/В памет на моята майка/

Тази болка много я измъчваше. Колко дни вече не спираше!  Ще се умира... Вчера лекарят в болницата я успокояваше, но след това извика сина ѝ навън.
Там трябва да му е казал, че на лошо отиват работите. Не може да направи нищо... И да я отворят... едва ли ще се събуди. По-добре вкъщи да си я откарат. Да не я мъчат... Знаеше, че точно това са говорили. Прочете го по отчаяното лице на сина си. По отбягващия му и сякаш виновен поглед.
Нямаше вина той. Така е отредил Бог – само който не се е родил, той няма да умре... Това си бе мислила много пъти, но как да приеме смъртта? Как да остави белия свят? Ето, слънцето весело наднича през прозореца и огрява почти цялата ѝ стая. Кога се е излежавала  така! Ако можеше сега щеше да е на двора, в градината... Есен е, но каква есен! Тази година всичко се роди. Здраво e и узряло вече. Време е да се прибира. Тази работа е най-важна  сега. Зер... зима дълга...
И круши са ѝ донесли в панерчето на масата. От тяхната, старата круша. Клоните ѝ се виждат оттук. Отрупана е с плод. Едри, жълти... Много е стара тази круша. Когато се омъжи беше фиданка - не повече от два метра висока.Тодор, мъжът ѝ, я насадил преди да дойде тя. Комай, това беше и единственото тяхно тук... От нищо започнаха. И успяха...
Пак се отплесна в спомени. Но какво да прави друго? Не може дори на двора да излезе. А и те, като пчелички около разцъфналите напролет клони – жужат, жужат ... Опитай се да ги напъдиш! Ще направят един кръг наоколо и пак ще дойдат. Може и да се ядосат, да те ужилят. Така и спомените жилят понякога. Понякога и от тях боли... А и защо ще ги пъди? Като не може да свърши никаква работа! Ех...
Беше се родила в съседното село. Те, двете села са съвсем близо едно до друго. Да се засили кон от едното, докато се спре, ей го в другото... Къщата им беше накрая.
От плет, измазана с кал и белосана с вар... Четири деца бяха, само тя момиче. Двамата  по-големи братя бяха повечето време на полето. Работеха по своите или на чужди ниви, заедно с баща ѝ и майка ѝ. Третият беше няколко години по-малък от нея и трябваше някой да се грижи за него. Кой друг, освен тя? Не беше кой знае колко пораснала, а и беше дребна, слабичка... Голям хаир на полето нямаше да има от нея.
А и в къщи работа… колкото щеш! Едва бе на 8-9 години, когато започна да чисти и готви на всички. Ако хептен се назореше работата на полето, взимаха и нея... с малкия... Така беше...
Веднъж у тях дойде местният учител и попита: „ Имали сте момиче вече за училище. Да я записваме ли?” Изпратиха го обратно. На момичетата  не трябвало учение...
Когато беше на дванайсет, един ден чу майка ѝ, и баща ѝ да се карат. От няколко дни в къщи се говореше, че са задлъжнели на един евреин от близкия град, и той дава зор да си вземе заема. Баща ѝ взел пари от него и изтичал вече срока, за който се договорили. Но пари няма...
Заслуша се. Споменаваха нейното име. Евреинът предложил да я вземе за домашна прислужница, за да отработи дълга на семейството. Баща ѝ настояваше, че това е единственото, което може да се направи сега. Майка ѝ не беше съгласна. Малка била. Как ще живее сама в чужда къща...
Отиде при тях и им каза: „ Ще ходя в града! Мога да работя всичко.”
На другия ден си събра малко багаж в една бохча и заминаха с баща си. Майка ѝ ги изпрати с плач и хиляди заръки...
Евреинът беше богат, притежаваше няколко дюкяна, с многолюдно семейство. Трябваше да чисти, да мие... всичко, което върши една домашна прислужница. Наред с това и да бави малко, едва проходило детенце на един от синовете му.
Не беше ново това за нея. Знаеше и можеше всичко. Новото беше да наблюдава и възприема непознатия начин на живот тук. Всичко бе различно от това, на което бе свикнала досега. Големите, богато наредени стаи, начинът на готвене, на хранене... Редът в еврейското семейство… отношенията помежду им, разговорите им от всекидневието...
