Един тъжен край...
Днес - хубав слънчев ден в началото на март. За прърви път небето беше толкова синьо и ясно. По въздуха се усещаше познатата пролетна умора. Дърво - туко-що разлистило се, което хвърляше сянканката си някаде в далечината, а под него една пейка. Ти и Аз. Тишина. Пак мълчим. Гледам в очите ти - празнота и пустош. Вече не виждах онова мъничко пламъче, което гореше в тях. Топла целувка, може би последната. Думите бяха толкова излишни. И двамата усещахме че това е краят. Прегърнах те. Очите ми се насълзиха. Наведох глава, защото не исках да ме виждаш така. Забих поглед в земята. Когато вдигнах очи ти сащо плачеше. Нямах сили даже да избърша сълзите ти... Каза чао! И гледах как обърна гръб. Как исках да извикам, но буца ми заседна в гърлото. Виждах как се отдалечаваш.
Слънцето продължаваше да свети.Небето беше толкова синьо и ясно. Пак онова дърво, пак онази пейка, но на нея бях останал само аз...
© Някой Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Колко хубаво и натъжаващо.кара те да сръвниш със собствената си мъка! Само така!
-
Тук превързваме рани, но ти правиш бинтовете!
Добре дошъл! -
Толкова е въудушевяващо...наистина Страхотно е ..
-
Защо винаги трябва да става така?! Действителността е жестока за нещастие!
So sad... ;(( -
знам колко е гаден този край...поздрави за истинския разказ
-
Сърцето ми се сви,докато четях разказа ти...До болка истински...
-
Токлова кратък, но изпълнен с емоции разказ! Страхотен е, звучи обикновено, но изключително
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
