Един ден в болницата

        Съмваше. Полумракът бавно отстъпваше на Зората. В стаята беше тихо. Мъжът седеше облегнат на възглавницата и гледаше настъпващия ден. Ортопедичният матрак под него тихо вибрираше, масажирайки парализираните му крака. Но той сякаш не усещаше това... Очите му гледаха навън, в издигащото се слънце...

              Беше красив, много красив! Тялото му беше изваяно като статуя на Аполон от непрекъснатите фитнес тренировки и работа с рехабилитатори. Устните, които сякаш непрекъснато се усмихваха и по които целият женски персонал на болницата въздишаше, сега бяха стиснати с някакво жестоко безсилие... Погледът му не се откъсваше от прозореца... сякаш очакваше някой... Чу се шум от двигател и в задния двор спря кола на Съдебна медицина. Момчетата с бели престилки скочиха чевръсто и потънаха из болничните коридори. Лицето на младия мъж застина... След известно време вратата отново се отвори и по рампата се спусна носилка, на която лежеше някой, завит плътно с чаршаф. Момчетата ловко вдигнаха носилката, за да я пъхнат в колата. Изпод чаршафа се отпусна ръка... Бяла, тънка, надупчена от игли ръка... Мъжът зад прозореца стисна силно очи... Коцето... неговият приятел по душа и по съдба... Момчето, което го караше да се смее, да забрави за мрачното си бъдеще... Момчето, което, въпреки страшната диагноза, нито за секунда не загуби надеждата си и доброто си настроение. Толкова дни и нощи бяха прекарали заедно из градинките на болницата, сврели глави в лаптопа или в залите за рехабилитация. Точно там се запознаха, в една от залите. Бяха вперили погледи в Миленчето - млада, 34-годишна жена с тежък инсулт. Гледаха момичето, хубаво като капка, как влачеше единия си крак и се опитваше да следва инструкциите на рехабилитатора, въпреки че усилията явно ù причиняваха болка, защото често кривеше лице. После погледите им се кръстосаха и те се усмихнаха. И станаха неразделни. Коцето не спираше да говори - говореше му защо е посегнал към наркотиците, как шест години е бил на твърд хероин и вследствие на това е получил атрофията и обричащата диагноза... Но за всичко говореше с някаква самоирония, сякаш всичко ще мине и някой ден той ще се вдигне от количката. И двамата знаеха, че това няма да се случи... И двамата знаеха, че са обречени  на смърт... Просто не се знаеше кой кого ще изпревари... И тя не закъсня, проклетницата, дойде да си го вземе... Вчера бяха цял ден навън, бутаха количките, заяждаха се и се смееха. Вятърът рошеше косата на Коцето, която той упорито отказваше да  подстриже с довода, че така повече го харесват момичетата.  Вечерта ги свари в парка на болницата. Гледаха звездите и крояха планове... за някога, когато ще станат, когато ще се наслаждават на живота и на младостта си. Луната беше осветила усмихнатите им и замечтани лица... Последната им нощ заедно... Малко по-късно, вече унасящ се в леглото си, младият мъж чу бързите стъпки по коридора към стаята на Коцето. И разбра... Зарови лице във възглавницата, гърлото го стягаше, въздухът не достигаше, но сълзите не идваха... Сякаш в този момент някой жигоса сърцето му... Такава болка не беше чувствал дори и след инцидента преди пет години, когато лежеше премазан и чакаше някой да му помогне...

              Отвори очи. Линейката тръгваше. През малкия ù прозорец той виждаше покритото тяло. Сбогом, приятелю! Ще се видим! Няма да се забавя много... Вратата на стаята се отвори и в обятията му се хвърли Миленчето. Телцето ù се тресеше от конвулсиии. Лекарите смълчани ги гледаха, безсилни да намалят болката им... Той разтвори ръце и нежно я прегърна. Душата му, сякаш стоплена от нейния дъх, се отвори и сълзите тръгнаха, смесиха се  с нейните и потекоха надолу, към съкрушените им изстрадали сърца...

........................................................................

Всеки божи ден съм свидетел на тази болка... болката на пациента, борещ се за живота си и болката на лекари и рехабилитатори, даващи всичко от себе си, за да накарат тези хора отново да обикнат живота... Един ден видях главния лекар, възрастен и уважаван неврохирург, да плаче в английския двор... защото беше безсилен да помогне на едно момиче - 25-годишна бургазлийка, болна от множествена склероза. При нея болестта се разви много бързо - за две години. Друг път един от рехабилитаторите ни беше дошъл при мен - ръцете му бяха отекли, явно много го болеше. Попитах го защо не си вземе почивка няколко дни, но той каза: "Тези две ръце, докато могат - ще помагат, ще раздвижват, ще вдигат на крака. Почивка - като се пенсионирам..." Това са те - моите колеги - понякога намръщени, често и нервни, но даващи всичко от себе си, дори и невъзможното, за да върнат нечий живот, за да накарат някой да се усмихне.