Днес - хубав слънчев ден в началото на март. За прърви път небето беше толкова синьо и ясно. По въздуха се усещаше познатата пролетна умора. Дърво - туко-що разлистило се, което хвърляше сянканката си някаде в далечината, а под него една пейка. Ти и Аз. Тишина. Пак мълчим. Гледам в очите ти - празнота и пустош. Вече не виждах онова мъничко пламъче, което гореше в тях. Топла целувка, може би последната. Думите бяха толкова излишни. И двамата усещахме че това е краят. Прегърнах те. Очите ми се насълзиха. Наведох глава, защото не исках да ме виждаш така. Забих поглед в земята. Когато вдигнах очи ти сащо плачеше. Нямах сили даже да избърша сълзите ти... Каза чао! И гледах как обърна гръб. Как исках да извикам, но буца ми заседна в гърлото. Виждах как се отдалечаваш.
Слънцето продължаваше да свети.Небето беше толкова синьо и ясно. Пак онова дърво, пак онази пейка, но на нея бях останал само аз...