Един обикновен-необикновен ден на г-н Х и Кучо-ми

Сутринта беше тиха, както обикновено в този запустял и осиротял град. За разлика от вчерашния ден, който беше изключително слънчев и топъл, днес беше студено и мрачно. Имаше гъста мъгла разточила пелерината си върху гребена на река Дунав примесена с дим от комините на къщите и блоковете наоколо.

Както всяка сутрин, г-н Х се разхождаше из празния крайдунавски парк заедно с кучето си. Беше облечен топло. С дебело, зимно яке, шал и шапка. Вървеше с прибрани ръце в джобовете и със свити рамене, за да изолира възможно най-добре студа, които много коварно се опитваше да го превземе. Г-н Кучо-мистър Херман също бе облечен в дънкова дрешка, с мека вата от вътрешната страна. Вятърът свистеше около тях и донасяше всякакви аромати, откраднати от домовете на хората, от изхвърлените боклуци в контейнерите, а и не само в тях, от движещите се превозни средства или от силно парфюмирани граждани, тръгнали забързани за работа. Г-н Х се възмущаваше от мръсотията наоколо и хиляди мисли го заспиваха за части от секундата. Опитваше се да формулира хипотетичен разговор по темата за екологията и моралното обществено задължение към природата с човек без лице и душа, но всички думи летяха хаотично в главата му и не успяваха да се преподредят в смислови изречения. Всички те бяха накъсани и недовършени. Една дума го пращаше в други размисли и така се усети вече 15 минути. Вървящ на автопилот, без усещане за време и пространство. Херман го водеше, който от своя страна бе воден от неговите животински инстинкти и вечно душещ нос. Г-н Х беше "изключил". Хиляди въпроси, чиито отговори не намираше, терзаеха душата му! За миг се опомни, а съзнанието му се отрезви като се намери застанал пред едно дърво. Стоящ и "сляп“ – не забелязваше нищо. Очите му не регистрираха никакъв образ и изображения. Мозъкът му не получаваше никакви сигнали за преминаващите картини наоколо. Изобщо не беше разбрал, че стои там, с обвързано куче около голямото дърво вече от няколко минути. Забеляза се, сякаш като в огледало или сякаш съзнанието му излезе от тялото си, прие невидима материя и се видя отстрани, когато едни от редките минувачи по този маршрут се засмяха колко сънен и "спрял" изглежда. Засрами се и се опита да замаже положението като изтръска глава и се подпря на дървото в опит да демонстрира, че му се е заявило свят и е поспрял за секунди. От този нелеп акт на действие се почувства още по-неудобно и забърза крачка в противоположна посока на хората. Засмя си се сам.

- Боже, колко глупаво изглеждах - измърмори под носа си и започна да си представя как е изглеждал, реакциите на хората и техните мисли… Пак се отнесе в самоиронични размишления, когато забеляза, че към тях с Херман тича едно черно улично куче. В първият момент се стресна, че ги напада, но после чу ентусиазираното скимтене на навестителя. Видя въртеливата опашка и веселите подскоци на пристигащата компания и се успокои. Беше женско куче. Вече се бяха срещали няколко пъти.

- Леле, колко е закачлива тази мадама! - Учуди се той. За първи път виждаше по екзалтирано животно от неговото! Тя определено си бе паднала по неговия Херманчо и всеки път като го видеше - тичаше от далеч и скимтеше от зор. Искаше да си играят. Душеха се взаимно в кръг и долепваха нослетата си. В началото Херман винаги се поддаваше на ухажването, като всеки "нормален" мъж. Шекспир го е казал: "Кой роден от жена, отказва покана от жена?" След това обаче самосъзнанието му явно решаваше, че той е от ДОМАШНО потекло и е под нивото и достойнството му да е с най-обикновена дама от УЛИЧНАТА КЛАСА и си тръгваше горд и наперен. С изправена глава и тежка походка. А тя, винаги оставаше загледана в него и ревяща. Г-н Х не можеше да скрие изненадата си и всеки път му говореше, че не е възпитано и прилично, да не говорим джентълменско, да я изоставя така, без поне едно "сбогом"! Херман въртеше глава към него, докато му говореше, изпръхтяваше шумно и продължаваше напред.

Г-н Х приемаше желанието на Кучо-мистър Херман и го оставяше да го води към други места. Като бебе, Херман преследваше всяко куче и тотално забравяше за него. Вече порастваше определено и г-н Х забелязваше тийнейджърските проблясъци и промени в поведението му. С мъжките започна да се кара, а с женските, които харесва са едни подскоци, копаене, въртене в кръг, скимтене... истински Казанова! От плът и кръв. В началото беше едно и също с всяка. Типичен мъжкар, които научава няколко клиширани фрази и изтъркани движения и ги ползва пред всяка. Но сега вече проявяваше предпочитания. Вече не се дърпаше ентусиазирано и самозабравил се към всяко куче. Подбираше с кого да общува и коя да ухажва! Всичко се четеше абсолютно ясно и точно в поведението му. Конкретно поведение и действия показваха какво иска да ни каже. Нямаше нужда да може да говори, за да разберем какво иска или не! Тайно, г-н Х се чувстваше добре от факта, че кучето му развива избирателна способност.

- Все пак той е син на артист. Бохем. Аристократ. Той е, така да се каже, от елитът на обществото. Част от каймака. Не може всяка повлекана и уличница да го има... - Почувства се глупаво от тези мисли. Абсурдно. Елитарно. Погнуси се от себе си! Усети се като онези богати родители преди век, които са се мислели за повече от другите, най-вече от бедните, и не са позволявали на децата им да си играят и общуват с прислугата.

- Що за простотия. Не бива да го възпитавам така! Греша много лошо… - укори се г-н Х.

- Херман, тате, ти си куче точно толкова, колкото е и другото куче. Всички сте равни. Ти си роден под щастлива звезда. Имаш късмет да имаш дом, обноски, възпитание и любящ стопанин.

Тогава се случи нещо странно. Той се спря за миг със зяпнала уста. Нещо сякаш го удари като с мокър парцал. Идеята се стрелна като мълния в съзнанието му и той си спомни за една негова мечта - искаше му се да има достатъчно средства, за да създаде два приюта - един за изоставени деца и един за бездомни животни.

Вселената свърши своята част от играта. Нареди и това парченце от пъзела „Животът на г-н Х“. Може би всичко случващо се тази сутрин, а може би и последните няколко дни беше плавно и безболезнено пренареждане на събитията, за да може г-н Х да прозре още нещо за себе си, да направи още една стъпка както към осъществяването на мечтите и целите си, така и към изграждането на своята пълна картина наречена „живот“!