Колкото и малка да беше, започна да си дава сметка колко са бедни на село и колко е по-различен животът тук. Породи се желание да учи и възприема всичко ново и непознато до този момент.
В еврейското семейство се съобразяваха с възможностите и силите ѝ. Наред с това, оцениха работливостта и желанието ѝ да се учи на новия начин на живот. Търпеливо я поучаваха и съветваха. Отнасяха се човешки с нея.
След две години дългът беше изплатен. Старият евреин предложи да остане още. Ще ѝ плащат. Харесваха я... А и на нея се харесваше тук. Освен това ще може да си купи дрехи. Като тукашните момичета.
Баща ѝ не чака дълго да го увещават. Съгласи се, надявайки се, че ще изпраща някой лев и на тях.
В семейство имаше девойка, която беше по-голяма от нея и вече се момееше. Тя очевидно имаше нужда да споделя моминските си тайни, та двете често си шушукаха и смееха. Беше завършила местната гимназия и помагаше на баща си във воденето на сметките . От нея се научи да пише и чете, но това беше малко. А за повече не можеше да се мисли... Майката на девойката ги научи да шият на машина, да бродират... Научи дори езика им.
И днес си спомня с добро чувство за това време, за хората, с които живя четири години...
Скоро, след като се завърна на село, почина най-големият ѝ брат. Отнесе го туберкулозата. Много ѝ беше мъчно за него, защото беше добър човек и го обичаше. Но тогава рядко оцеляваха разболелите се от тази болест. Смъртта му съсипа и майка ѝ. Плачеше по цял ден, разболя се... Баща ѝ, който и преди изкарваше много време по кръчмите, хептен се пропи. Нямаше го по цели нощи. Заживяха още по-бедно...
А тя си беше мома вече! Излизаше с дружки на мегдана, на чешмите. Но нали едно момиче трябва да е пременено! Малките спестявания от града бързо се стопиха за издръжка на семейството. Големият брат се беше цанил за селскостопански работник, но малкият го изпращаха на училище. Едва се изхранваха...  какво ти моминство беше това!
В тези години мнозина млади момичета и момчета отиваха на работа в по-богатите села, надолу по Македония. Там се отглеждаше много тютюн и имаха нужда от сезонна работна ръка. Събираха се на групички, намираха си някой по възрастен мъж за водач и заминаваха. Замина и тя.
Тежка беше работата на тютюневите ниви. Започнаха с разсаждането на тютюна. После го копаеха, идваше време за беритба... Ставаше се в два-три след полунощ и се отиваше на нивите. Недоспали, подгизнали от сутрешната роса, омацани целите в катран... Напечеше ли слънцето, прибираха се, хапваха надве-натри и сядаха да нижат. Цял ден...
По тези села се отглеждаше и ориз. Заблатените оризища привличаха безброй комари. А с тях вървеше и маларията. Местните хора имаха имунитет от болестта, но новодошлите сезонни работници масово се разболяваха. Не подмина и нея... Една седмица треската я мъчи. Малкото пари, които беше заработила, отидоха за лекаря и хинин. Когато се привърши работата, всички си тръгнаха обратно. Трябваше и у дома да се помогне на полето, а после пак да се върнат. През зимата тютюнът се диплеше, редеше се на бали, сортираше се...
Реши да не си ходи. Малко беше спечелила. Тук чорбаджиите ѝ предлагаха къщна работа. Ще изкара още някой лев и като се върнат дружките, ще се включи при тях в дипленето.
Остана. И това беше съдбовно. Останал беше и един от младежите. Наели го да се грижи за животните. Той не беше с тяхната група - дошъл сам от съседното на нейното село. Това беше Тодор, с когото се взеха по-късно и делиха цял живот залъка си...
„Ех, Тодоре, Тодоре... Рано си отиде ти... Колко години вече те няма... Не можах да свикна сама. Затова и Господ пак ще ни събере. Почакай още малко... пътничка съм вече аз...”
Тодор беше останал без баща отдавна. Свикнал с тежка работа, непридирчив... незлоблив... Лек човек. Не притайваше лоши чувства към никой. Защото бяха на едно дередже ли, работата ли... харесаха се. Помагаше ѝ, помагаше му и тя, каквото можеше... И двамата бяха млади, не слагаха на сърце тегобите. Докато дойдат дружките ѝ, вече се бяха договорили да се оженят!
