прочета! Хареса ми!
  • Моите почитания! Не предполагах, че и двамата герои ще ми станат толкова симпатични.
Предложения
: ??:??