Един досаден ден

        Днес старецът ставаше на 91 години, а Велизар – на 16.

        „Кофти съвпадение”, си помисли за кой ли път младежът. „Какъв досаден ден!”

         Всъщност не беше съвсем зле. Уговорката с баща му беше, че ако иска да си получи суперкомпютъра за рождения ден, трябва да придружи дядо си Велко на село и да му угажда.

          – Какво значи „угажда”? – понечи да попита момчето, но се отказа. Може би трябваше да провери в речниците, които баща му винаги държеше на бюрото си или поне в интернет, но го домързя. Изобщо много го мързеше напоследък. На всичко отгоре, трябваше да се напъне и да си вземе поправките наесен, ако не иска да повтаря класа още един път. Много досадно.

        Станаха в 6 ч. сутринта, за да хванат първия автобус за селото. Беше в началото на лятото, но си личеше, че ще бъде неприятна жега през целия ден. Дядо му беше обут с огромни туристически обувки, които носеше и през зимата, а чантата му тежеше, сякаш вътре имаше компютър. Велизар надникна с едно око в нея – секирче с копачка, пластмасово шише с вода и един краищник хляб. И някакви книги. Велизар погледна с другото око пръстите си с неизрязаните нокти в сандалите, после се сви на седалката и задряма.

        Докато пътуваха, старецът не спря да разговаря със съседката  си отляво на пътеката. Велизар долавяше от време на време думи като „тепе”, „шумер”, „събор”, „оброк”... Нищо не му говореха. Гласът на жената беше напевен и весел, непрекъснато се смееше. За момент Велизар се сети за майка си, която не беше виждал от една година, но както обикновено незабавно изтласка спомена. После се унесе...

        – Велко, слизаме... – дядо му леко потупа Велизар по рамото. Младежът се намръщи. Мразеше да го наричат Велко, беше много селско. В училище му викаха Зар.

        – Ще казваш „добър ден” на хората, тук е така – каза някак строго дядото. – Да не ме излагаш!

        – Добър ден – каза високо и подигравателно Зар на двете пъстри крави, които току що пресичаха площада, ронейки огромни пльоски топла тор след себе си. Момчето извади скъпия фотоапарат от калъфа и бързо направи няколко снимки в едър план.

        Зад кравите вървеше момиче на видима възраст около 13 години. Беше с вързана на къси опашки руса коса, с бяла ризка и дънки. В ръцете си държеше тояжка, с която подканваше кравите в правилната посока. Момчето се смути и не посмя да снима пастирката. Докато съобрази да попита дядо си, процесията пресече площада и потъна в уличките.

        – След два часа трябва да сме на събора – рече старецът. – Чака ни много път, а аз вървя бавно. – Я ми откърши нещо да се подпирам.

Велизар се бори около пет минути с жилавото стъбло на леската и накрая се отказа. Дядо му през това време си плискаше лицето, мокреше темето и врата си на чешмата. Яката на ризата му беше почерняла от водата. После го видя и се засмя.

        – Трябва да намериш изсъхнал клон ей там в дерето – посочи той. – И се пази от змии.

        Велизар погледна със съжаление босите си крака и пристъпи неуверено.

        – Ето вземи! – каза някой зад гърба му – аз имам друга! – Беше момичето с кравите.

        Велизар взе внимателно пръчката и я огледа. Беше лека, обелена и чепата. Подаде я на дядо си.

        – На събора ли? – попита пастирката.

        Зар кимна.

        – И баба ми ще ходи – рече момичето и се усмихна. – Може би ще се видим горе...

        Велизар погледна към планината. Беше плътна и тъмно зелена, а на небето нямаше никакви облачета...

        Вече час кретаха по някакъв неравен и каменист път. Краката на момчето се бяха подбили от ходене, докато на дядо му нямаше нищо. Беше си съблякъл ризата и мръснобелия му потник показваше кльощавото старческо тяло, което много приличаше на това на внука му. А Велизар, странно, не се потеше и му беше тежко. Снощи беше висял до среднощ на компютъра и беше като дрогиран. Фланелката си беше вързал на главата срещу слънцето, защото не си беше взел шапка. Бяха странна картинка: един кльощав старец и един кльощав махараджа с абсолютно бели кожи.

        „Тъпо”, мислеше си Велизар, "защо трябва да се събираме някъде на майната си, а не в заведение в селото...”

        – Няма ли да почиваме – каза раздразнено той.

        И дядо Велко се беше задъхал. Тия 90 години май вече си тежаха. Той свали чантата от рамото си и момчето видя дълбоката червена ивица, която беше прорязала кожата му.

        – Що не хвърлиш тези книги – рече Зар. – Само се мъчиш.

        Старецът не каза нищо. Извади една от чантата си и я погали.