Беше я предупредил:
„ Моя къща си нямам. Живея при един от по-големите братя. Той е женен, с три деца. Не се знае кога ще си построим собствен дом.”
Не се стресна. Каза му:
„ Живи и здрави да сме, ще имаме един ден и къща. Много ще работим!”
Ожениха се същата зима. Той, горкият, нищо си нямаше... Една гола стая. Спеше на саморъчно скован креват, а дрехите си закачаше на няколко пирони в стената. Нищо друго! Всичко било на брат му. Все беше очаквала, но такова чудо не си бе представяла...
С помощта на девера и етървата посрещнаха данданиите около женитбата, но след това отново се озоваха в голата стая. И пак тя:
„ Давай, да видим какво можем да си купим най-напред. Не може така да я караме. Трябва ни печка, маса, столове, шкаф, паници, лъжици...”
С парите, които бяха спестили, криво-ляво, напълниха стаята. И заживяха заедно...
Тя гледаше по-далече. Беше ходила, видяла и научила. Умееше всичко да работи. Еднакво добре можеше да сготви и да върти мотиката на полето. Но и разбираше, че най-сетне трябва да започнат да работят само за себе си, на собствената си нива. Трябва да се мисли и за свой дом. Двамата по-големи братя на Тодор не отваряха дума за делба още, защото така им беше удобно. Бяха си разделили неголемия имот на две. Всеки си беше построил къща и заградил половината двор. А Тодор – ерген. За какво му е къща, имот... Сега положението е вече друго. Трябва да се знае, кое на кого е... Лесно придума мъжа си да настоява пред братята за делба на три равни части. Те помърмориха, помърмориха, пък се съгласиха. И скоро всичко се знаеше. Знаеше се и къде ще е бъдещият им дом...
Същата година Господ ги дари и с първата рожба. Кръстиха го Кирил.
„Чедо мое, Кириле... Четиридесет и пет години вече станаха... Господ те е поставил до себе си... добро и обичливо дете... Едва на седемнайсет беше... И на теб не помогнаха лекарите. Какво можех да сторя аз...”
Никога не свали черната кърпа от главата си след смъртта му.
Ето как стана…
...Три бяха вече децата им. Още едно момче и едно момиче.  Ала годините бяха тежки. Нямаше откъде да се печелят пари на село. Тогава започнаха да строят голям тунел в Стара планина – Козница. Тодор я остави с децата и замина да изкара някой лев. Още живееха на чуждо. Тя сама работеше и на полето, и децата си гледаше... Идваха да помогнат понякога и братята ѝ, но и те си имаха вече семейства. Кирил, като най-голям, наглеждаше по-малките през деня. А и той не ходеше още на училище! Вечер я питаше: „ Мамо, много ли се умори на нивата? Ние сме слушали днес. Не сме правили бели...” Гледаше я в очите сериозен като възрастен човек. Защо точно него, Господи, ми взе...
Тодор изкара една година на тунела, а като се върна, беше нарамил голям сандък, пълен с пирони. Стари пирони изваждал от гредите за бъдещата им къща... милият! Мъкнал го от гарата до тук цели пет километра... Този сандък от груби дъски е още на тавана. Какво ли не са слагали в него след това...
Тогава решиха да започват къщата. Тухлите сами си правиха. С боси крака месеха калта, пълнеха калъпи и простираха на равно място. И Кирил помагаше... и по-малките...
Къщата беше готова - на един кат, с три стаи и коридорче. Малка беше, но каква радост настана, когато се пренесоха! Децата тичаха из стаите, гонеха се... А врата имаше само на входа! И само една стая напълниха с покъщнина... Свой дом... След осем години... Сбъднаха се думите ѝ в онова далечно село: „Много ще работим и ще си имаме и наш дом!”
Ала скоро след това се случи беда! Тодор заболя. От няколко години се оплакваше от болки в корема, но от постоянните грижи и работа, не потърси навреме лекар. Получи кръвоизлив от спукана язва и го оперираха спешно в София. Когато се върна, беше изнемощял. Едната душа само… Възстановява се дълго, защото нямаше силна храна, а и не можеше да почива. Работата на полето не чакаше. Така и до края на живота си не се оправи напълно...
