20.12.2011 г., 13:17 ч.

Единственото приключение на малката гъсеница Хай 

  Проза » Приказки и произведения за деца
1439 0 1
4 мин за четене

                Гъсенице, утрото ли чакаш,

                прохладата ли ранна

                или сутрешния вик, дошъл

                от устни неродени?

                Гъсенице, в очакване ли страдаш

                на нещо непознато, странно,

                или мислите ти в трепет

                са от радост задушени?

 

                Ти дарена си със участ тъй вълшебна,

                че тя – смъртта – при теб не е последна...

 

 

  - Скучно ми е – каза малката гъсеница Хай  и захапа унило едно листо, но изглежда и това не му се хареса. – тук наистина няма какво да се прави. - Той се придвижи много бавно по стъблото на растението, на което се беше настанил рано сутринта, за да разгледа наоколо и да види дали нещо си заслужава разглеждането. Оказа се, че избраното растение не предоставяше особено развлекателна гледка, което накара Хай да го определи като извънредно скучно растение. Някаква птица кацна наблизо, предизвиквайки смут в малката гъсеница, която знаеше, че птиците са зли и коварни създания, захапващи с човки малки беззащитни гъсеници. Птицата се приближи и се оказа, че това е просто едно врабче. Но дори едно врабче би могло да прояви учтивост и любезност:

-         Добър ден! – поздрави то гъсеницата.

-         Ако ще ме захапваш с човката си, не виждам защо изобщо си правиш труда да поздравяваш.

-         Но защо ще правя такова нещо? Аз просто се радвах на хубавия ден.

-         Не виждам нещо, на което си струва да се радваш – слънцето почти ме изгаря, растенията тук са безобразно скучни, а и разни птици прелитат наоколо и се опитват да ме захапят...

-         В такъв случай ти трябва да дойдеш с мен. Можеш да се качиш на гърба ми, за да полетим надалеч, ще видиш много неща, които сигурно ще те зарадват...

-         Не ми се вярва, пък и нямам вяра на врабчета. Кой знае, току-виж съм се обърнал и храс! – се оказвам захапан от твоята доброжелателна човка. Най-добре да се прибирам...

         Хай се запъти по тревата, мислейки си колко глупави са врабчетата. От време на време преживяше по някое листо, да не би да вземе да умре от глад, че то колко ù трябва на една гъсеница. Нерадостните му мисли бяха прекъснати от странната групичка, която срещна на пътя. Тя беше водена от стария градински охлюв и се състоеше от няколко други охлюви, една костенурка и две-три гъсеници.

   -     Къде сте тръгнали? – попита ги той.

-         На екскурзия. Туристическа обиколка. Ще обиколим поляната и дори смятаме да видим какво има извън нея. Чухме от някои птици, че отвъд се намират прекрасни слънчогледови поля. Можеш и ти да се присъединиш към нас.

      Хай почти се задави от смях:

-         Точно вие смятате да стигнете извън поляната! Сигурно ще успеете до следващата година...

Старият охлюв изглежда не се обиди от думите на малката гъсеница:

-         Все едно кога, важното е да стигнем.

И те тръгнаха бавно, но бодро и весело към своето пътуване, оставяйки Хай сам със своето недоумение. Слънцето започна отново да го тормози и той потърси сянка под един розов храст. Подъвча замислено от едно листо, но нечий глас го сепна:

   -     Защо ме дъвчеш? – една роза се бе навела над него и като че ли го гледаше укорително.

   -     Извинете, но нали гъсениците именно това правят. Дъвчем листа, предимно. Аз всъщност не знам с какво друго да се занимавам. Понякога ми е толкова скучно...

  -      Горката гъсеничка. Добре, подъвчи от листата ми, ако така ще се почувстваш по-добре. Ние, розите, като царици на цветята, трябва да умеем да бъдем снизходителни понякога, не може да се живее само с красота. А ти виждал ли си по-красиви от нас?

 -       Всъщност, не зная. Аз не разбирам много от цветя, на мен ми дайте само листа. Освен това очите ми са насочени надолу, затова мога да гледам предимно в земята. Трябва да се изкатеря по теб, за да те видя.

         И Хай се изкатери и видя, че розата действително беше много красива.

 -       Добре – каза тя –  видя ме, а сега може да слезеш от мен, защото е време за следобедния ми сън.

         Хай я послуша и слезе, когато изведнъж и той се почувства много уморен и сякаш му се доспа. Размечта се, колко ли е хубаво да виждаш цветята. Унесе се и без да осъзнава колко време е минало, изведнъж усети като че нещо бе увило долната част от тялото му. Опита да се помръдне и осъзна, че не може. Оказа се, че това е някакъв плътен пашкул, който го стягаше в обвивката си. Хай се уплаши, прииска му се да изкрещи. Какво ставаше? Пашкулът вече обгръщаше цялото му тяло и не толкова бавно, колкото му се искаше, започваше да покрива и малката му зелена глава. Това ли бе краят на живота му? Колко жалко, наистина не можеше да си спомни нещо наистина весело. Защо не тръгна с онова врабче, можеше да види света, а сега щеше да умре, без да е виждал дори слънчогледи. Поне да беше отишъл на онази смешна екскурзия... но сега вече беше късно. Преди пашкулът да го покрие напълно, той отново се унесе и заспа най-дълбокия си сън...

 

 

               Гъсенице, заспала ли си вече

               в пашкула тъмен, който те огражда,

               „умря” някой тихичко изрече,

               но нещо ново сякаш тук се ражда,

               и не насън отвътре нещо го разкъсва.

               Гъсенице, нима това си ти?

               От пашкула същество прекрасно се откъсва

               и с крила изящни то лети.

 

               И виждаме внезапно във почуда

               тъй прелестна и цветна ПЕПЕРУДА.

© Ина Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??