        – Тук е целият ми живот – рече той. – Ще ги подарявам горе...

        – Че кой познаваш там – рече Зар, – и кой го интересува.

        – Ето и на тебе една – рече дядото, – но ако ти тежи – аз ще я нося... А от селото познавам всички. С едни съм си играл, други съм учил, на трети съм помагал... – И дядото запрелиства с интерес книгата, сякаш я виждаше за първи път.

       Велизар внезапно се сети и извади фотоапарата. Започна да разглежда снимките. На последната от тях, до задницата на кравата се виждаше част от крака на момичето.

        – А коя е тая с кравите? – изплъзна се от устата му.

        Старецът прибра книгите в чантата и стана.

        – Да вървим – рече – ще ти разказвам по пътя. Баба ù – хе! Каква само серт беше... Описал съм я и нея вътре...

        – Дай аз да нося чантата – рече внезапно Велизар.

        – Добре – усмихна се старецът. – Но секирчето дай насам, всякакви гадини има...

       Пътят сякаш бе станал по-лек, а слънцето по-меко. Реката, покрай която вървяха, лъхаше хладина и сигурност. Друго си е да чуваш водата наблизо. Велизар беше ожаднял, но не смееше да поиска от дядо си. Трябваше баща му да му обясни, за да се екипира, както трябва! Гадно е без вода!

        Старецът сякаш усети.

        – Тая река тече в чешмите на селото – рече той. – Всички пием от нея.

        – А кравите – рече Велизар – не пият ли и те.

        – Тука сега няма крави – рече дядото, – пък като деца пиехме от нея с шепи, не сме се отровили. Хем ладна, хем чиста...

        – Сигурен ли си? – попита младежът.

        Дядо Велко се усмихна и извади шишето.

       – На, пий! После напълни и за мен от реката.

       Велизар се стресна. „Ами ако се натрови, какво ще го правя” – помисли си той. „Само се фука!” После внимателно слезе до реката, клекна и загреба с шепи. Водата в дланите му беше прозрачна и студена, без нито една песъчинка. Велизар отпи, а после повтори и потрети. Изведнъж се почувства като герой и се огледа. Но нямаше зрители.

        Старецът ровеше нещо в тревата.

        – Я виж – рече той – горски ягоди! Откога не съм виждал...

        Отново седнаха да починат.

        – ... Тук наблизо имаше манастир – говореше старецът – Обикаляхме с Цвета около него, а тя беше с бяла рокля, привързана с кълчищена връв около кръста. Беше много хубава. И чувствам близостта ù до мен... Ние младите ходихме тогава на манастира не само заради черквата. Момчетата и момичетата се наговаряха от по-рано кога ще ходят, къде ще се видят там и ще изкарат нощта заедно. А как хубаво беше вечер до реката, песните около огъня и минаването на влака... На ливадата на „Сърце” заедно пластихме – рече дядото. – А после всеки се пожени.

        – И внучката ли се казва Цвета? – попита тихо Велизар.

        – Не знам – рече дядото – сигурно е Цветомира.

        И двамата започнаха да хихикат. Зар скочи и подаде ръка на дядо си да стане. Искаше му да извика: „Дядо, ти си бил голям пич, бе!”, но се сдържа навреме. Много странно, и двамата бяха усетили, че им порастват криле...

       Мястото на събора беше една огромна бяла поляна, от която миришеше осезаемо на прясно окосено сено и на кебапчета. От голям черен казан две жени сипваха някаква чорба, опашката от селяни там ту растеше, ту намаляваше. Дядо Велко си взе чантата и веднага се смеси с тълпата. Велизар остана да стърчи сам. Облече фанелката си и извади фотоапарата. Слънцето се беше покрило и бе идеалното време за позиране. Момчето намери дядо си и започна да снима...

       От възбуда Велизар не почувства глад и не седна да обядва. Малката пастирка я нямаше, а някои вече си разотиваха. Велизар се почувства малко тъжен. Нали бяха закъснели със стареца, може би и затова не бяха я заварили. А може би изобщо да не беше дошла... Но Велизар не разсъждава дълго върху това. Той  снимаше и снимаше... Хората му се усмихваха в обектива, пипаха фотоапарата му и питаха колко струват снимките. Една баба дори му пъхна два лева в джобчето (да не я заборави!) Велизар непрекъснато показваше на дисплея направените снимки, увеличаваше лица, въртеше позите. Беше му хубаво. Беше забравил за кърлежите, змиите и скуката.

       Дядо Велко беше легнал на една страна на тревата да подремне и вече хъркаше с широко отворена уста. Беше получил всичко хубаво, което очакваше. Бяха купили книгите му, беше си хапнал добре, бяха уважили годините му и младия му дух... Изморен от емоциите и Велизар се отпусна до него...