Децата тръгнаха на училище едно по едно. Добри ученици бяха... Кирил беше отличник и все за пример го даваха учителите... Помагаше вечер на брат си и сестра си, но и се сърдеше, когато искаха наготово. Казваше им:
„ Аз ще ви показвам, но вие и сами трябва да се помъчите!” Умник си беше... Ех...
Така минаха няколко години и децата отхвръкнаха. Кирил се събра с още двама другари и решиха да заминават да учат след трети клас в Добрич, във военното училище. Искали да стават военни музиканти.
Не му мислиха много. Там ще се храни, облича... И професия ще придобие. Изпратиха го. Сбъркаха ли... Това я измъчва цял живот. Може би, ако си беше с тях, сега да е голям мъж... Те, с Тодор тогава, за доброто на детето си така постъпиха... Има ли някъде писано, какво го чака човек? И кой може да го прочете...
Минаха две хубави години. Кирил си идваше с униформа. В нея изглеждаше хубав, възмъжал... Разказваше за живота в училището и я успокояваше, че всичко около него е наред. Растяха безпроблемно и другите деца. Беше доволна...
До деня, в който им написа писмо, че малко е болен, но няма нищо... ще се оправи! Помислиха, че е настинал. С настинки тогава си обясняваха всички болести...
Следващото писмо, обаче, дойде от Военната болница в София. Сърцето му нещо...
Заминаха веднага. Лекарите ги успокоиха... Последва една операция, а после и друга. Усложнения се получили... Тя гледаше чедото си и с ужас започна да забелязва, че животът в него си отива! Молеха се на лекарите, питаха, настояваха...
Почина...
Небето се стовари върху главата ѝ... Да не дава Господ на никого да умре след детето си!... По цял ден плачеше и нареждаше на гробищата. Искаше да я погребат и нея...  жива... Тодор насила я прибираше вкъщи. Животът ѝ загуби смисъл...
Изминаха две години след това, но сякаш беше настъпило безвремие. Тодор се беше отчаял и уплашил сега пък за нея. Угаждаше ѝ, помагаше ѝ... Опитваше се да я върне отново в предишния живот.
… По това време започнаха да се правят ТКЗС-тата. Къде доброволно, къде насила, събираха имота, инвентара, животните… и направиха общи блокове, ферми. На полето се работеше заедно. Излизаха сутрин и се прибираха вечер с песни. От блока се носеше смях и глъч...
Една вечер Тодор предложи:
„Да влезем и ние в ТКЗС. Там, сред хората, ще ти е по-лесно...”
Съгласи се. Беше ѝ все едно...
Тодор се хвана в краварника, а тя тръгна с градинарите. Жените около нея знаеха за мъката ѝ и се съобразяваха. Няколко пъти усети как спираше смях или закачка, когато се приближеше. Това не ѝ хареса. Дори я стресна! Коя е тя, че ще им пречи да се смеят? И така им каза:
„ Вие ми причинявате още една болка сега. Затова дойдох с вас! Сред хората човек позабравя мъката си...”
Минаха три години без Кирил. Грижите за децата, за дома, работата в градината сред хората, постепенно я връщаха към живота. Мъката по загубеното дете не намаляваше, но започна да осъзнава, че е нужна на другите си деца, на Тодор... Тя е била винаги досега семейния камък, който крепеше и тях. Това се бе случило неусетно във времето. Тодор беше добър и работлив, но чакаше все тя да взема важните решения. Никога не се бе замисляла за това, но сега, след като утихна най-голямата болка от загубата на детето, започна да си дава сметка.
Веднъж, в градината, когато бяха седнали да отпочинат и хапнат, до нея седна леля Донка. Беше най-възрастната сред тях, но не им отстъпваше в работата. Умна и добра жена. Възникнеше ли спор, все до нея се допитваха. Когато приключиха с обеда, тя я попита:
“Ти… докога така? Все мълчиш, очите ти подпухнали… Я се вземи в ръце!”
“Мъката не минава, лельо Донке…” – отговори ѝ.
