Той се събуди. Изминаха три дни от раздялата – напрежение, отчаяние, безтегловност, пустота, безнадежност. Тази сутрин първата мисъл пак беше за НЕЯ, с такова чувство на отчаяние. Същото беше и вчера.
"Ще мине, и това ще мине" – Той си спомни притчата за цар Соломон – "Разсмей ме, когато ми е тъжно, но ако твърде весел съм, накарай ме да затъжа..." – даде заповед цар Соломон на шута свой и срок от три дни – "... иначе не ще имаш глава на раменете си!". Шутът изпълни заповедта. Той подари на царя пръстен: "Какво е това!?". "Ваше височество, тук е солта на живота. Написано е върху пръстена". Цар Соломон прочете: "И това ще премине..."
Вчера Той плака. Не за НЕЯ и не пред НЕЯ. ТЯ не видя, никой не разбра. Той плака за себе си. Плака, щото му стана жал и се изплаши за НЕЯ. Вчера, сълзите съвсем не течяха в началото и, тогава, в началото, искаше да се успокои, да спре да плаче. Но след това си помисли, че всеки мъж е длъжен да плаче, когато го напускат и, че той плаче не от болка, че ТЯ го ...