Навярно го е прочел в погледа ми, а аз нямах намерение да го обвинявам. Виждах го, че просто умираше. Разпадаше се и превръщаше в едно с боклуците в които живееше.

-Като не те харесват, не ти пука. –рече ми-Тогава е по-лесно ти да харесваш. Следиш ли, мисълта ми? Като те харесват, се мъчиш да бъдеш това което харесват и постепено сам преставаш да харесваш. Взаимстваш…А какво харесвам в боклука ли? Нищо. Вече нищо не разбираш, аз също.
Разкашля се. Тъй се затресе, че удари главата си в контейнера. Грабнах го какъвто си беше чистичък и хубав и го замъкнах. Е, нямаше да посмея да прегърна гаджето си тази вечер, но не можех да го оставя. Опита се да се съпротивлява, но нямаше сила. Щеше сигурно да захапе ухото ми, ако не се боеше за последните два или три зъба останали в устата ми.
-Защо изпитваш такава необходимост от мен. Измъчваш ме. Не можеш ли по друг начин да утешиш съвестта си…
Като видя, че не му отговарям придоби по-голям кураж.
-Слушай Ангелю-Хранителю, мой. Не ти искам затоплената стая, ще ми омекнат костите и утре ще ме боли да спя на пейката. И храната не ти ща. От нея газовете ми миришат на парфюм. Задникът ми да не е ваза…Остави ме, слушаш ли…
Температурата беше доста под нулата. Куче можеше и да издържи, но не и един изнемощял до краен предел човек не ми се струваше вероятно.
-Простил съм ти отдавна. Всичко. Забравил съм даже какво съм забравил, но ти със самарянското си поведение ме подсещаш, че има какво да си спомня. Не, още не съм си го спомнил и ме пусни на време, че току виж съм си спомнил и съм ти откъснал снобските топки. Защо само мен забелязваш, набележи си друга жертва.
Пак опита да се отскубне, но го държах здраво, а той нямаше сили.
-Нали ти казах, че не обича да бъда харесван. Обичам аз да си харесам и ми харесва лишеното от харесване, защото то е освободено. Нищо не разбираш и най-добре е да ме оставиш. Писна ми от теб.
Не знаеше, разбира се, какво говори. Не бях го виждал друг път. Не знам дали ме препознаваше с друг или бълнуваше. Исках само за тази нощ да го прибера на топло. Нямаше даже да е у дома. Щях да го кача в таванските стаи на блока които бяха добре затоплени. В едно нещо беше прав. Наистина го правих за себе си. Разстрои ме като го видях, а тази вечер просто не ми се искаше да съм с развалено настроение. Дървените му философии, не ме интерисуваха. Не би трябвало да ме интерисува и той. Такива като него има незнам колко си, а аз не съм Майка Тереза. Нямам представа какво ми стана. Понякога правих странни неща, но само и само за да се задържа след туй адекватен. Като видях жалкият дишащ парцал зад варелите просто реших да го прибера и нямаше нищо по-лесно от това.
-Защо! Защо го правиш!
Нямах никакво намерение да му отговарям даже и да знаех. Чудех се малко, защо, него го интерисува, но особняци всякакви. Замъкнах го през входа. Натиснах бутона на асансьора. Изпсувах шепнешком. Пак бе повреден. До таванските имаше седемнадесет етажа. Наистина нямах представа за какво го правя. Метнах го на рамо. Отдавна не тренирах и езика ми щеше да се заплете във връзките на обувките ми. Поставих го на продъненото диванче. Пак имаше разхвърляни усмихнати презарвативи. Напоследък поне спринцовки не се въргаляха.
-Е, тук ще ти е топло.
Задържа погледа си на лицето ми.
-Ти не си способен.
Мирешех целият на канализация. Здраво ме беше овонял. Подсмихнах му се. Не знам защо ми стана любопитно, какво имаше предвид с това “ти не си способен”.
Какво пък ме бъркаше. Дядката или халюцюнираше от фалшива водка или от абстеденция.
В хладилникът не намерих почти нищо. Днес наистина нямах време. Стоплих остатъка от пържолата и пак се сетих за странният си гостенин. Засмях се на глупостта си и макар краката ми бяха скапани заизкачвах седемте етажа от апартамента ми до таванската. Пак ми повтори, че не съм способен, а аз му казах да папка.
Закъснявах. Трябваше да проверя до къде са стигнали нещата. Нямах време да си хвърля и душ. Седнах пред компютъра. Нещата вървяха. Сметката ми беше приведена и вече можех да действам. Пръснах си малко одеколон, защото вонята му ме дразнеше. Дръпнах книгите, после тапета, отворих сейфа и извадих пистолета. Сложих заглушителят и тръгнах.
Нямаше никакви препятствия.
На връщане спрях в един денонощен магазин и напазарувах със замах.
-Поне съм способен по всяко време на денонощието да си намеря храна, мъдрецо. –позасмях се. Понякога съм ведър човек.
Похапнах си на корем. Повече от колкото ми беше полезно, но в тази вечер ми беше весело. Бързо се унесох и се събудих като след миг. Без сън, напълно отпочинал. Направих повече чай. Напоследък кафе не употребявам, но на старчето щеше да му дойде добре топлата напитка.
Като го видях едва не изпуснах чайника. Лежеше бездиханен в локва кръв. Беше я повръщал, а накрая пльоснал лицето си в нея. Нямаше пулс.
Не разбрах какво става. Бях просълзен. Какво ми пукаше за някакъв нещастен клошар. Всички умираме. Та, аз, с такава лекота тази нощ бях отнел живот на сравнително млад човек. Тъпо беше, даже абсурдно, но сълзите ми течаха.
В главата ми кънтяха думите на стареца:
“Ти не си способен! Ти не си способен….”