        – Ей! – рече някакъв груб женски глас  – ти чие внуче си, бе! – Момчето видя зад себе си една грозна и беззъба бабушкера. На всичко отгоре беше и дебела. Той посочи с пръст дядо си и приготви фотоапарата.

        – Да ни си посмял да ме снимаш! – викна жената – че ще те съдя! Айде идвай да помагаш да приберем и натоварим!

         Велизар внезапно изпита отвращение и гняв към придошлата.

         – Не съм ял! – рече той троснато. Чак сега усети колко е гладен.

         – Да си ял! – рече оная. – Мързеливо и младо, пфу!

        – Ей, Цвето, по-кротко – рече някой от тълпата. – Какво се заяждаш с момчето...

         На Велизар изведнъж му призля. Тази грозотия и проклетия ли беше бабата на момичето?!

         И той се изплю в тревата с отработен финес.

         – Не стаа! – рече презрително, бавно се отпусна по гръб с ръце под главата и се загледа в небето. Стана му безкрайно мъчно. Колко беше лежал така, не помнеше. Изведнъж видя облаците. Всеки момент щеше да завали. Така става в планината, беше казал дядо му.

        Младежът седна и се огледа. Нямаше никой на поляната, съборът беше свършил. Старецът продължаваше да похърква изтощено. Зар го побутна веднъж, дваж, после извика:

         – Велко!

         – А! – рече старецът – какво става...

        Станаха и забързаха обратно надолу доколкото можеха. Първата гръмотевица ги разсъни съвсем...

         Велизар страшно се  уплаши, когато дядо му извика и се срина на стърнището.

         – Кракът ми!  – изохка старецът. – Боли...

         Велизар усети как се разтреперва целият. Беше се провалил, не беше опазил дядо си.

       Докато изуваше стегнатата обувка на дядо си, Зар си представи как това веднъж правеше майка му, когато беше малък. Още не беше напуснала баща му. Тя с много нежни пръсти опипа кокалчето, прасеца, размърда стъпалото... Велизар правеше същото. Дядо му изпъшка едва.

       – Навехнат е само – въздъхна облекчено Велизар. – Отивам да напълня шишето със студена вода за компрес.

        Майка му беше вързала с бинт мястото, като първо беше сложила изстудена във вода кърпа. Момчето ясно виждаше всяко едно действие на ръцете ù и го повтаряше несъзнателно. Знаеше, че ще помогне.

        – Спокойно, дядо, всичко ще е наред – чу се да казва той – ще се справиш, я какъв голям мъж си!

        После усети ръката на дядо си върху главата.

        – Не бой се, чедо – рече старецът – няма да умра тука.

        За половин час бяха минали едва една четвърт от пътя, който извървяха преди. Надолу беше по-леко, но и по опасно, краката на стареца се спускаха почти под 90 градуса понякога. Велизар вървеше отпред, внимателно опипваше пътя, после с ходилото подпираше тежката обувка на дядо си за опора. Придвижваха се бавно и мълчаливо.

        Някъде в много късния следобед се показаха първите покриви на селото. Добре, че вече се мръква късно, каза дядо му.

        После видяха една група селяни да идват отдолу, които ги викаха по име. Някой се беше сетил, че не са се прибрали и бяха тръгнали обратно да ги издирват. Велизар се усмихна през сълзи – малката пастирка беше сред първите...

        Фелдшерът превърза отново крака на дядото и похвали Велизар за свършеното. Бяха седнали на двора в старата къща на дядо му и бяха разпънали масата. Жените бяха надонесли от всичко по много, за да отпразнуват рождените дни на двамата. Велизар ядеше с такъв апетит, че ушите му наистина пукаха. Когато най-сетне дядо му си легна, Цветомира го хвана за ръката и го заведе в двора на баба ù...

        Дворът беше наистина голям и с току накосено сено, разстлано да съхне. Огромна бяла черница зрееше в единия му край, а реката сумтеше в другия. От време на време нещо живо въздъхваше в съседния двор.

        Зар погледна нагоре – такива звезди беше виждал само в планетариума и на снимките в компютъра си. Някакъв дълбок страх започна да прониква в него. Той не съзнаваше, че този страх от природата е най-хубавото нещо на света. Или може би просто го беше забравил...

        – Искаш ли да легнем по гръб и да гледаме как падат звездите? – прошепна момичето, – Никой няма да ни види...

        –  И баба ти ли? – прошепна Зар..

        –  И баба ми!

        Трябваше да се прибират.

        – Колко е хубаво... Утре ли си тръгваш? – попита плахо момичето.

        – Утре – въздъхна момчето. – Чакат ни.

        И добави сякаш на себе си:

        – Чака ме един досаден ден...