Старата жена помълча малко, пък каза:
“Знаеш ли, че и на мен някога ми умря детенце? По-малко от твоето беше… И аз така… сякаш животът се е свършил! Знаеш ли какво направих тогава? Родих си друго! Направи като мен! Не, не... изслушай ме… Ти докато си жива няма да спреш да тъгуваш по изгубеното. Ама добре знаеш какво е да дойде нов живот у дома! Още една душичка… А тя си иска своето. Няма да знае за мъката ти… Ще ѝ се отдадеш цялата, защото си добра майка. И ще има смисъл пак животът ти!”
“ Остави ме, лельо Донке… не ми е до това сега…” – така ѝ каза, но дълго след това думите на старата жена се въртяха в главата ѝ.
“ Направи като мен!”
Минаха няколко дни, а мисълта за този разговор трайно се загнезди в ума ѝ. Претегляше и така, и така… Даваше си сметка, че наближава четиридесет години. Дъщерята вече бе на шестнадесет. Учеше в гимназията, в града и си беше голяма девойка вече… По-малкият син и той… на тринадесет. Какво ще кажат? Хората няма ли да се присмиват… Тодор ще иска ли? Ще се справят ли…
Каза на мъжа си, едва когато решението беше узряло вече. А той, сякаш бе очаквал тя да подеме разговора… съгласи се веднага!
Олекна ѝ… Беше намерила пътя в мъглата…
… Детето даде зор в един много студен зимен ден. Снегът бе натрупал огромни преспи по пътищата наоколо. Родилният дом беше в съседното село, там където се бе родила и тя. Тодор се помоли на кмета - дадоха им селската двуколка. Тя беше открита, та се омота в една голяма дебела черга и заминаха.
Роди се здраво и хубаво бебе. Момче! Сякаш Господ с това се опитваше да поправи грешката си…Разбира се, кръстиха го Кирил!
С малкия радостта отново се завърна в къщата им. Брат му и сестра му бяха най-доволни. Смях и весела глъч огласяше стаите от сутрин до вечер! Доволен беше и големият Кирил, който гледаше от портрета на стената…
… Много години минаха оттогава. По-големите деца отдавна не са в родния дом. Имат си свои семейства, с всичките си радости, проблеми… При тях остана Кирил. Малкият Кирил… Построиха му голяма къща в другия край на двора. А скоро се ожени за момиче от селото. Родиха им се две деца…
И тогава смъртта за втори път ги споходи. Тодор почина… Боледува тежко. Половин година на легло… Грижеше се за него, като за малко дете. Друго не можеше да стори… Остави ги, когато пролетта набираше сили. Умря в ръцете ѝ…
…Десет години оттогава… Сънуваше често двамата си мили покойници. Но и се радваше на всичките си внуци. Децата на Кирил, които се навъртаха най-често около нея, защото другите бяха вече големи и не бяха тук, с детинско простодушие я питаха кои са мъжете на портретите в стаята ѝ. Беше обръгнала в страданията си и им разказваше за двамата, сякаш бяха живи, но заминали някъде…И ще се върнат един ден. Но си знаеше, че ще дойдат чак в деня, когато ще си я вземат и нея там. Къде е това място – не знаеше. Никой не се е върнал, за да каже…
Ето че беше дошъл този ден сега… Тази болка в тялото ѝ, точно това подсказваше…
“Боже, Боже… Сега да бях поживяла… Всичко си имаме! Защо така е отредено? Мъчи се… блъскай цял живот, а когато трябва да се радваш на плодовете си, отнася те Черната…”
Тук са всичките ѝ деца. Излязоха преди малко на двора. Чуваше гласовете им и това я успокояваше. Рядко се събираха. Ето че тя ги събра сега… Тодор и големият Кирил ги няма само… Скоро и нея няма да я има… Добре че болката изчезна някъде. Но и тялото си не чувства вече…
“Я! И двамата са тук! Тодоре… Кириле…! Кога влязохте, та не съм ви усетила? Кажете нещо, де! Не стойте така мълчаливо… Поседнете… Ето ти, Тодоре, от тази страна. А ти, чедо, от другата… Видяхте ли ги другите? На двора са… За мен сте дошли, нали? Не ме е страх вече… С вас ще дойда! Тук само им преча… вместо да си гледат работата… Подайте ми ръка да стана. Хайде… да вървим!…”